Колко трудно се пише за хората, които вече ги няма сред нас. Но спомените и мигове с тях са живи, докато ние ги разказваме…

„Риболовец се ражда!“ - казваше баща ми. Трябва да носиш в сърцето си обичта към природата.

С голямо умиление си спомням как, когато трябваше да се ходи за риба подготовката беше на нужното ниво. Предишния ден ровех в старата животинска тор на двора и набавях така нужните червеи. Поставях ги в буркан с тор. Ронех млечна царевица за примамка. Ентусиазмът ми беше голям, защото за първи път щях да бъда свидетел и помощник на старите рибари.

Рано сутринта се събудих и започнах да се обличам със специалните дрехи направени от камуфлаж и нови гумени ботуши, купени специално за случая. Голяма беше изненадата ми, когато пред къщата на село вече беше запален и „ревеше“ двигателя на стария, но много верен „Москвич 403“. Пред него видях баща ми и още двама негови приятели, които поставяха раниците и въдиците в багажника. Посрещна ме с думите:

-Добро утро, млади рибарю. Да не те събуди „рева“ на старият Москвич. Той е направен от немски каски и идва от Москва. Сам си знае пътя и ще ни заведе на язовир „Въча“. Само на 15км е от тук. Готов ли си за бойното кръщение?

За мен наистина щеше да бъде първия път, когато щях да бъда помощник в риболова. Качихме се на верният Москвич 403. Денят започна в разговори. Спомням си, как в колата ми разказваха, че язовир „Въча“ само преди няколко години се е казвал „Антонивановци“. Разказваха ми как язовир „Въча“ е много специфичен и не е като язовирите „Широка поляна“ и “Батак“. Има най-високата изградена язовирна стена в страната. След това проверих, че тя е висока 144.5 метра. Язовирът е дълъг е около 10 километра. Водите му са изключително важни за напояването на реколтата. В язовира се улавят шарани, каракуди,червеноперки,костур, пъстърва и много други видове сладководна риба. Така неусетно в разговори пристигнахме на язовира. Още си спомням тесният и изпълнен със завои път над Кричим. Гледката беше приказна. Виждаше се, че язовирът е много дълбок и голям. И тази огромна бетонна стена, която беше пред мен! Чух как други рибари се поздравяваха с “На слука!“. Споделяха помежду си, че ако се случи най-лошото с тази стена, то в центъра на Пловдив водата щяла да е шест метра висока. “Да не дава Господ!“ - помислих си наум.

Старите рибари избраха мястото за риболов. Опънаха своите въдици и започна голямото чакане. По неписаните правил на риболова ми обясниха, че не се говори и разхожда. Това се правло, за да не „избяга“ рибата. Но шепота беше разрешен…

В миг водата се раздвижи и въдицата се наклони. Баща ми взе в ръцете си въдицата и бавно взе да навива макарата.

-Така се навива, бавно. Да не се уплаши рибата и да се откачи от куката. - шептеше и ме учеше той.

След няколко минути на борба, над водата се показа главата на рибата. Беше пъстърва, средно голяма, но за мен тя беше първият ми урок по риболов. От този момент се запалих по риболова. Тогава онази голяма страст на баща ми се пренесе върху мен. Поставихме пъстървата в специална за целта мрежа-живарник, който потопихме отново в студените води на язовира .След миг риболовът отново продължи. Слушах в захлас и с голямо удоволствие случките и изживените моменти на баща ми. Той беше дългогодишен председател на Ловната дружинка в Козарско и имаше много случки и моменти за разказване. Слушах, но също така бях много нетърпелив. Изправих се и с леки стъпки се запътих към водата. След няколко минути кракът ми се подхлъзна и се свлякох на земята. Двата крака ми бяха в язовира. Черните ботуши се бяха напълнили с вода. Баща ми веднага ме хвана за ръката. Шегувайки се ми, каза:

 -До сега не съм виждал някой да хваща риба с ръце в този язовир. Може да си първият герой…

Усмихнах се и се опитах да се изправя. В този момент приятелят на баща ми извика:

-Кълве, кълве! Здраво дърпа на вашата въдица.

Баща ми хвана въдицата и започна да навива макарата. Подпрян на двете си ръце се опитах да се изправя, но усетих как единият ми гумен ботуш се изхлузва от кракът ми. Не знаех како да правя и извиках:

-Помощ! Ботушът ми отплува…

Групата се смееше с глас. Баща ми извади още една пъстърва от язовира. Стоях и гледах как новият ми ботуш се отдалечава от брега. Гледах и не вярвах на очите си. Баща ми постави пъстървата в живарника и смеейки се каза:

-Млади ми рибарю, сега ще хванем най-голямата риба за днес.

Не знаех, какво да кажа и гледах изумен. Той отвори раницата и извади наборът си с куки. Показа ми най-голямата и я постави на въдицата. Колегите рибари не спираха да се смеят.

-Браво, момче. От „сто“ години съм рибар, но не съм виждал такова нещо. Ще пробваме да извадим ботушът ти с въдицата. Само гледай.- каза баща ми.

Той хвърли няколко пъти, но не успя да закачи ботушът. Гледах и не знаех какво да правя. Тогава ми дойде план за действие. Бях мокър до коленете и както се казва: “Мокър от вода не се бои!“. Взех кипчето и нагазих ледените води на язовира. Баща ми се опита да ме спре с думи, но не успя. Исках си новият ботуш и бях готов на всичко. Стъпвах бавно и слизах на долу. Водата се покачваше и стигна до кръста ми. Тогава се протегнах и с кипчето улових първата си „риба“. Това беше черният ми ботуш пълен с вода. Хвърлих го с всичка сила на брега. Гледах как групата се превиваше от смях, а баща ми извика:

-Направи бойното си кръщение във водите на язовир „Въча“. Да не им лесно на момчетата, които скачат за кръста на Йорданов ден! Сега дай ми ръка да не се подхлъзнеш отново. Имаш късмет, че избрахме място с по – полегат наклон на брега!

Бях мокър, но истински щастлив. Имах си моите нови ботуши и рибарско кръщение…

Баща ми подаде ключовете от колата и каза:

-В багажника има чифт дочени панталони за смяна. Обуй старите галоши, в тях има и чорапи. След това ела да обядваме, че героите се умориха от смях!

Извадиха от раниците, кой каквото има. На старото шарено одеяло те наредиха обяда. Имаше домати и краставици от градината, солена сланинка от таз годишното домашно прасе. Баница направена от майка ми, глава лук, компот и лимонада. Всичко беше много вкусно, не знам защо? Може би от любовта с която беше направена храната или от чистия планински въздух, но още помня този обяд сред природата и онази ледена вода.

Разказите нямаха край и за залесените площи и захранването на яребиците през зимата.За направените добрини от ловците за селото и всеки в нужда. Така неусетно мина слънчевият летен ден. В края на деня улова  на старите рибари не беше голям, но разказите бяха безценни. Да видиш тази страст, към природата е незабравим спомен. Изкачвайки се към Москвича,приятелите се шегуваха: “Пълната раница с улов, тежи по-малко от празната!“.

Всяка година, когато ходя на почивка в град Поморие и град Несебър, тайно завиждам на рибарите. Те като морски чайки са накацали по скалите и трепетно очакват кордите на въдиците им да помръднат. „Щастливци“ казвам почти на глас и ги гледам дълго, докато залезът се стеле в лазура на морето. Тайно си пожелавам един ден да мога да живея на брега на нашето неповторимо Черно море. Сутрин рано да мога с моята дървена лодка да следвам в морето старите рибари…

 

Автор: Хари Спасов

 

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: „Белина-Еко-Бургас”, Пристанище Бургас, община Бургас, "Черноморски риболов" АД, Медицинска лаборатория "ЛИНА", Синхрон-Спорт, народният представител от ДПС Севим Али, Комплекс „Звезда” в малкото и китно айтоско село Съдиево, където предлагат прекрасни условия за почивка и вкусни рибни специалитети.