Ева

Тази история е базирана на действително събитие. Житейските и психологическите отношения са плод на моето въображение. Съжалявам всеки, който открие себе си в нея!

Корабът носеше символично името на първата библейска жена. Закупен след смяната на режима за нищожна сума от държавата, поставяше началото на новата частна фирма в областта. Собственикът, находчив бизнесмен, забогатя за отрицателно време и успя трайно да се наложи на пазара. Две десетилетия по-късно той притежаваше международна фирма с десетки модерни кораби, които кръстосваха океаните. Старата „Ева”, отдавна амортизирана, все още бе в експлоатация и въпреки предупрежденията, че кораба не е подходящ за плаване, богаташът не се поколеба да го използва, за да не изтърве поръчката.

Екипажът бе събран за един ден и корабът потегли на север към Русия. Плаването по Черно море мина благополучно и хората с нетърпение очакваха да се приберат в родината. Капитанът, нисък мъж преминал петдесетте, със загрубяла мургава кожа от дългите години в морето, слънчев загар и топчесто добродушно лице, събра една вечер моряците в мръсната трапезария. Извади няколко шишета чиста руска водка и весело подметна:

- Знам, че не е позволено да пием по време на работа, но имам повод (всички пиеха по време на работа, но за етикета скришом). Както знаете, аз съм най-старият от вас и повече от тридесет години морето е постоянна част от моя живот. С някои се познаваме добре и неведнъж сме плавали заедно, докато с други това бе първото ни пътуване – погледът му се спря върху механика. Бях подал документите за пенсия, когато шефът ми се обади. Не можах да му откажа, особено след като на времето ме спаси от пандиза. Така че това е последният ми рейс. Да пием за това. Наздраве!

Часовете минаха бързо и шумно, изпълнени с много вулгарни вицове и екзотични истории от света, а водката се топеше по-бързо от морска пяна. Съзнанието на всички бе замъглено и обременено от неангажиращата атмосфера. Само механикът от известно време се бе замислил и умълчал. Всмукна от лютивата цигара и издиша плътен облак дим. Неочаквано думите му пропукаха разговора, като дебел лед:

- Капитане, какво ще правиш когато се завърнем? В смисъл как си представяш живота без морето?

- Без морето не мога, но ще трябва да се примиря с моята лодчица. Няколко дни за риба, другото време ще го посветя на жена си.

- Не разбирам, как една жена би живяла с моряк?

- Както би живяла с всеки друг. Въпрос на малко късмет и много компромиси.

- Не ме разбрахте правилно, говоря как би живяла сама? Как сама се обрича на дълги самотни нощи, докато мъжът й е на другия край на света? Тя си има своите нужди.

Капитанът се вгледа в своя събеседник. Млад бе още, макар отдавна да е трябвало да улегне. Спомни си, че на неговите години вече имаше две деца, но си спомни и за другите приятели, които го гледаха като полудял. Познаваше добре породата му – вечният ерген, самотник. Пое си въздух и спокойно отговори:

- Жената се нуждае от две неща – любов и сигурност. Мъжът се нуждае от любов и потребността да се грижи за някого. Осигурил съм сигурността на жена си, а и не само на нея. Всяко от децата ми има собствено жилище, кола и още много други удобства. Така и моето чувство за потребност е задоволено. Моята любов е морето и пристанищните проститутки от цял свят. Жена ми е намерила начин да задоволи някъде своята любов. Сега за старините ни остава уважението и семейната обич. Компромиси!

- Но това не е правилно. Цял живот е можела да те злепостави. Представям си присмеха в очите на хората, когато видят мъжа на невярната съпруга. Или по-лошо, можеше да ви напусне, да ви остави сам, както Вие я оставяте. Да се приберете у дома и нея просто да я няма. Сиви бетонни стени, а Вие да сте очаквал топлота и нежност. Как, капитане, ще ме убедите, че само с компромиси се решава проблема.

- Водката ти дойде вповече, момче, а и на всички нас. Не е сега времето да водим този разговор. По-добре всички да отиваме да починем, че ни чака работа след няколко часа.

Механикът последен напусна трапезарията. Бе недоволен от прекъснатия разговор и раздразнението му личеше по нервното потропване с крак. Когато остана сам, изпуши бързо нова цигара до филтър и с голяма крачка се отправи към каютата си. Легна на неудобното легло, но не успя да заспи.

Мислите му го отведоха в далечното минало. Майка му бе най-добрата жена на света. Чувстваше топлината й, като нещо близко, като допир от Бог, а ласкавият й глас гонеше и най-страшните страхове. Често му повтаряше:

- Сине, научи се да обичаш. Любовта е най-силното нещо на света. Без любов той ще загине.

И той слушаше сгушен в топлата й гръд и си повтаряше тези майчини думи. Докато един ден баща му го прибра от градината и нея я нямаше. Страх сви сърцето му и с треперещ глас запита:

- Тате, къде е мама, защо я няма?

Баща му го погледна в очите и видя детските искри в тях. Челото му се сбърчи от новината, която трябваше да му каже:

- Тя ни напусна.

- И кога ще се прибере, тате?

- Никога!

Тежката присъда се заби в съзнанието му. Гледаше другите деца как очакват с нетърпение майките си, а той вече нямаше майка. Беше го изоставила. Беше сам. Тя не го искаше, беше се отказала от него. Всичко, което му казвала бе лъжа. Всичко – за любовта и за света. нима не я обичаше, та той я обожаваше, но това не я спря да си замине. Никога не го е обичала, никога не го е искала, а само го е заблуждавала, за да го нарани, за да изпитва болка и самота. Гледаше другите майки и ги мразеше, защото те също щяха да наранят някой ден децата си, знаеше го.

Когато няколко месеца по-късно баща му доведе нова жена в къщата, намрази и нея. Още първата вечер изяде пердаха, защото я ухапа по ръката, когато се опита да го помилва. Тази възпитателна процедура се повтори още няколко пъти, докато миряса, но така и не станаха близки с нея. Всъщност не бе лоша жена. Грижеше се добре за дома, но той изпитваше страх да се обвърже емоционално с нея. Нали и тя, подобно майка му, можеше да ги напусне и отново да отвори вратите на бездната на отчаянието и самотата.

С порастването разбра и истината около мистериозното изчезване на майка му. Когато се запознала с баща му имала високи амбиции. Млада и красива балетна танцьорка, тя жадувала за сцената и славата. После се родил той и сложил край на кариерата й. Не го виняла, но жадувала за миналото. Така, омагьосана от обещанията на богат любовник, избягала с него в чужбина. Сърцето на младежа дори не трепна, когато случайно стана свидетел на разговор между баща му и негов приятел:

- …казват, че станала проститутка. Подмамена от амбицията си. Можеш ли да си представиш, каквото изкарвала отивало при сводника и за кокаин.

Баща му го видя и направи знак да спрат разговора. Стори му се странно, защото като последен клас в основното училище можеше да приеме такива неща като голям човек и това лицемерие го подразни. Как очакваха да се засегне от факта, че майка му е една курва, която го е зарязала. Почувства дома си противен и твърдо реши да се махне от него. Записа да учи в Морското училище намиращо се в близкия областен град. Едно ново начало с нови приятели и свобода. В големия град за първи път от години си позволи да изпита чувства. В морската градина се запозна с красиво момиче, ученичка във Френската гимназия, с година по-голяма от него. Държеше се с нея като с принцеса. Всеотдаен, любвеобилен, разхождаха се по морския бряг хванати за ръце или прегърнати на някоя пейка градяха планове за бъдещето. Чиста любов, като излязла от перото на Гьоте.

Връзката прерастна в сериозна. Любимата му знаеше, че досега не е имал интимна приятелка и за разлика от нея е неопитен и притеснен. Сърцето му биеше лудо, когато двамата отидоха в общежитието, в което живееше. Тя се съблече пред него и нежността на младата и кожа излъчваше непокварена еротика и свежест. Изпита едно ново усещане, едно ново присъствие в себе си. Яростен дивак дебнещ своята плячка. Нахвърли се върху нея с невиждана досега жестокост. Хвана я за гърлото и проникна в нея грубо. Хапеше гърдите й и щипеше със всичка сила зърната на момичето, а сълзите й му доставяха още по-голяма наслада. Само така можеше да задържи възбудата си. Когато свърши, сякаш нищо не е станало се облече и излезе навън. Трябваше да бъде сам, това бе неговото призвание. Прибра се късно в празната си стая и повече не видя своята любима. Това беше краят на връзката им и такъв бе краят на всичките му други връзки.

Събуди се от сигнал за тревога. Усети как старата „Ева” се люшка неспокойно върху вълните. Морето бе бурно и сърдито. Облече се за секунди и хукна към машинното. Сблъска се с един от колегите, но без да обръща внимание кой е, продължи надолу. Там цареше хаос. От една голяма дупка избита в ръждивата корозирала стена, корабът се пълнеше с вода. Генераторът на помпите бе дал накъсо и нивото бързо се покачваше, накланяйки кораба на една страна. Картината го шокира и усети как невидима ръка го стиска за гърлото. Трепереше целият, но не можеше да помръдне. Пулсът му кънтеше в ушите и постепенно всичко останало заглъхваше. Един необичайно силен тласък го изведе от унеса и той посегна към телефона:

- Капитане, положението е неспасяемо. Оповестявай тревога по станцията и събирай екипажа. Трябва да напуснем кораба.

Хвърли последен поглед на бурно напиращата морска вода и хукна нагоре. Палубата бе почти пълна. Свиреп вятър режеше като селски бръснач въздуха. Вълните бяха огромни и малкото старо корабче немощно се люшкаше над тях. Дъждът яростно барабанеше и дращеше, като с нокти лицата на моряците. За броени минути екипажът се бе събрал и подготвяше спасителната лодка. В последния момент механикът си спомни нещо и хукна обратно:

- Забравих я! Една секунда само…- отнесе вятърът думите му зад бързо отдалечаващия му се гръб.

Превали стъпалата на един скок и се озова пред каютата си. Вътре багажът му се бе разпилял и нервно започна да го рови. Дрехи, още дрехи…Ето я: средно голяма икона на Свети Николай. Добродушното белобрадо лице на светеца се взираше в него. Беше подарък от баща му на завършването:

- Дано тя не те остави и дано откриеш себе си по света.

Не вярваше в Господ, но и никога не пропускаше да вземе иконата със себе си. Сантименталност или някаква сила, а може би и суеверие, но знаеше, че трябва винаги да е снея. А сега за малко да я зареже, да я остави сама на този обречен кораб да гние на дъното на морето. Целуна светеца и светкавично се върна на палубата. Вятърът го блъсна в очите и той примижа. Препъна се в едно въже и падна. Изруга звучно, пренебрегна болката в коляното и се изправи. Нямаше я!

Лодката я нямаше. Изоставиха го. Отново! Нервите му не издържаха и той се разплака. Не знаеше какво да направи. В училище не ги учеха за подобни ситуации. Сам насред нищото, в бурното море. Корабът изпука. Потъваше с всеки момент и щеше да умре, засмукан от тежката му маса. Паниката го обзе и без да мисли прегърна иконата и скочи. Ледената вода го обгърна и солта залютя в очите му. Въздухът излезе на мехурчета през гърлото му от острия спазъм. Стори му се, че потъва цяла вечност докато спасителната жилетка го издърпа на повърхността. Пое си глътка въздух и веднага се задави от плиските на една вълна. Подскачаше като перце във вихър. Вълните зловещо ревяха и го обгръщаха с ледените си хватки. Сякаш бе попаднал в гробницата на Титаните сред вечен мрак. Стиснал иконата в ръце той се бореше със студа, със самотата и страха. Бореше се със смъртта. Докато не събуди съзнание.

Едва тридесет и две годишен, среден на ръст, широкоплещест и набит. Последната му връзка приключи в нощта преди да замине на рейс. Когато не бе на път посещаваше всяка вечер едно махленско кафе. Обикновено посетителите му бяха едни и същи и нямаше как да не забележи тъмнокосото момиче, което седеше само. Купи бутилка Кока-Кола и шоколад Милка и седна при нея:

- За теб.

Момичето го погледна със свенливи очи, под които руменина пъплеше по бузите й.

- Благодаря, но нямаше нужда.

- Не, вземи ги. Не мога да гледам момиче как страда.

Шестнайсетгодишната девойка бързо се омая от първоначалната му харизма и след няколко срещи се влюби в него. Вярваше, че вече е намерила човека, който ще я обича, зрял и улегнал мъж, а не като идиотите на нейните години. С него се чувстваше щастлива, с него се чувстваше желана и красива. Когато останаха веднъж в тях, той се опита да я съблече. Тогава тя настръхна цялата, като уплашено коте:

- Моля те, недей. Не съм готова, още съм девствена.

Спря, но очите му излъчваха жестокост. Момичето потръпна, че може да го загуби и бързо добави:

- Ще те задоволя по друг начин.

И бавно съблече дрехите си, оставайки за първи път гола пред мъжки очи. Застана на колене и въпреки отвращението, въпреки срама, го обслужи. Тази история се повтаряше всеки ден. той щипеше и хапеше интимните й части, а тя стоически понасяше всичко от страх да не остане сама. Оставяше го да я удря, да я капе с восък и да играе всякакви роли, като сценарият винаги завършваше със свирка. Вечерта преди заминаването му пи повече от обикновено. В апартамента му той я погледна сурово и отсече:

- Обичаш ли ме?

- Знаеш, че те обичам – побърза да отговори момичето.

- Нали знаеш, че мъжът се нуждае от секс?

Тя потрепна и едва не се разплака.

- Но аз не те ли задоволявам, не те ли привличам вече?

Без да й обърне внимание той продължи:

- Както казах, мъжът се нуждае от секс и когато приятелката не му го осигурява, той ще си намери другаде такъв.

- Моля те, не съм готова, не още.

- Знаеш, че утре заминавам и ако искаш да прекарам вечерта с теб трябва добре да си помислиш. Повече от два месеца съм на сухо. Мислиш ли, че не държа на теб, щом те чаках толкова време.

Момичето вече плачеше.

- А и не съм казал, че трябва да губиш девствеността си, за да правим секс.

Разбрала намека му, тя застина. Прецени моралните си принципи и след като се отказа от тях съблече дрехите си.

- Добре – беше единственото което каза.

Без колебание той освободи цялата си ярост. По средата на акта размисли и все още притиснал момичето под себе си, той с присмех добави:

- Щом си готова отзад, значи и отпред може.

Не се поколеба да я насили.

Слънцето наближаваше зенита си и златни змийчета подскачаха по спокойната морска шир без спомен от снощния ад. Първо премина хеликоптера, а скоро дойде и спасителният кораб. Намериха го все така стиснал иконата. Качиха го бързо на борда и му оказаха първа медицинска помощ.

През цялото време мълчеше и наблюдаваше с празен поглед хората. По едно време при него дойде спретнат мъж и му се представи. Беше капитанът.

- Засякохме сигнала ви и веднага след бурята тръгнахме да ви търсим. Открихме отломки от кораба и по една случайност те видяхме. Засега няма други оцелели, но се съмнявам да намерим още някой. Истинско чудо е, че си жив. Студът трябваше да те убие. Имаш късмет. Знам, че си в шок от преживяното, но трябва да те идентифицираме. Кой си ти?

Гореща като ръжен мисъл го жегна. Кой бе той наистина. Цял живот бягаше от реалността, обвинявайки жените за самотата си, обвинявайки себе си за липсата на майчина любов и правеше грешка след грешка. Погледна добродушното белобрадо лице на своя покровител – „Дано тя не те остави и дано откриеш себе си по света”. Едва сега разбра напълно посланието! А какво прави досега – изостави родовите си корени, изостави морала и любовта. Та нали точно майка му го учи, че тя е най-важна на света. Компромиси и малко късмет! Колко жени нарани, какви ли травми е причинил на тяхната психика? Сърцето му се сви. Всеки един от екипажа имаше жена и деца. Имаше кой да го чака и да жали за гибелта на своя съпруг, своя баща. А за него кой щеше да жали – никой! Един тиранин по-малко. Защо точно той оцеля? Защо? Кой е той?

- Аз съм просто механикът – продума едвам чуто и душата му се изгуби в мрачния лабиринт на своето его.

 

11.11.16г.

Авторът: Единствено корабът има име, защото само той е истински в този съвременен свят на маскарад.

 

 

Автор: Деян Емилов Димитров

 

7.