Родена съм и съм израснала в малко градче в Северозападна България, разположено на бреговете на ленивата река Скът. Родителите ми обичаха риболова и откакто се помня, обикаляха с мен и брат ми по гьоловете в  околията.

Когато пораснахме малко, с брат ми сами тръгнахме по реката, нарамили самоделни въдици и торбичка с вода и стръв. По това време бях на 7 или 8 години и често ми се случваше да оплета или да скъсам кордата. В такива случаи, вкарвах жалния поглед в действие и започвах да му се оплаквам.

- Бати, пак скъсааах!Моля те, завържи ми нова кукичка!- и му бутах в ръцете тръстиковата си въдичка.

- Ееее, кога ще се научиш?!- сопваше ми се той, но после въздишаше страдалчески, завърташе очи, както само десетгодишен хлапак може , а после примирено оставяше настрана своята въдица, независимо дали кълвеше и се захващаше да връзва поредната кука.

Така минаваха годините, в които споделяхме страстта към риболова и всички малки радости, свързани с него. Най-вече възбудата и трескавото нетърпението отново да усетиш върху ръката си вибрациите на въдицата, породени от движението на закачената риба! Всеки, който поне веднъж е хващал въдица в ръка, ще разбере за какво говоря.

Докато съм жива ще пазя спомените от тези безгрижни лета, в които с брат ми сме се връщали по мръкнало, целите покрити в тиня и прахоляк, но пък горди с улова си. Радостта ни бързо беше попарвана от строгите погледи на родителите ни, които често ни чакаха пред блока ядосани и притеснени с думите: „Вие знаете ли колко е часът?!“. Разбира се, следваше наказание, което обикновено траеше около 15 минути и беше прекъсвано от майка ми с викове от съседната стая: „Отивайте да изкормите тази риба, че замириса цялата къща!!!“

После завършихме гимназия, първо брат ми, а след 2 години и аз.Станахме студенти и въпреки, че бяхме много различни по характер, любовта към риболова продължаваше да ни свързва и беше основна тема на разговорите ни. Продължавахме да ходим за риба, вече около София, а любимото ни място беше платения развъдник на Панчарево. Брат ми завърши и се прибра в родния ни град, а аз останах в София, но продължих и без него да ходя за риба там. Един ден ми звънна брат ми.

- Алоооу, пишман рибарката! Снимали са те на първа страница във вестника! Седиш на кея на Панчарево, не с една, ами с две въдици! Ти с една не знаеш какво да правиш, ама две си взела! Аматьорката снимали, дето една кука не може да завърже!

- Да, бе! Вярно ли?!- питам аз

- Да, вярно и да знаеш, че си излязла много грозна! Айде, чао! – и ми затвори.

 И въпреки, че уж ми се подиграваше, усещах в гласа му гордостта, че на нещо ме е научил. А той ме научи на много неща! Понякога беше търпелив, понякога уроците му бяха придружени с цветисти епитети- традиционно средство за изразяване на братска обич. Учеше ме как да слагам правилно червея на куката, как да използвам аванса на макарата, как да замятам надалеч. Само едно не можа да ме научи- как да си вържа кукичката. Не че не е искал, просто си отиде прекалено млад от този свят и сега не мога да ида при него и да ми кажа „Бати, научи ме да вържа тази кука!“.

 Сега вече съм в средата на трийсетте и съм майка на палава чаровница на 4 години. В памет на брат ми, съм си обещала някой ден да я науча на всичко, което съм научила от него. Надявам се един ден и аз да се подигравам добродушно с нея , че не става за рибар, така както  той се подиграваше на мен. Ще се науча и да връзвам проклетите куки, а като се срещнем отново , там горе, ще му се похваля. Знам, че ще се срещнем и вярвам, че в неговия рай има един кей, на който винаги кълве и на който е запазил столче и за мен.

В памет на Цветан Цеков, заклет рибар и любим брат

Почивай в мир, батенце!

 

Автор: Анита Цекова

В тази трудна и изпълнена с предизвикателства за бизнеса година, искаме да благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има 10-то юбилейно издание на конкурса.

Конкурсът тази година е факт благодарение на: Спортен клуб по борба "Черноморец-Бургас", "Бургос строй" ЕООД, хотел „Утопия форест”, общинския съветник от „Демократична България” Димитър Найденов, плаж Крайморие.

Благодарим и за неоценимата помощ на: