Фарът

Марин се замисли. Нещо се случваше с него, но още не беше сигурен какво. В главата му се въртяха хиляди мисли, всяка по-тежка  от предишната. Нещо се случваше с него и това беше свързано с морето. Морето… Неговият дом и съдба, неговата прокоба. Всичко започна преди четиридесет години. Тогава Марин, тридесетгодишен млад мъж, се засели в това рибарско селище на име Раковина, разположено на една скала. Той дойде тук воден от любовта. Марина-така се казваше тя, момичето, заради, което дойде тук.

Той напусна големия град и се събра с прекрасната девойка, която му стана жена. Марин и Марина бяха за пример в рибарската общност. Те бяха задружни, сплотени и обичащи се. Живееха в малка къща на два етажа, която те сами си построиха. Вторият етаж беше предвиден за децата им. Тази къщичка на брега на морето беше сбъднатата мечта на Марина.

Пред нея имаше веранда. Тя сядаше там и морският хоризонт се откриваше в цялата си прелест пред нея. Морската шир беше гладка като огледало. Сякаш нямаше нито вълни, нито течения под повърхността. Всичко беше кристално и гладко. Марина сядаше на стола, пиеше от ароматния чай и гледаше  ли, гледаше. Погледът ѝ се рееше по хоризонта и сякаш потъваше в него. „Никога няма да ми омръзне да гледам морето. Когато умра искам да бъда погребана тук, до него“- казваше тя на Марин. Той се мръщеше, че говори за такива неща.

И така ден след ден минаваха годините. Децата, които мечтаеха да имат, така и не идваха. Никой не говореше за това. Не засягаха тази тема, защото беше твърде болезнена.

Веднъж Марина каза на Марин:

-Марине, чуй. Разбрах, че в съседното село имало една бабичка, баячка, познавала много. Гледала на кафе. Нека да отидем.

Марин се сепна и се възпротиви:

-Знаеш, че това са глупости. Аз не вярвам на такива неща. Само ще ти размъти главата.

Но Марина беше настоятелна:

-Моля те, нека отидем. Искам да чуя за детето, ще имаме ли…- гласът й се разтрепера.

-А ако каже нещо, което няма да ти хареса?- попита я Марин.

-Нищо. И без това вече съм отчаяна.- Марина се разплака и закри очи с ръцете си.

Марин я прегърна, но нищо не каза. И той страдаше, но мълчаливо. „Ще отидем. Няма как. И каквото стане.“- си мислеше той.

Подготвиха се за път. До селото можеше да се отиде с лодка и по суша. Те предпочетоха да отидат с лодката си, за по-бързо. Слязоха на брега, качиха се в лодката и потеглиха. Марин гребеше бавно и ритмично, и премисляше. С всяко потъване на веслата във водата той се чувстваше все по-зле и напрегнат. Паниката започна да го обхваща, но той се стараеше да не се поддава. Марина стоеше в лодката и гледаше в една точка. Дума не си продумваха и двамата.

След половин час на напрегнато гребане, те стигнаха до мястото за слизане. Пръв слезе Марин, завърза лодката и подаде ръка на жена си. Двамата тръгнаха мълчаливи по прашния път към къщата на бабата. Селцето беше малко и китно, също като тяхното. С тази разлика, че не беше на скала, а на равната земя. Оттук морето се виждаше някак по-близо. Марина вървеше и таеше надежда за хубави и успокоителни думи. Вярваше, че мечтата ѝ ще се сбъдне. Силно вярваше в това.

След известно време те стигнаха до къщата на бабата. Старицата беше в градината си и нанизваше риба на връв.

-Бабо! Добър ден!- каза ѝ Марин.

-Ще ни приемеш ли? Идваме от село Раковина. Приеми ни, моля те!- продължи той.

Бабата ги погледна дълго и продължително и каза:

-За съдбата ли ще питате, деца?

Марина се усмихна с надежда и ѝ отговори:

-Да, бабо! За нея.

-Тя съдбата е закрилница и магьосница. Може да те омае и да те награди с дарове, но може и да завлече на дъното и да те удави. Елате, щом искате.

След тези думи бабата завърза рибките на връвта между две дървета и отдалеч те приличаха на гердан. Една немирна котка наблюдаваше с едно око и се правеше, че спи. Виждаше любимата си храна и й се искаше да опита, но бяха високо, за жалост.

Марин и Марина последваха бабата вътре в къщата. Тя ги въведе в малка стаичка, цялата миришеща на риба. По стените ѝ бяха накачени рибарски мрежи, най-различни. По тях висяха мидени черупки и тук-таме някое рапанче. Бабата им показа два стола и те седнаха. Каза им:

-Ако сте семейство, само единият ще пие кафе.

-Да, семейство сме.- каза й Марин.

-Тогава тя ще пие.- каза старицата и посочи Марина.

-Щом сте заедно, значи сте едно цяло. Чакай, момиче. Сега ще ти направя кафето.- каза бабата и отиде в другата стая. След малко се върна с малка чаша с нарисувани рибки по нея. От чашата се вдигаше лека пара и на Марина ѝ се стори, че не мирише на кафе, а на риба.

-Ето, вземи!- бабата подаде чашата на Марина. Тя я взе и я задържа между дланите си. Вдиша мириса. Този път усети истинския аромат на кафето. Марина затвори очи и се помоли мислено. Мислите ѝ бяха тежки, тъжни и пропити от мъка.

Бабата ѝ каза:

-Не бързай! Полека, глътка след глътка. Не клати чашата много. Като остане една глътка и ми я дай.

Младата жена изпълни послушно заръките на старицата. Когато в чашата остана една глътка, тя я подаде на бабата. Старицата я обърна в чинийката и след известно време я взе и загледа в нея. Настана мълчание, докато тя се взираше вътре. По лицето ѝ премина тревога и то промени вида си.

-Какво има? Видя ли нещо?- попита я Марина.

Бабата се сепна. Погледна към нея и в очите ѝ се четеше мъка и жал.

-Това, което искаш, ще се случи. Виждам дете. То ще е дар от морето, но и то ще вземе своето.- като каза това бабата стана и им каза със строг тон:

-Вървете си!

Марин и Марина бяха като зашеметени. Не знаеха да се радват ли, да се тревожат ли. В Маринината душа желанието за радост надделя и тя се усмихна. Тръгна си весела и лека. След нея вървеше Марин. Той беше замаян от думите на бабата и не знаеше какво да мисли. На излизане от къщата, когато минаваха покрай нея, тя прошепна тихо на Марин:

-Пази я!

Хлопна вратата след тях и ги остави всеки в своите мисли. Марин беше озадачен и уплашен от последните ѝ думи. Страх се надигна в него и го задуши. „Как и от какво да я пазя?“- не спираха да го терзаят тези мисли. Добре, че Марина беше изпълнена с радостно чувство, че не забеляза промяната  в Марин.

Те се върнаха обратно в своето село и всичко сякаш беше по старому, като изключим радостта в Марина и уплахата в Марин.

И така ден след ден, докато през един късен следобед тя му съобщи, че ще имат дете. Марин полудя от радост. Толкова силни емоции го завладяха, че забрави за последните думи на бабата. По-късно, когато отново си ги припомни, се утеши с мисълта, че тя е искала да каже да пази Марина, докато роди детето. Тази утешителна мисъл го успокои и той забрави досегашната си тревога и се отдаде на радостта от предстоящото събитие.

Марина сияеше от ден на ден. Сякаш всичко се промени  в хубава светлина. Времето беше благосклонно към рибарите, а морето се показа щедро и добронамерено. Имаше риба в изобилие, нямаше бури и силни ветрове. Мъртвото вълнение се покри някъде навътре в морето. Марин забрави последните думи на старицата и се отдаде изцяло на предстоящата радост.

През един от тези радостни и светли дни, Марин отново беше навътре в морето. Вадеше мрежите, а те гъмжаха от изобилие и благодат. Той напълни лодката с улов и загреба обратно към брега. По пътя назад бавно, но неуморно черни облаци заплуваха по небето и закриха слънцето. Марин ускори гребането. Личеше си, че времето се разваля и идва буря. Когато най-сетне той наближи брега, небето вече беше опасно черно. Силен вятър заблъска по водата. Вълните се надигнаха силни и опасни. Марин си отдъхна, когато стъпи на брега.

-Марине!

Някой крещеше и се надвикваше с бученето на вятъра и вълните. Беше един приятел и другар на Марин. Страх обхвана гърлото му.

-Какво? Какво има?- попита той.

-Марине! Марина, няма я. Жена ми каза, че тръгнала на разходка по брега, преди да затъмнее. Тръгнала към скалите. Така казала на жена ми.

Марин щеше да се сгромоляса, но не от вятъра, а от страха и паниката, които го завладяха. Пътят към скалите минаваше точно край морето. А самите скали бяха най-опасното място по бреговата ивица. Не една или две лодки са се разбивали там. Много рибари са намирали смъртта си. „ Морето си взема своето.“- казваха по-старите от селото. При спокойни води пътят дотам беше дори красив, но сега…

-Ела, ела, моля те, ела ми помогни да я намерим!- Марин с мъка говореше на приятеля си и вече бягаше към посоката на скалите, а другарят му дори за миг не се почуди и го последва. Двамата мъже тичешком и борещи се с вятъра стигнаха до брега. Гледката нататък беше страшна. Целият бряг беше заливан и блъскан от разбеснелите се вълни. Гръмотевици раздираха небето и заглушаваха всичко със своите гърмежи, дори бученето на вълните. Не можеше да се мине нататък. От Марина нямаше и следа. Жив човек не можеше да оцелее там.

-Не!- викът на Марин раздра и надвика бученето на вятъра и морето. Светът рухна за него само за миг.

-Не! Марина! Марина!- вопъл след вопъл се отронваше от безнадеждността в гърдите на Марин. Дъждът се смеси с неговите сълзи и задави вика му.

Приятелят му го задърпа назад, но Марин беше като забит в земята. Не помръдна.

-Остави ме!- каза му той и го блъсна.

Другарят му отстъпи назад към селото, безсилен пред бурята в очите на Марин, а той стоеше на колене и викаше. Така премина нощта. Бурята не уплаши Марин. Не надделя над неговата обич. Той беше там, докъдето можеше да стигне човек, викаше, плачеше, падаше, ставаше с надеждата, която му оставаше единствена. Бученето на морето и на вятъра не успяха да се преборят с мъката и воплите на Марин, не успяха да заглушат неговите викове. И така цялата нощ.

На сутринта ранните слънчеви лъчи обагриха изнуреното небе. То беше плакало цяла нощ, сякаш съчувстваше на самотната фигура на брега и изгубена надежда. Дъждът беше спрял. Морето си почиваше след нощните напъни. Всичко беше спокойно и гладко. Само фигурата на брега потръпваше и се сгърчваше при всяко вдишване.

-Марине! Стани! Стани! Ще се погубиш.- до него беше застанал другарят му.

-Не можеш да се пребориш с морето. Не можеш!- в гласа му се усещаше жал и тъга за приятеля му.

Марин се надигна с мъка, едва провлачи краката си. Светът за него беше изгубен, заедно с Марина и нероденото ѝм дете. Светът за него вече нямаше смисъл.

-Не можах, не можах да я опазя…- с мъка прошепна Марин и затътри изтормозеното си тяло и душа по брега към скалите. Там вече надеждата му окончателно се изгуби. Нямаше следа от Марина. Нямаше и следа по гладката повърхност, че там някъде е погубена една душа. Марин претърси всеки камък, всяка песъчинка. От сутрин до вечер кръстосваше морската гръд, но напразно. Нищо не успокои неговата душа.  В онзи ден той умря, заедно  с нея и детето, което тя носеше.

Така се изнизаха годините. Всяка по-тежка от предната. Всяка без капка надежда в себе си. Марин дишаше и живееше по принуда. Ден след ден, година след година. Споменът за изгубеното му щастие си остана като черна яма в душата му.

След няколко години местните хора и от съседните села се събраха и изградиха фар на скалите. Мястото беше фатално и много кораби и хора намериха своята гибел там. Когато фарът беше готов, името му дойде спонтанно-Марина.

Марин реши да живее във фара и да се грижи за него. „Така ще съм до теб, Марина и ти ще светиш винаги.“- си мислеше той и сълзите му се стичаха по вече набразденото му лице.

Сега, над седемдесетгодишен, той все още пазеше фара и спомена за младостта си. С всеки ден все по-дълбоки ставаха бръчките по лицето му и браздите в душата му. Единствената му утеха беше, че „Марина“ спаси много лодки и хора със своята пътеводна светлина. Единствената му утеха беше това.

И днес, отново с хиляди мисли в главата си, Марин усещаше, че нещо се случва с него. Мислите му прииждаха и го задушаваха като приливи. Днес беше поредната годишнина от гибелта на младия живот.

Марин запали фара и заслиза бавно по стълбите надолу. Излезе през вратата и стъпи на брега. Вятърът го блъсна в лицето и огъна колената му. Стори му се, че видя нещо в морето.

-Марина, ти ли си? Виж ме! Помниш ли ме? Минаха четиридесет години. Вече съм старец. А ти, ти мила моя, си все така млада и хубава. Какво държиш? Това нашето дете ли е?

Марин тръгна към водата и нагази в нея. Вървеше напред към образа, който само той виждаше. Вълните започнаха да се надигат опасно близо до лицето му, но той не спираше. Вървеше към любимите същества и протягаше ръце към тях. В очите му имаше сълзи от радост.

-Тук съм, Марина! Ще те пазя!- каза Марин, протегна ръцете си напред и прегърна изгубената си радост. Направи още крачка-две и се стопи в черната вода.

Само фарът остана да свети и да оставя диря по водата…

Автор: Кристина Тотева

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 13-ото издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, както и: