Много обичам риба, ама много, че чак не е за вярване. Вече съм на седемдесет години и откакто се помня, все я харесвам, приготвена по всякакъв начин: и печена, и пържена, и готвена, и пушена, и с подправки, и без подправки… Мога да ям всеки ден и няма да ми омръзне никога. Не знам дали страстта ми към нея е вродена или започна от оня ден, когато за първи път я видях, но вие преценете сами.
Малък бях, някъде между четири и пет. Откъде помня ли? Ами…, такова нещо не се забравя, пък и сестра ми още не беше родена… Та, живеехме тогава всички на село в една къща – и мама, и татко, и баба, и дядо, и четирите ми лели, и чичо, и аз разбира се. Родителите на баща ми си стояха вкъщи и се грижеха за мен, а всички останали, без чичо, който беше шивач, ходеха на полето да копаят, сеят, поливат, жънат… Излизаха рано и се връщаха късно, някъде по тъмно. Баба чистеше и готвеше, а дядо правеше разни неща от дърво, продаваше боза или ходеше на реката да лови риба. Беше си направил сам въдица с пръчка от някакво дърво и здрав конец или корда /забравил съм вече/, но аз му помагах да вади от земята червеи, като ги събирах в една кутийка. Исках да ме вземе със себе си, но той не разрешаваше. Щял съм да преча и плаша само бедните водни животинки. Представяте ли си? При тия негови думи, всеки път заставах пред огледалото и се чудех що за плашило съм. Може би точно заради това, моят прародител висеше с часове на брега, но се връщаше с празни ръце и баба все му се караше, че си губи времето. Е, имаше и дни, в които носеше десетина дребни, колкото кутрето ми и тогава на масата имаше чорба, но за мен беше с много хляб и ми приличаше повече на попара…
Беше някъде по Никулден и тогава дядо донесе огромна риба турук. Така наричаха едрия паламуд, който стигаше близо метър дължина и 7-10 килограма на тежина. Очите ми щяха да изкочат от изненада, но въпросите ми извираха отнякъде:
- Ехааа!... Къде я хвана?... С какъв червей?... Тя счупи ли въдицата?... Къде е живяла? Какво е яла, та така е пораснала?... Кажи, бе дядо!...
Той се смееше на наивността ми, но накрая ми отговори:
- В магазина я хванах. Имаше много… Била е в морето преди това.
Имах чувството, че е по-голяма от мене. Облизах устни и преглътнах, когото баба я сложи на полицата и рече:
- Не сега! Солена е… Ще ядем от нея довечера, когато всички се върнат от работа.
Беше някъде предобед. В детската ми уста се събираше слюнка и желание да опитам това чудо. Стоях долу, вперил очите си към тоя турук и не мърдах, но се питах на ум: „Защо е солен? Да не би да е изпил морето и е изял всичката му сол? Как е дошъл оттам в магазина на селото ни?“ Никой не ми отговаряше. Големите хора бяха или на работа, или заети с други неща…
Трябваше да пазя рибата. Страхувах се да не скочи и да избяга, а аз да не съм я вкусил. Не исках нищо друго и дори вода, а чаках да се върнат близките ми. Времето минаваше бавно, краката ме заболяха, ръцете ми изтръпнаха от стискане, погледът ми се премрежи, гърлото ми пресъхна, но не мърдах от мястото си. Не обръщах внимание на баба, която си взе следобедната дрямка, нито на тракането на чичовата шевна машина. Турукът ме „гледаше“ съблазнително и сякаш ми говореше за морето, за красотата му, за другите риби, за солената вода. Бях като парализиран, омагьосан, препариран - всичко ведно, накуп… Не разбирах силата, с която това същество ме държеше пред себе си. Не виждах нищо друго, освен тая риба. Мечтаех да плувам заедно с нея, да търся съкровища на дъното на океана, да пътувам с кораб, да изучавам водораслите, медузите, раците, мидите… Бях само слушал за тях, а „моят пленник“ продължаваше да „разказва“ истории за какво ли не, включително и за корабокрушения, необитаеми острови, пирати, канибали, бури и смели моряци. Не, не беше този огромен паламуд пленник, а аз пазачът му! Не той беше горе, а като че ли моя милост. Едно момче на четири –пет години стоеше като в затвор, нищо че искаше да бъде герой. Времето беше спряло, заедно с мен и не се движеше въобще. Защо то минаваше толкова бавно, защо? Нямах никаква представа, но бях като закован на това място - пред дървената полица, на която бяха закачени едно бакърче и две кърпи с пъстри шевици върху бяло памучено платно…
Във фантазията ми имаше всякаква риба - от малка до великанска. Бях рибар и мятах ту мрежа след мрежа, ту златна въдица. Уловът ми беше един и същи – огромен турук, който ме подканяше да го изям. Отварях уста и се нахвърлях отгоре му като някакъв звяр. За съжаление не можех да го докосна. Пустата му риба – все ми бягаше из въздуха, разперила перки и опашка. На всичкото отгоре, все гладен си оставах… „Дали, ако се помоля на Бог, той ще се смили и ще ми даде мъничко да опитам? Как се прави това?“ Трябваше да попитам баба, но нямах сили да говоря. Бях онемял. Вече и не чувах нищо, а една мисъл започна да се върти в главата ми:“Ще ме бият ли, ако си намеря столче и после хванас ръце това същество, което беше толкова далече от мен?... Сигурно!“ Уплаших се. Трябваше да чакам и да имам търпение. Трябваше да се боря с глада и желанието си като истински мъж. Нали все това ми повтаряха другите!…
Въздъхнах тежко. Денят се изтърколи и започна да става тъмно навън. Бях сигурен, че скоро останалите обитатели на нашата стара къща ще се върнат и всички ще си хапнем сладко, сладко от тая риба, която исках толкова дълго. В стомаха ми вече тържествено свиреха фанфари и биеха барабани, сякаш предстоеше не ядене, а царствена церемония. Не помня дали съм клекнал, легнал на пода или просто припаднал от глад, но съм заспал от умора и ми се губеха часове…
На другия ден, още в зори, скочих от завивките и извиках, колкото глас имам:
- Хора, хайде бързо!... Ставайте вече! Време е да изядем турука!
Роднините ми, включително мама и татко ме гледаха изумени, сякаш не разбираха за какво става дума. Баба се усмихна и просто рече:
- Ами… Ти спеше, моето момче, и ние изядохме цялата риба.
- Как сте я изяли?
- Както се яде – с ръце. Бяхме изморени и много гладни - добави дядо и не разбираше защо съм пак с ококорени очи.
Хубава работа! Много гърла, а рибата една… Ами аз?... Бях също гладен, но не хапнах, че цял ден я пазех. Освен това, баба каза, че турукът трябва да се изкъпе първо в морето за последен път, да се върне и тук да опита чистата вода от чешмата. Кога ли го е сторил? Сигурно когато съм заспал, иначе щях да видя…
Мама не смееше да се обади. Беше чужда в тоя дом и нямаше думата, а и не можеше да повярва, че нейната свекърва няма да даде на първородното си внуче поне мъничко парченце, за да опита. Пък, и кой можеше да надникне в детската душа и да разбере какво се крие в нея…
Та, оттогава не прощавам на никаква риба и въобще не я чакам, нито пазя. Има ли на масата, ям с наслада, облизвам си пръстите и все си спомням за оня огромен турук и често се питам: „Какъв ли вкус имаше?“ Трябваше да разбера, но повече в живота си не видях толкова голям паламуд, а може би съм бил много малък и просто така ми се е сторило…
Автор: Радка Костова Видьова/Рая Вид/
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.
Благодарим и за неоценимата подкрепа на:
