Иван Петров беше сервитьор в ресторантчето „Последен грош”. Да се каже, че обича да ходи на риболов беше грешка. Той живееше, за да може през свободното си време да отиде за риба. Такъв беше дядо му Ванко, такъв беше и баща му Пешо, а те разказваха, че и техните предци най-обичали да вземат въдицата и да клекнат край някоя река. Нямало по-добри от тях в хващането на риба, независимо къде, кога и какъв вид. Това се предаваше по наследство. Иван също го притежаваше. Той никога не се връщаше без риба. Една-две може да са, но кошничката му никога не беше празна. Мъдрите бащини и дядови съвети си казваха тежката дума. Е, имаше си и късмет човекът. Славата му се носеше не само в градчето, но и в цялата околия сред риболовното съсловие нищо, че беше едва трийсет и четири годишен. Всеки начинаещ рибар търсеше неговото мнение за рибарските такъми. Младият мъж беше добряк и не скъпеше времето и наставленията си. Предпочиташе да бъде сам край водата, но понякога вземаше и някой от новаците, за да му показва.
Вървеше му с рибата, но с жените не. Той която харесваше, тя не го искаше и обратно. Любовните му връзки бяха кратки и объркани. Неговите съученици вече се оправяха с деца тийнейджъри, а той все още не можеше да попадне на свясна жена. През последния месец нещата се промениха. Братовчедът му Стефан го запозна с Ванчето, весело русокосо създание на двайсет и пет години от съсъденото село Пикльовци. Беше секретарка на кмета. Харесаха се от пръв поглед. След седмица преспаха и откриха, че са един за друг в леглото. Че като се заредиха едни вълнуващи срещи – кога денем, кога нощем. Широкото мургаво лице на Иван Петров започна да грее с онази неповторима светлинка на Любовта. Все по-често се смееше без причина. Купи си нови дънки и две-три цветни фанелки. Подстрига тъмната си къдрава коса много късо. Така изглеждаше по-млад, а черните му кривогледи очи не личаха толкова много. Влюби се човекът, колкото и да си повтаряше, че трябва да мине време, за да опознае добре Ванчето. Реши да й направи най-съкровения подарък. Взе я на риболов.
Спряха колата преди завоя на реката и тръгнаха нагоре. Слънцето огряваше капчиците роса по тревичките и те светеха като малки стъкълца. Край широката синя лента на водата се виждаха само нюансите на зеленото. От старите върби се чуваше птича песен. Намериха любимото му място край големите бъзаци и Иван Петров проведе първата си лекция на тема „Как се хвърля въдица”. Говореше вдъхновено, а в тъмносините очи на любимата жена се появи възшищение. След това тържествено отвори бурканчето с червеите и избра най-големия. Бързо и ловко го бодна на кукичката. Замахна и... зачака. Тук имаше големи мрени. Щеше да извади няколко. Ванчето приседна на тревата, после й омръзна и взе да се разхожда напред-назад тананикайки си най-новия фолк хит.
- Слънце, кога ще извадиш първото рибе? – ласкаво го попита тя.
- Скоро, слънце, скоро. Само трябва да не плашим рибата, затова тихо. – отвърна й той и усети че кълве.
И този момент телефонът й иззвъня силно. Ванчето зарадвана го отвори и с глас, който се чуваше поне на километър, забъбри с приятелката си.
- И ти кво?... И той кво?... И кво стана после?... Защо?!... Не може да бъде!... Слънце, онзи мухльо Вальо зарязал Данчето. Аз знаех, че тъй ще стане! Мамка му! – се опита да включи и любимия си в разговара младата жена.
- Ш-ш-ш-т! – съскаше й той. – Рибата избяга.
- Майната й. Друга ще дойде, слънце… Не плачи, Данче, не плачи, миличка. Той не те заслужаваше. Друг ще си хванеш. Много по-хубав и по-богат!... Ще видиш!... Повярвай ми.
- Защо не отидеш малко по-нагоре или по-надолу и там да си говориш с приятелката. – опита се да намери решение на
проблема Иван Петров.
- Добре, слънце. – веднага се съгласи Ванчето и бързо тръгна по буренясалата пътечка нагоре. След малко се чу викът ти ”Оле-е-е, майко!”.
Мъжът скочи. Захвърли въдицата и хукна. „Сигурно е попаднала на змия!” – мина през главата му. Когато я намери тя разтриваше позеленялото си коляно. Беше се спънала в един капинак и паднала.
- Добре ли си, слънце? – заопипва я влюбеният.
- Нищо ми няма. Само си счупих маникюра на палеца. Мамка му! – и тя му показа пречупения нокът.
Една жабка подигравателно изквака наблизо. Иван Петров нежно прегърна любимата си, страстно я целуна поне дузина пъти и я върна на изходната позиция. Настани я върху якето си, даде й да пие кока-кола от хладилната чанта и да си хапне един от прочутите му сандвичи със сирене, маслини, домат и магданоз и като се увери, че всичко й е наред потърси въдицата. Нямаше я. Някоя по-силна риба я беше повлякла в реката. Нищо. Ще я намери. През дългата практика му се беше случвало и това. Тръгна по течението. Видя я заклещена край един дънер. Влезе и си я взе. Оправи заплетената корда. Сложи нова кукичка и нов червей. След половин час плувката заподскача закачливо. Извади първата си риба. Малка мренка. Ванчето като хипнотизирана разглеждаше слънчевите отблясъци по блестящите люспи на изящното рибешко тяло.
- Леле, слънце, че е хубава!
- Да, ама е малка. Ще видиш като започна да вадя големите парчета! – започна да се перчи Иван Петров.
- Ще ми дадеш ли и на мен да ловя риба? – примоли се любимата му. – Никога не съм ловила риба.
- Разбира се, слънце. Хайде, ставай. Ето така се държи въдицата. Ха така! Заметни. Браво! Ще стане от теб рибарка. – командваше той и я придържаше здраво.
- Слънце, онова нещо там се мърда.
- Кълве, кълве, слънце! Навивай макарата, навивай! Дай да ти помогна. Я-я-я, че голяма мрена хвана! Късметът на начинаещия.
- Ще хвана и втора. Ще видиш. – тръсна тя закачливо русите си къдрици.
- Ще се радвам, слънце. Въдицата е готова за нови подвизи.
- Ама този път ме остави сама да замятам. – възгордя се Ванчето.
- Дадено, слънце. – Мъжът беше готов на всичко за тази жена.
Русокосата хубавица заметна и закачи кукичката в един храст.
- Слънце, аз май сгафих. – притесни се тя.
- Не се тревожи, слънце. Ей сега ще оправя всичко. – и той пъргаво затича да освободи кукичката. – Ето, всичко е готово. Хайде пак заедно да замятаме.
- Добре, слънце, добре.
Кукичката плавно цопна във водата. Търпеливо зачакаха. След десетина минути се улови още една едра риба, после още една и още една... Ванчето едвам крепеше на крехките си рамене титлата „Победителка на мрените”, макар че заедно ловяха. Беше й много забавно. Със всяка следваща хваната риба, независимо дали беше голяма или малка, тя усещаше как адреналинът й се вдига. Наближаваше обяд. Слънцето започна да се смее и температурата на въздуха скочи нагоре, но тя не искаше да се откаже от преследването на нова и нова рибешка бройка. Откриваше една нова страст.
Иван Петров стоеше прегърнал Ванчето. Погледът му безцелно се рееше над забързаните речни води. Времето беше пряло за него.
Автор: Бисера Дживодерова
гр. Велико Търново
Никулденски конкурс 2012 на Gramofona.com се организира за втора поредна година. Спонсор е «Пристанище Бургас» ЕАД. Подробности тук!
