Като не тръгна, та не тръгна! От ставането по тъмно още. Бе какво от ставането, от преди това...
Тоньо се сепна, намуси се и се намести на малкото сгъваемо столче. Даде гръб на Коцето и Павел и поизправи клепналата в ръцете си въдица.
Костадин и Павката се спогледаха и прихнаха в шепи. Тоньо се направи, че не им обръща внимание.
Постояха още известно време, мълчейки, пиейки биричка и чакайки нещо да се закачи на кукичките. Само чуруликането на птичките и ромонът на реката разнообразяваха тишината на близкия лес, поглъщащ меко всеки околен звук.
По едно време Тоньо се сепна, скочи и задърпа въдицата. С резки, припряни движения изнасяше дългата пръчка назад, и с нетърпение навиваше кордата й на машинката. Почти в паника рибарят бързаше да изпревари това, което опъваше влакното от другата му страна. Напрежение и нетърпение бяха изопнали лицето и шията му, а стиснатата му челюст се очертаваше изпод бузите му.
Коцето и Павел бяха извили глави към него и с неприкрит интерес чакаха развръзката на тоньовата схватка. Очакване и лека насмешка се смесваха в погледите им, докато двамата търпеливо наблюдаваха финалната сцена. Тоньо вече издърпваше последните метри от кордата. Няма минута по-късно и двамата видяха как мъжът изтегли от водата празна кукичка – рибката се беше откъснала от нея заедно със стръвта, която я беше примамила в клопката. Тоньо отпусна въдицата и разочаровано се стовари върху столчето.
Другите двама се спогледаха с игриви пламъчета в очите. Павел прикри усмивка зад гърлото на бутилката бира, докато отпиваше глътка.
Между тримата отново се настани мълчание и тихо очакване. Само от време на време се чуваше лекото плясване на нечия плувка или глухия пукот от отварянето на бутилка бира. Сегиз-тогиз я Павката, я Коцето издърпваха по някое рибенце и го хвърляха в живарника, топнат в реката. Тоньо обаче се намусваше все повече и повече – ни веднъж не закачи нещо на кукичката си.
Коцето, зевзекът от тримата, не изтрая и го подкачи:
- Тоньо, ко стаа, бе? `Неска?
- Мани... оная коза е виновна!
Павката и Коцето се спогледаха и прихнаха. Звучният им смях избухна изведнъж като кълбо огън, плъпна над водната шир и се удари в отсрещния бряг на реката, а лесът оттатък го отрази и го върна към тримата рибари. Тоньо се намуси и се намести отново на столчето. Ей, като не върви – не върви! От ставането тая сутрин не му тръгна. Че и от преди това.
Тримата мъже останаха още известно време на брега на реката. Сетне събраха такъмите си и поеха по пътеката нагоре към черния път. Костадин и Павел бяха разпределили рибките от живарника в три торбички, по равен дял за всеки един от тях. Нямаше значение кой колко е уловил – мъжете бяха тук да се насладят на компанията си. Но третият от тях днес си тръгваше от реката с горчив вкус от лошия си късмет.
Тоньо, Коцето и Павел ходеха на риба всеки свободен уикенд още от младежи. Риболовът им беше страст и възможност да прекарват времето си заедно, далеч от глъчката вкъщи или от нажежения през лятото град. Запалени риболовци, те все пак не се надпреварваха кой ще надмине другия в улова. Неуспехът не ги отчайваше. Ала когато въобще не хванеха, не им беше съвсем тамън. Те бяха от мъжете, които не вършеха една работа залудо. Затова и си имаха свои си ритуали и суеверия, които допълваха техния си свят и им носеха спокойствието, че са свършили нещата както трябва. Когато тръгваха на риба рано сутринта по тъмно, и тримата прекрачваха прага си винаги с десния крак. Не се връщаха никога, дори да са забравили нещо важно – за да не им тръгне назад. Мълчаха, докато бяха на реката, за да не „плашат“ рибата и да не бяга тя от тях. А първото рибенце винаги отделяха и на влизане в града спираха да го дадат на първото срещнато коте – ей така, от благодарност за улова.
Тези и още няколко ритуала спазваха тримата стриктно, за да им върви в риболова. С годините бяха забелязали, че ако пропуснат да направят нещо от тях, нещата се объркват. Така беше се случило този път с Тоньо. И хич, ама изобщо не му провървя днес! От ставането още! Че и от преди това.
Тази сутрин будилникът на Тоньо звънна в пет без двайсет. В пет той вече трябваше да е пред блока, където щяха да го чакат Павката и Костадин с комбито на Коцето. Време напълно достатъчно на Тоньо да стане, да хвърли две шепи вода на очите си, да пусне едно кафе от машината и да го изгълта набързо, докато нахлузва дрехите си за реката. Както и да изпълни преди това първия от всички задължителни ритуали за успешен риболов.
Тоньо се надигна и изключи алармата на будилника. Сетне, вместо да стане от леглото, се върна тихо между леките чаршафи и се прилепи внимателно към жена си. Ръката му се плъзна тежко по заобления й ханш, а носът му потъна в потните й от юлската жега къдрици край врата й. Тоньо беше готов за първия си за деня ритуал за успешен риболов, препоръчан му навремето от бай Стамат, най-опитния рибар в махалата!
Докато Тоньо, суеверно приготвил се за изпълнение на сутрешния семеен дълг, който трябваше да ориса на успех днешния риболов, се наместваше плътно по извивките на благоверната си, нейното леко, равномерно похъркване продължаваше да отмерва секундите на нажеженото лятно утро. Мъжът, притиснат в нея зад потния й гръб, продължаваше да диша горещ дъх във врата й и да шари с ръка по заобления й ханш. Настойчивата му длан пълзеше по тънката материя на нощницата й надолу по бедрото, а все по-тежкото му учестено дишане продължаваше да облива шията й с жега. След минута-две обляната в пот жена се размърда и сънено надигна глава от възглавницата.
- М?... Тоньо?... К`во има, бе?...
Мъжът, окуражен от пробуждането й, настъпи мълчаливо към устните й.
Ала тя се отдръпна сърдито и изтри струйка пот, потекла от шията й.
- К`во искаш сега... – изръмжа отбранително тя.
- Ми... на риба ше тръгвам... – шепнешком, сякаш да не я разбуди, смотолеви Тоньо.
Жената, все още сънена, го изгледа сърдито и отмахна ръката му от себе си.
- Ооо... Тоньо, мно`о горещо сега... Ай` на септември, кат` са разхлади.
Сетне наново му обърна гръб и положи рошавата си глава на възглавницата.
Тоньо, сконфузен, постоя известно време с ръка във въздуха. Ей, че криво му тръгва днешният ден за риболов, пропусна той една бърза като светкавица мисъл в главата си. Сетне се извърна и погледна часовника. Беше вече пет без десет. Толкова време кандърма без нищо накрая, а беше се и забавил. Сепнато се надигна от леглото и тръгна да събира дрехите си в тъмното. Тръгна да се измъква тихомълком от спалнята, ала докато заобикаляше леглото, шибна кутрето на левия си крак в таблата. Изскимтя глухо, за да не събуди пак жена си, и се шмугна през вратата на стаята. В кухнята сложи любимата си чашка в кафемашината и пусна копчето. Тънка тъмна струйка потече от нея. Когато Тоньо приключи с обличането, той посегна към чашката. Ала тя беше празна. В бързината мъжът я беше сложил настрани и кафето беше изтекло в решетката под нея. Погледна часовника – пет без три. Време за ново кафе нямаше. Тоньо бързо събра такъмите си и хукна навън от вкъщи. Асансьорът беше развален от три дни. Той заскача надолу по стълбите. Когато изскочи от входа, Коцето и Павката вече го чакаха в комбито. „Айде, беее!“, правеха с ръце широки жестове те.
Тоньо гузно се набута на задната седалка. Денят му беше тръгнал на криво. Дано тия сутрешни неприятности да са поели целия му лош късмет, дето го споходи на събуждане, мислеше си той. Беше готов още три пъти да си фрасне кутрето на стъпалото в таблата на спалнята, да не куса кафе до края на живота си и други такива неща, само и само каръкът да не закача късмета му в риболова. Щото, хич да не е, днеска сутринта хич не му провървя! От ставането още не му провървя! Че и от преди това.
Автор: Гергана Стоянова
Конкурсът тази година е факт благодарение на: Спортен клуб по борба "Черноморец-Бургас", "Бургос строй" ЕООД, хотел „Утопия форест”, общинския съветник от „Демократична България” Димитър Найденов, плаж Крайморие.
Благодарим и за неоценимата помощ на:
