Ето, събуди се. За първи път от много години се събуди с отсечена дясна длан. Помнеше тази болка. Помнеше този ужас. Ужасът също помнеше него, но някак по-симпатично, по-добронамерено.
- Добре, имам шест часа! –каза си Росен.–Шест часа кораб, екипаж, провизии. Проклет остров. Идваме! Веднага вдигна телефона и звънна на доктора:
- Док, няма я! Тоест тука е!
- Росене, Росенееее! Накълвано говедо такова, коя я няма, бе? – Доктор Калудов беше потресен, но не и изненадан. Росен можеше много неща, но не и да си подреди мисълта. Тя беше ту у Карибите, ту у Бермудите, ту у... Бог знае къде.
- Калудкин, стягаме кораба! Утре заран отплаваме.
- Роска, утре заран можеш да отплаваш само с Б2-то за „Меден рудник“, да ти се проветри пияната къртуна от нефтохимския бриз.
Тази нощ Бургас беше изпушил две кутии от дългите цигарени комини на Нефтозавода. Напоследък често се случваше. Само бризът спасяваше бургазлии от тежка зависимост.
Докторът си спомни за кораба. Еспаньола. Техният кораб, който преди години сливаше моретата. Правеше ги едно дълго плаване. Безкрайно като кубинска пура, ръбато като кубинска кафеварка. „Защо пък не?“ –помисли си докторът. И вече държейки половината си багаж под мишница, продължи разговора:
- Къде отиваме?
- Отиваме там, където не сме били, там,откъдето няма да се върнем, и там, където никога няма бъдем. Островът на съкровищата.
Калудов се сепна. С Росен от деца си бяха мечтали за това пътуване. За тази дестинация. Въпреки че и двамата имаха капитански свидетелства, нито един от тях през годините не посмя да насочи Еспаньола натам. Не посмяха, защото знаеха. Бяха сигурни, че това ще е последното „Ай-ай”. Последното плаване.
Трябваше да свършат всички свои земни пътувания, за да започнат неземното. Всъщност Калуда и другите от екипажа отдавна бяха готови. Чакаха само Роската, който, от своя страна, чакаше нещо. Очакваше болката в дясната длан.
На другата сутрин слънцето едва беше счупило утрото. Еспаньола беше на вода. Петнайсетте години на сух док, покрит с брезент и платна с трюма го бяха направили негоден за плаване, но... Но той изглеждаше така величествен, красив и непоколебим. Едва докосваше водата.
Сякаш не ѝ тежеше, а се прегръщаше с нея. Петнадесет години я беше гледал от стоянката и беше скърцал за нейния допир. Една любов, която идва да рече, че всички кораби трябва да намират своя вечен покой на дъното. Там, където и когато морето реши. Там, където и когато корабът е готов за това.
Екипажът беше готов. Роската капитан. Калуда помощник-капитан. Слави Фотев. Боцман Слави Фотев. Кучето на Калудов – Надежда, и Силвъра – корабният готвач. Юнгата Корадо щеше да се качи от Царево. Капитанът приготви задграничните паспорти и капитански/моряшки свидетелства и докладва на брегова охрана, че Еспаньола се готви да напусне българските териториални води през Босфора и Дарданелите. За далечно плаване. Като с огромно задоволство отбеляза, че датата на завъщане е неизвестна.
Доктор Калудов влетя в капитанската каюта и завари капитана да попълва корабния дневник. Калудов му представи имунизационните картони на екипажа и седна. Росен с трепереща ръка попълваше пожълтелите листи на дневника. Дата, курс, метеорологична сводка и пр. Той плачеше и сълзите му правеха нови морета върху картата. Придаваха ѝ анимационен вид. Докторът помисли, че трепери и плаче от болка:
- Дай да ти видя ръката?
Капитанът дописа и подаде дланта си на Калудов. Тя беше тъмносиня. Почти лилава. В средата ѝ ясно си личеше „черният печат”. Печатът на Сухия Иван Силвър – Готвача. Калудов веднага го разпозна и се усмихна. Намаза дланта му с камфор и излезе на мостика. Той го беше познал веднага. Не беше печатът на сухия Иван –Джон Силвър.
Беше отпечатъкът на негови братовчед Джони Уокър. Очевидно предната нощ Росен беше заспал с длан върху гърлото на бутилката и дозаторът се беше отпечатал. Белият дозатор на черното Джони. Обърна се към рулевия:
- Фотев, станала е малка грешка. Слушай курс...
Усмихна се отново.
- Всъщност капитанът издаде ясна заповед. Насочи кораба към ръба на картата.
Така Еспаньола се насочи към ръба на картата. Към ръба на земята и повече никой нито го чу, нито го видя. Има слух около Тортуга, че пирати били нападнати от куче на има Есперанца, но това са само надежди. Добри надежди!
Автор: Антон Димитров
Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и:
