Когато четеш моята история, читателю, представи си времето, в което тя се е случила. Време, в което нямаше мобилни телефони и интернет, нямаше скайп, нямаше вайбър или фейсбук. Не можеше да качиш селфи, да „постнеш“ или да се „чекнеш“, че си в безопасност при бедствие. Времето на Студената война, на враждуващи световни лагери, на САЩ и СССР, на граници между държавите и в умовете на хората ...

 

- Бай Несторе, какво правиш тук, бе! Жив ли си, бе, човек! – казах притеснен и уплашен.

Нестор, в резултат на шока и силната болка, бе изпаднал в неадекватно състояние, изсумтя нещо неразбираемо и като че ли всеки момент щеше да изгуби съзнание.

Капитанът изрично беше заповядал на левия борд на кораба да няма никой, но бай Нестор си останал в каютата и за нещастие единият от снарядите преминава точно през неговата стая. „Голям късмет“ изкара този човек.

За миг си помислих, че е можело да не му се случи нищо, ако и двата му крака бяха опънати на койката. Обаче единият му крак е бил прегънат на стъпалото и когато снарядът е преминал през каютата, е предизвикал вакуум с парчета от желязо и трески, които се забиват в прасеца му. Ужасна гледка беше, всичко бе разкъсано. Взехме го на ръце и го пренесохме до амбулаторията при лекаря, за да го превърже и да му спре кръвотечението, а ние се качихме на мостика да докладваме.

Капитанът, разбрал явно, че застрашава живота на целия екипаж, вече бе наредил „Офелия“ да спре и всички ние гледахме как от военния кораб започна да се спуска лодка.

/б.а. Винаги ще споменавам с добро капитана на военния аржентински кораб, защото въпреки заповедта от адмиралтейството в Буенос Айрес да ни потопи, той не сложи взриватели на снарядите, а стреляше само с обикновени снаряди 125 мм. Когато снарядите са преминали през корпуса на „Офелия“, за наш късмет, те са се забили във фреонката със замразеното месо и там са спряли. Капитанът си взе за спомен един от снарядите, като му направи и специална дървена поставка/

Капитанът не губеше надежда и нареди пак да опитам да се свържа с някой по радиостанцията. Пуснах предавателя и започнах да предавам отново - „Нападнаха ни военни аржентински кораби, който ме чуе да се обади“. Предавам, спирам, изчаквам някой да се обади, но уви, пълно радио мълчание. Капитанът дойде при мен и за всеки случай написа радиограма, ако все пак успея се свържа с някой: „Светкавица ОР – 1. Нападнаха ни по пиратски начин военни кораби. Екипажът стоически издържа атаката. Разбити две каюти, един ранен. Моля, уведомете посланикът в Аржентина. Капитан Левенов“

/б.а. Помня всичко толкова ясно, сякаш беше вчера, макар да са изминали цели 40 години. Съзнавам, че ако дори и един от снарядите бе уцелил мостика или радиостанцията, аз със сигурност нямаше да съм между живите, защото стоейки на стола, щеше да ме отнесе целия/

От време на време хвърлях по един отчаян поглед към военния кораб, лодката им вече беше спусната във водата и аржентинските войници слизаха по трапа в нея.

„Тук кораб „Бекас“ ... – чух глухо познат глас.

Направо подскочих от стола. Това беше радистът бай Стоян от кораба „Бекас“ с позивна „LZRR”.

- Берданка, какво става? – пита бай Стоян.

Набързо обясних ситуацията и му предадох радиограмата на капитана, защото най-късно до 10 - 15 мин. аржентинските войници щяха вече да са на борда на „Офелия“ и да запечатат радиостанцията. След като успях да предам радиограмата, скрих радио журнала, служебната и частна кореспонденция.

/б.а. Когато през август 1978 г. ме извикаха да работя в бреговата радиостанция на „Океански риболов“ в град Бургас, имаше един възрастен радист бай Любо (Бог да го прости). Той ми разказа какво се е случило тогава.

По това време той и колегата му били нощната смяна и застъпили на вахта. Рано сутринта нямало работа. За мой късмет бай Любо си сложил слушалките на ушите и така стоял на стола пред приемника. Изведнъж чул глухи звуци, сякаш идващи от дън земята думи - „Нападнати .... военни кораби“, и позивната на кораб „Офелия“. В същия момент се обаждал и кораб „Бекас“, който риболовувал на Канарските острови и така имал пряка връзка с бреговата радиостанция, за да предаде регулярните си радиограми. Бай Любо му казва веднага да се обади на кораб „Офелия“, за да разбере какво се случва.

Та, ако не бях аз /не се хваля/, никой от „Океански риболов“ нямаше да знае какво се случва с корабите „Офелия“ и „Аурелия“. Едва след няколко дни щяха да разберат от посланика ни в Аржентина или от радио „Свободна Европа“.

След известно време разбрах от съветски радисти, че те са били чули за арестуването на българските кораби от радио „Свободна Европа“ и там били съобщили, че има 4-ма загинали/.

На борда на „Офелия“ се качиха около 30 войници и 3-ма офицери. Запечатаха радиостанцията и ми поискаха радио журнала. Аз им казах, че съм го хвърлих зад борда. Те не ми повярваха, заплашваха ме, че когато пристигнем в Пуерто Мадрин, ще ме вкарат в затвора, но аз пак не им го дадох.

Междувременно нашите моряци свалиха бай Настор в лодката и заедно с корабния ни доктор – д-р Градев, отидоха до аржентинския кораб. Оказа се, че наблизо има самолетоносач и с хеликоптер двамата са били транспортирани до болница в Буенос Айрес. За тях това злополучно пътуване приключи.

/б.а. След година започнах работа в бреговата радиостанция. Срещнах бай Нестор в градския автобус, беше с бастун и куцаше. Той бързаше и си разменихме само няколко думи. Каза ми, че по време на операцията не могли да му възстановят едното сухожилие и останал куц. Повече не се видяхме/

Военните ни заповядаха да вземем курс към Пуерто Мадрин. Няма да разказвам какво се случи по време на прехода. Само две думи ще кажа за тримата аржентински офицери. Времето беше лошо и тези два дни на преход беше тежък. Офицерите бяха много зле и за малко да не умрат от „морска болест“.

   Аржентинският военен кораб, който е стрелял по кораба„Офелия“

/б.а. След няколко години, когато започна войната между Аржентина и Англия за Фолклендските острови, си спомних за тях. Всички знаем как завърши войната, англичаните ги разбиха. През това време на власт в Аржентина беше военна хунта, свалиха Исабел Перон и взеха властта/

В Пуерто Мадрин бяхме арестувани за около два месеца. През първия месец, докато течеше делото в съда, не ни даваха даже да слизаме на кея. Капитанът го вкараха в затвора за около 20 дни, после го пуснаха.

През втория месец ни разрешиха да слизаме на кея и да се срещаме с колегите от седемте арестувани съветски кораба. Всички радисти се сприятелихме. Не знам братушките какво даваха на аржентинските войници, които ни охраняваха, но винаги имаха нещо за пиене и ме каниха на гости.

Това са руските радисти.

В един от дните отидох да посетя радиста на руски траулер. Когато влязох в каютата му, видях на масата едно обикновено радио. За да завържа разговор, попитах дали слуша музика, а той отговори, че с него приемал радиограми на кораба.

Като светкавица ми проблесна една мисъл ...

Веднага изтърчах при капитана /б.а. Левенов се беше превърнал в най-известната личност в цяла Южна Америка. Дори на заглавната страница в едно аржентинско списание бяха публикувани снимките на кораба „Офелия“ и техен самолетоносач, един срещу друг/. Споделих му какво видях на съветския кораб и му предложих да демонтирам неговото радио и да го взема в кабината при мен. Той не се поколеба нито за миг и прие.

Следваше втората част от плана ми ... Опънах антената на радиото и можех да хвана всички аржентински радиостанции. Обнадежден от успеха започнах да търся честотите на други български кораби. Бавно и внимателно налучках честотите, слушах и кореспонденцията на аржентинския флот.

Уведомих капитана за успеха на начинанието ми. Вече можех нелегално да приемам радиограмите чрез кораб „Лорна“ на определена честота, в определен час и да предавам по 20 – 30 радиограми на ден. Предложих на капитана да съобщи на посланика ни в Аржентина за ситуацията, в която се намирахме, а той на свой ред да уведоми ръководството на „Океански риболов“, което да успокой семействата ни, че всички сме живи и здрави. Повече от месец семействата ни нямаха никаква информация за нас. Вестниците не пишеха, че сме арестувани.

Не след дълго посланикът се свърза с капитана и каза, че всичко е наред и семействата ни са уведомени.

  /б.а. Когато се прибрах от рейса, съпругата ми каза, че никой нищо не й е казал за нас. Дори се ядосала, че не съм изпратил радиограма за рождения ден на сина ни. На 10.10. той правеше една година. Пратил съм бил на майка си радиограма за рождения й ден, а за сина ни нищо. Така се била оплакала на кръстника ми, който по това време беше началник на МВР-то в град Сунгурларе. Оказа се, че той е знаел, че сме арестувани, но сърце не му давало да й каже истината. Страхувал се да не я притесни/.

След седмица кораба „Лорна“ започна да ми предава радиограмите, събрани в бреговата радиостанция повече от месец. Всяка втора радиограма гласеше: „Сине, мъжо, защо не се обаждаш, живи ли сте?“ Направо полудях от безсилие, като ги приемах. Помислих си – „Мръсници, излъгаха ни, че са уведомили семействата ни!“.

Тогава на никой от екипажа не казах, как приемах радиограмите, само капитана знаеше. А корабът „Аурелия“ нищо не предприемаше по този въпрос.

 В един от малкото щастливи дни от престоя ми, ни дадоха по 10 долара и отидох до града. Първо, изпратих писмо до съпругата си, че съм жив и здрав, а с другите останали пари купих спирт от аптеката. Да, точно така е, както си помисли, читателю, не беше за разтриване или промиване на рани. Разредих го и поканих всички съветски радисти от седемте арестувани кораба да пием по едно. Хорошие парни. С руските радисти станахме приятели.

След като приключиха съдебните дела на руските кораби, аржентинските власти конфискуваха рибата, глобиха ги и ги пуснаха един по един.

Възползвах се от това и помолих радиста на първия кораб, който тръгваше от Пуерто Мадрин, да вземе със себе си по една радиограма от всеки моряк от кораба ни, които да предаде на кораба „Лорна“. Той се съгласи.

Казах на целия екипаж (около 80 човека) всеки да напише по една радиограма печатно и ясно. Дадох на радиста радиограмите и позивните, казах му на коя честота да търси „Лорна“ и в колко часа. Корабът потеглиа и на следващия ден слушах как руснакът предава нашите радиограми. Изпитах безумно щастие и гордост, че успях да направя нещо за тези изстрадали мъже.

Когато тръгна следващият съветски кораб, пак изпратих радиограми от нашия екипаж. А за екипажа на „Аурелия“ нямаше информация. Семействата им останаха неуведомени за това, какво се случва с тях. 

Арестуваните кораби на кея в Пуерто Мадрин

 

Възхитени от постъпката ми, до края на рейса екипажът направо ме носеше на ръце. Определено не се хваля. Получих голямо уважение от тях и страшно се гордеех със себе си. Тогава бях само на 28 години, един от най-младите мъже на кораба.

„Когато дойде попа“, „поръсиха ни с китка“ от 500 000 долара глоба, която държавата ни плати. Не помня тази сума за единия или за двата кораба беше.

Всички съветски кораби си заминаха. Останаха само нашите два български кораба.

След като бе извършен ремонта на пробойните, кабините, бигата и заредихме с продукти, най-после ни пуснаха.

Преди да тръгнем, служител от аржентинските власти попита капитана:

- И сега, къде ще ходите да риболовувате?

- Южна Джорджия – отговори капитана.

- Забраняваме ви да риболовувате там! Това е наша територия!

- Не е ваша. Английска територия е – каза капитан Левенов.

Запекоха се, не ни пуснаха да си ходим.

Оставиха ни още една седмица и накараха капитанът да подпише декларация, че корабът няма да ходи там. Той подписа и на следващия ден напуснахме Пуерто Мадрин.

Е, ние, разбира се, тръгнахме за Южна Джорджия.

Когато пристигнахме в района, капитанът докладва на съветския флагман, който ръководи целия флот, че е подписал декларация със забрана да риболовува и ги попита дали е възможно и тук да дойдат военни кораби от Аржентина. Флагманът му отговори, че тук няма такава опасност. Наистина след няколко дни риболов, в един прекрасен ден, докато риболовувахме, до нас изплува една подводница с изрисувани „сърп и чук“ на борда. Стана ни ясно защо няма опасност да ни арестуват пак.

Риболовувахме в този район два месеца и после бяхме дислоцирани край бреговете на ЮАР, а корабът „Аурелия“ остана край Оркнейските острови.

Това е краят на моята история в Патагонския шелф. Краят на моето морско пътешествие на кораба, носещ името на възлюбената на Хамлет, но който, за мой късмет, не последва нейната трагична съдба.

 

Автор: Пеньо Берданков, бивш радист от „Океански риболов“

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.

Благодарим и за неоценимата подкрепа на: