Йордан Печурката беше трийсетгодишен шофьор на линейка, който много искаше да се ожени вече, но все не попадаше на подходящата жена. Беше нисък и закръглен мъж с малки тъмни очички под рунтавите вежди. Кестенявата му коса вечно беше рошава и мазна.
Беше тих и кротък човек, който обичаше да помага на съседите си с каквото може. Имаше не една любовна история, но за съжаление никоя не приключи с брак. Майка му и баща му искаха вече внучета и непрекъснато му натякваха, че трябва да си намери жена.
От два месеца имаше нова приятелка. Новоназначената медицинската сестра Ванчето. Тя беше десетина години по-млада от него. Дребничка и кльощава, но имаше най-прекрасната усмивка, весели сини очи и разкошни руси коси. Той я харесваше много. Тя него също. Вече спяха заедно и това беше най-прекрасното нещо в живота му. Тя го заведе в родното си градче. Запозна го с родителите си, с баба си, с вуйчо си. Мили и работливи хорица, които гледаха прасета за продан. Те също го харесаха. Представяха го на познатите си като нашия кандидат-зет. Някъде на хоризонта се мъжделееше жадуваната от всички сватба.
Имаше само един проблем между Йордан и Ванчето. Той беше потомствен рибар. Всяка неделя грабваше въдицата и запрашваше по реки и язовири. Кога сам, кога с приятели. Баща му си имаше своя компания. Дядо му също. На Ванчето й омръзна да остава сама и започна да го придумва:
- Данчо, мило, защо не ме вземеш и мен на риболов? Искам да се науча и аз да ловя риба. Мисля, че не е трудно. - шепнеше тя нежно в леглото нощем.
- Не става. Риболовът е много сериозна работа. Ти си много млада. Няма да се справиш. - отвръщаше й Йордан.
- Ти ще си моя учител, Данчо. Ти ще ме научиш да ловя риба. А и сред природата и водата е толкова релаксиращо, толкова красиво. Вземи ме, вземи ме, мило, няма да съжаляваш. - мъркаше младата жена.
Тъй нощ, втора, трета. Седмица. Когато в събота вечер тя му отказа секс, ако не я вземе на другия ден - той се примири и обеща. Станаха много рано. Шаран се лови сутрин. Взеха въдиците, червеите, вода и храна и се качиха в "Дачията" му. Реши да я заведе на язовира, за който бяха говорили приятелите му предишните дни. Не беше далеч, а имало големи шарани. Ванчето беше на седмото небе.
Слънцето започна да гали с топлите си лъчи земята. Водата в язовира блестеше синьозелена и дълбока. Жабешкият хор репетираше поредния си концерт. Някъде в далечината пееха птички. Въздухът беше кристалночист. Ванчето дишаше с пълни гърди и се радваше на природата. Ето какво е изпускала тя! Това нямаше да се повтори. Щеше да е винаги с любимия си на риболов в бъдеще.
Застанаха в дясно на брега. Тук беше най-удобно за ловене на риба, но и доста населено. Някои ловяха на царевица, други на тесто, но повечето слагаха на кукичката червей. Вече имаше уловени шарани. Прилични размери, но голям нямаше. Йордан Печурката разположи въдиците - скъпи и маркови и кавалерски закачи червеите. Ванчето се провикна:
- Данчо, мило, не виждам никаква риба тук! Колко е дълбоко? Какви са параметрите на язовира? Кога е построен?
В този миг се чу едно голямо "ШШШТТТ!" от околните рибари, които този ден бяха все мъже.
- Ванче, не плаши рибата, мило, моля те. Тук се пази тишина. - тихо я посъветва любимия й.
- Добре, мило! - съгласи се тя, но продължи да бърбори на висок глас. - Ама никак ли не говорите като ловите риба? Само мълчите ли? Как издържате? Не ви ли става скучно? Защо трябва да мълчите?
- Амиии, седим си, чакаме да се размърда плувката и си мислим разни неща. После си говорим. Като си тръгнем. Тогава правим равносметката кой какво е хванал. - каза той. - В това му е чарът на риболова. В тишината и красивата природа, която те заобикаля. И в тази вода, която е пред теб и крие толкова тайни. Виж колко е красива! Почиваш си. Ела, хвани въдицата с двете си ръце. Ето така! И наблюдавай плувката. Тази е по-леката. Точно за теб е. Аз ще застана ей там.
Ванчето зае позиция и само след пет минути се провикна отново:
- Данчооо, мило, плувката се мърда! Има риба на въдицата ми! Виждам я! Голямааа е! Много! Идвааай!. Бързооо! Бързооо!
Едно сърдито "МАМКА МУ!" огласи брега. Рибата дръпна въдицата, но Ванчето я стискаше яко.
- Данчооо, ела веднага! - успя да извика младата жена, стъпи накриво, подхлъзна се и падна във водата и тинята след въдицата си.
Йордан Печурката захвърли своята и скочи във водата да спасява любимата си, като с крайчеца на окото си видя, че и на неговата въдица се беше закачил шаран някъде към седемдесет сантиметра. Не беше хващал такъв. Този път псувните на околните рибари бяха повече. Някои определено изразиха мнение да не идват повече тук.
Разбира се днешният риболов беше провален. Не само за тях, но вероятно и за останалите рибари на моста.
Като се прибраха, мокри и кални, Ванчето каза на любимия си:
- Данчо, мило, риболовът не е за мен. Не ми харесва, че трябва да мълча. Това е против природата ми. Не мога да мълча повече от пет минути. Няма да ти се сърдя. Ходи си сам на него. Аз ще пържа уловената риба.
- И аз така мисля, Ванче. - зарадван й отвърна Йордан Печурката. Точно такава жена му трябваше.
Автор: Бисера Дживодерова
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 14-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и: