Точно на Никулден Николай стана рано. По тъмно още. Набързо нареди всички рибарски такъми в багажника на колата. Потегли. Луната го гледаше от небосвода като изморена риба. Сякаш бързаше да се пъхне в нечий живарник и там да дочака прохладата на следващата нощ…
От няколко дни Николай Междуречки бе дал дума на приятелите си, че за този ден ще им хване риба. Обеща им две представителки на най-ценения по техния край вид - пъстърви. Защо две ли? Ами, каквото и да правеше, гледаше „да хване място“, както се изразяваше понякога пред сина си той. Да го свърши поне два пъти. Да има поне два екземпляра. Да няма никакво съмнение за случайности и късмет. Що се касаеше за пъстървите – и други рибари биха могли да се похвалят с по едно по-едричко парче. Трофей, така да се каже. Ще ловят по цял месец бабушки, червеноперки и платики, но – с размери все някъде около минимума, определен от закона. Дребосък. Виж, да метне два ценни трофея в живарника – рядко се удавеше някому. Ще подскача цял ден сам-само клетото същество в рибарската клетка, без да има с кого да сподели съдбата си. Или - ще се бори за глътка въздух всред непълноценни за истинските майстори на въдицата въдворени в този рибен затвор нейни посестрими, па накрая ще отвори уста и ще обърне очи – безмълвно и непрестижно, както за вида си, така и за този, който го е хванал…
А той, дали че бе кръстен на закрилника на рибарите – Свети Никола, или – че от детските си години още бе усвоил тънкостите на този занаят, но, иде не иде – поне два ценни екземпляра ще хвърли вечерта в мивката. Ще сложи ръце на кръста си като властна домакиня. Ще погледне на околните като победител лицата на посрещащи го на триумфа му. Със самочувствие и задоволено его. Ще почеше мустаците си, без да има нужда от това. Ще поглади челото си. После – тила си, па ще се заеме с почистването на улова...
След като се е справил с всички непрестижни занимания около люспите и вътрешностите, той ще хване с две ръце рибата и ще и се порадва мълчешком за последно. Едва тогава ще извърши тайнствата по прецизното осоляване, добавянето на разни подправки, сосове, билки и други подобни, които само той си знае…
Такъв бе планът му и за днешния ден. Затова държеше здраво волана на остарялата си кола и гледаше с внимание осовата линия, бързайки към дома на пъстървите.
В съзнанието му се мержелееше потайно язовирче край главния път, което не будеше особено любопитството на другите рибари, поради големия поток от коли в съседство, а и заради не особено впечатляващите си размери. Нататък караше Николай. Често хвърляше погледи над седалките към страничните стъкла, да не би слънцето да го изненада насред път. Бързаше. Искаше да се настани на най-удобното място. Да хване каквото му трябва и да се прибере навреме.
Неговото местенце се гушеше високо в Балкана. Водите му бяха винаги студени. Зиме и лете. Една планинска рекичка го доливаше от към горния край и горе-долу – толкова голямо поточе се и оттичаше от към противоположния. Така се създаваше едно непрекъснато обновяване на водата. Затова пъстървите тук бяха пъргави като онези, радващи с прелестните си подскоци след летящи насекоми по реки и планински езера и млади, и стари. Знаеше Николай Междуречки къде да намира ценни трофеи…
Ще сложи на въдицата си от най-малките кукички – от номер 18 до номер 22 дори. Рядко някой негов колега ще търси едър улов с такива нищожни дребосъци, защото в невежеството си предполага, че колкото по-голяма кука използва, толкова и уловът му ще е по-престижен. Ама не е така.
Рибата вижда всичко. И във водата, и около нея. Тя е любопитно същество. Предизвикателствата са нейната слабост. Обича стръвта да се размърда от течението на водата. Да заиграе. Да се запремята като луда. И сетне - да се нахвърли с всичка сила върху жертвата си като ястреб върху заек. Да я грабне в устата си. Да поеме дълбоко гърчещата се във водата стръв. Усетила и най-малкото боцкане на кукичката, ще удари с опашката си като ранен звяр. Ще се върти. Ще се премята. Ще подскача. Ще се подхвърля над водата. Ще се втурва към дълбокото. Ще се стрелка над водното огледало. Ще се бори за живота си с всички сили. Ако рибарят е неопитен, със сигурност ще се измъкне от хватката му и ще го остави да гледа с втренчени очи към водната повърхност като замаян…
Господин Междуречки пристига на любимото си място. Спира колата в края на поляната. Между пътя и стръмната урва, която води надолу към водната бездна. Изважда внимателно всички рибарски принадлежности, които е наредил в багажника.
Последните неща вече са заели местата си по малки, средни и големи джобове на рибарските дрехи. Бели червеи. Торни. Земни. Кибритена кутийка с мамарци, обвити във влажен мъх. Друга – по-малка – претъпкана с щурци. Отделно са подредени и бурканчета с живи рибки, готови да заемат местата си по избрани по-едри кукички, ако това се наложи. Живарникът. Една зелена маскировъчна шапка с дълга козирка се озовава на главата на рибаря. Мобилният телефон се прехвърля от коженото яке в джоба на панталона. Всички такъми вече са до колата. Багажникът е затворен добре. Предната врата – също. Задната – с припрян трясък скрива новите дрехи, сгънати и оставени на седалката. Премества се от към другата страна на автомобила. Затваря и тези врати. Взима двете въдици. Столчето е на лакътя му. Бутилката с минерална вода е в специална чанта, където е живарникът и други дребни неща.
Понечва да сложи ключа на колата в джоба с ципа, за да не изпадне някъде. Търси го в предните си джобове. Няма го. Опипва задните. И там - нищо. Рови във всяко явно и скрито местенце. Проверява тези, закопчани с копчета. После - и другите - с ципчета. Накрая и незакопчаващите се. Търси навсякъде проклетия ключ от колата. Няма го никъде…
Слънцето се промушва между клоните на големите дървета и като че да е започнало да му се присмива. Ключът го няма и няма. Как да се спусне към водата и да се заеме с риболов, като отвратителният ключ е останал в някой джоб на коженото яке, а той затвори всички врати на колата. Грозни мисли изпълват съзнанието на уважавания от всички рибар. Бои се да отиде при водата и да заметне въдиците си, след като вече е ясно, че после няма как да влезе в колата си и да се прибере. Как ще хване риба за приятелите си? Как ще ги погледне в очите? Никога не му се бе случвало подобно крушение. Стои до колата като изтукан. Мисли. Нищо не му идва на ум…
Стотици коли профучават покрай него. Вдигат облаци прах в лицето му. Водата на язовира е само на около три-четири метра под него. Малки вълнички от полъха на вятъра се плискат в брега. Въдиците са изправени до колата в безмълвно очакване нещо да се случи… Торните червеи шумолят под хартиената завивка на кутията, в която са сложени, и се борят за глътка въздух. Някакво щурче е ококорило очи от отворила се малка дупка в друга кутийка. Гледа към него в почуда на обречен смъртник. Шофьори от товарни камиони подават любопитни лица и питат дава ли рибата. Сякаш не виждат, че въдиците му са на сухото…
Двама рибари пристигат с кола. Паркират я недалече от неговата. Слизат към водата. Замятат въдици. Запалват цигари. Говорят си нещо тихо. Със сигурност коментират неблагополучието му. Не се и опитват да му помогнат с нещо…
Някакъв мургав предприемач стоварва крайпътни труженички, които трябва да работят за него. Те ароматизират района с миризми на евтини китайски дезодоранти. Нападат го с предложения за всякакви платени услуги. Като го виждат в неблагонадеждно положение, обещават му и бонуси…
- Ще пуснеш ли мен в колата, бате? Всичко праим за теб! Искаш ли да станеш за мен сефте? – обсипва го с всевъзможни оферти млада жена, давайки му да разбере, че тук е нейното работно място.
Видял се в чудо от нелепата ситуация, Николай Междуречки им обръща гръб. Изважда дребно ножче. Промушва го в горния край на страничното стъкло. Натиска силно. Не помръдва…
Опипва за сетен път джобовете си. Открива някакъв канап. Решава да опита с него. С върха на ножчето натиска стъклото надолу. Дано да се смъкне поне мъничко, за да може после да промуши канапа и да го спусне. Иска му се внимателно да го нахлузи върху черното краче. Сетне да го подръпне леко, докато се затегне. След това ще е лесно да го издърпа нагоре и така да отвори вратата. Отрязва здрава клечка. Навира я между стъклото и металната част на вратата. Напъва. Не се отваря…
Единият от рибарите идва при него. Предлага му помощ. Донася парче тел. Огъва я. Опитва да отвори вратата с нея. Тя е мека. Прегъва се, преди да е стигнала заветното място. Никак не се получава…
Рибарят край язовира, останал до въдиците си, изважда едра риба и вдига шум до небето от радост. Явно не е свикнал на такъв улов…
Приятелят му не се изкушава да слезе при него. Продължава да помага на изпадналия в беда колега. Двамата обикалят колата и се ядосват…
При тях идва мургавият работодател на усмихнатите млади дами, които щъкат наоколо и махат с ръце към шофьорите на камиони, предлагайки им работа сред природата. Предприемачът предлага услугите си на закъсалите. Тримата оглеждат отново колата и търсят нови подходи към вътрешността и. По едно време „бизнесменът“ намира иновативно решение: да натиснат прозореца заедно, дано да се отвори. Правят го. По някое време процепът между стъклото и металната част на вратата се увеличава. Стъклото слиза надолу. Тъкмо да свършат работа, когато нещо изпуква силно и то пада безконтролно. Нещо от механизма за повдигане се е счупило. Кой се интересува от такива подробности?!...
Собственикът на колата протяга ръка и повдига нагоре заветното черно краче. Вратата се отваря. Намира ключа, където е предполагал – в джоба на коженото яке. Отключва всички врати. Влиза вътре. Сяда зад волана…
Помощниците му отдавна са заели местата си. Дори не им е благодарил. Слънцето се е наклонило към заник. Денят е преминал, без да го усети…
Бате, май не хвана нито една риба? – закача се с него дамата, която току-що се връща пеш от към склона, където до преди малко в храсталаците е ловила последната си риба.
- Аз излъгах осем големи шарана днес, а ти колко закачи на въдицата си, а? - открито се шегува с несполуката му и друга труженичка. – Използвам фино влакно за рибарската си мрежа и имам сполука, а ти какви мрежи хвърли в сянката цял ден, скъпи? – флиртуваше неумело днешната му съседка…
Мълчи си. Няма какво да каже. През десния прозорец вижда как двамата рибари вадят още една едра риба… Имат късмет хората. Не им завижда. Изтощен от напрежението, бавно потегля… Зад колата му махат с ръце дамите, които не се оплакват от липса на улов. Усмихнати и щастливи от предприемачеството си в този горещ ден, те се шегуват с късмета на несполучилия рибар.
Потегля…
В края на града, където живее, има негов приятел, занимаващ се с рибарници. Отглежда пъстърва по европейски проект. Уловът изнася за чужбина. Бизнесът му върви. Печели добре. Доволен е от кохезионните фондове, осигурили му средства за рибарници и за помощни сгради около тях…
- Какво те води насам, Ники? – с усмивка посреща съученика си бизнесменът, когато го вижда.
- Тежка въздишка се отронва от гърдите на шофьора на пристигналата кола. Сякаш огромна канара от мъка е натискала тялото на този човек цял ден…
- Злати, извади ми две риби, моля те! Трябват ми спешно. Не ме питай нищо. Друг път ще ти разказвам. Сега се прибирам. Чакат ме хора у дома. Трябва да им занеса две големи пъстърви. Обещал съм. Имах тежък ден…
Златан Златев, съученикът на Николай, не чака да му повтарят молбата. С огромно кепче загребва две пъстърви и ги слага в специална торба. Подава ги на приятеля си…
Господин Междуречки се прибира в къщи изморен и мълчалив. След душа се просва на един фатьойл и чака приятелите си, с които са планирали да вечерят заедно. Мишо, синът на рибаря, подскача около пъстървите в кухнята и сияе от радост.
- Тати, тати, на какво хвана днес пъстървите? Каква стръв използва за този чудесен улов? А, татко? - бърбори момчето около баща си и го гледа право в очите. Очаква отговор.
- Каква стръв съм ползвал, питаш? Каква примамка? Ами, на караконджули ги хванах, сине! На големи караконджули ги излъгах, проклетите! - смотолеви някак през зъби бащата, само и само да даде някакъв отговор и да се отърве от неудобни въпроси на сина си.
- Искаш ли да отидеш при майка си, чедо, защото трябва да проведа един важен разговор по телефона? – намери начин да отпрати любопитното дете далече от себе си несполучилият днес риболовец, затръшвайки вратата след себе си…
За пръв път не върви приказката на домакина с дългогодишните му приятели, след негов риболов. Цяла вечер го разпитват за хитрините, с които е примамил двете пъстърви. Измъква се от конкретни отговори. Все гледа да отклони разговора към други теми домакинът. Приятелите му не се изненадват от дискретността на съученика си. Те са доволни, че се събират на Никулден заедно вече толкова години. Не искат да притесняват приятеля си с неудобни въпроси…
На другия ден синът на рибаря написва прекрасно съчинение в часа по български език и литература. С големи подробности величае умението на баща си да хваща големи пъстърви. За стръв на поледните две, например, той е използвал не какво да е, а истински караконджули…
Учителката дълго се чуди на посочената от ученика стръв за риба. Но, непознавайки тънкостите на рибарския занаят, решава, че това ще да е някаква нова изкуствена стръв, използвана за улов на пъстърви. Наименованието и със сигурност е отлично избрана форма на реклама.
За интересното съчинение, госпожата предлага на директора да награди малкия писател с грамота. Така ще поощри творческите му търсения и занапред…
Когато господин Междуречки вижда наградата на сина си, изтръпва. Неговата несполука на риболовец вече е увековечена. До края на живота си ще гледа тази грамота и ще си припомня кошмарния случай, в който за първи път се показва като неуспешен рибар. А има ли първи път, непременно ще дойде и втори. Да живее с мисълта за подобен провал, той не може да си позволи. Ето защо уважаваният мъж се отказва от пъстървите…
Костур лови. За лин с приятели излиза. Щука по блатата търси. Надолу към морето за лефер и карагьоз ходи, но за пъстърва вече никога не излиза…
И други странности в поведението му се очертават. Като че да е развил някаква фобия. Съпругата му забелязва, че избягва да чете книги, съдържащи стари, народни думи като дяволи, таласъми и караконджули, характерни за речника на предците му. Попадне ли на четиво с подобни термини, захвърля го настрана…
Житейската действителност изисква едно върховно усилие на волята му, за да прекрачи прага към непрекършеното си Его. Отваряйки закоравялото си сърце, рибарят трябва да погледне истината за собственото си несъвършенство в очите. Умението да застане с открита душа пред питащото невинно детство се оказва единственият ключ към вратата на собствената му слабост, която трябва да преодолее…
Но, господин Междуречки е прихлупил здраво шапката с огромната козирка. Тя прикрива лицето му не само от палещите лъчи на слънцето, но и от хорските погледи. Крачи бодро по неравностите на риболовните си одисеи и нехае за уроците на съдбата...
Понякога в съзнанието на господин Николай Междуречки се прокрадват неудобни въпроси от историята с прословутия караконджул. Случва се в просъница да го назове на глас, без да осмисли поведението си. Съпругата му никога не разбира повода за споменаваната в сънищата му рядко употребявана от някого дума, но и не задава излишни въпроси…
Автор: Иван Иванов
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.
Благодарим и за неоценимата подкрепа на:
