Когато четеш моята история, читателю, представи си времето, в което тя се е случила. Време, в което нямаше мобилни телефони и интернет, нямаше скайп, нямаше вайбър или фейсбук. Не можеше да качиш селфи, да „постнеш“ или да се „чекнеш“, че си в безопасност при бедствие. Времето на Студената война, на враждуващи световни лагери, на САЩ и СССР, на граници между държавите и в умовете на хората ...

 

Началото ...

Месец септември година 1977

На кораба „Офелия“, в южното крайбрежие на Фолклендските острови, се случи нещо, което ще помня цял живот, което все още сънувам и се будя посред нощ, което ще Ви заприлича на сценарий за филм, но е история, която се е случила реално и която аз преживях, за да мога сега да Ви я разкажа ...

Но преди това, нека започнем от самото начало.

На 23 години започнах работа като радист  в предприятието „Океански риболов“ – гр. Бургас. Рейсовете (така се наричаха работните пътувания) бяха с продължителност от поне 6 месеца. Дълго време, в което си далеч от най – близките до сърцето ти хора. Риболовувахме най-вече край бреговете на ЮАР.

В средата на месец юли 1977 г. корабът, с който плавахме, излезе в ремонт в Луанда (Ангола). Пристигнах в България с мисълта да остана повече време на брега, но естествено това не се случи. "Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му плановете си за утре!" – казват хората и са прави.

На 45-я ден от почивката ми, телефонът вкъщи иззвъня (тогава живеех в град Сунгурларе).

- Капитан Левенов – представи се гласът от слушалката – искам да бъдете част от екипажа ми при предстоящия рейс до Аржентина.

- Другарю капитан, благодаря, но ще ви откажа. При последното си пътуване оставих първородният си син на 4 месеца и тръгнах на рейс. Сега искам да остана повече време със семейството си.

Разбира се, че му отказах. Нямах никакво желание отново след 50 дни пак да тръгна на рейс, знаейки, че още 6 месеца няма да ме има у дома. Но Капитан Левенов беше настоятелен, звънеше ми по телефона през ден.

Трудно ми беше да взема решение, затова говорих със съпругата си, за да решим заедно какво да направя. Тя ме подкрепи и ми даде съгласието си да замина за Аржентина.

 „Тръгне ли човек зорлян, все ще се случи нещо, което не иска.“ Така и стана. 

Пътуването ми започна на 10 август 1977 г., първо със самолет до Луанда, където беше акостирал българския кораб „Офелия“ - за няколко дни заредихме кораба с хранителни продукти и гориво - и след това потеглихме по море за Аржентина.

Планът бе да риболовуваме в богатия на риба район Патагонски шелф, Фолклендските острови. Едно много специално и красиво място - море, айсберги и срещи с пингвини. 

Един неочакван посетител на борда на „Офелия”, порещ вълните на Южния Атлантик 

Времето бе чудесно. Корабът „Офелия“ леко и приятно се поклащаше по морските вълни. Беше благополучно време или както му викаме моряците - „и мравките вода пият“.

Всички на борда работиха. Тралната команда подготви трала за риболовуване, а технологичната команда подготви рибцеха за работа. Нищо не предвещаваше, че нещо може да се обърка.

30 септември 1977 г. или денят, в който започна опасното танго.

Слязох в офицерския салет и насреща ми гледам бай Нестор. Той работеше като домакин на кораба. Беше сам и целият предбледнял като платно. Притесних се и го попитах:

- Бай Несторе, какво ти има, защо си толкова бледен?

Той ми отговори:

- Лошо ми е Пеньо, май морска болест ме хвана.

Аз го гледам учуден:

- Времето е прекрасно, как тъй ще ти става лошо? След няколко дни, като пристигнем в района и започнем да риболовуваме, ако ни хване лошо време, какво ще правиш? Защо си тръгнал на рейс, бе, човек?

Тогава той разкри причината да бъде на този рейс. Разказа ми, че за първи път в живота си се качва на кораб.

Преди това е работил като домакин в мина „Росен“ или мина „Черно море“(не мога точно да си спомня). Директорът, управлявал мината, бил назначен за директор на предприятие „Океански риболов“ – другарят Баев. Синът на бай Нестор, който много искал магнитофон от „Шипшандлера“ или от „Корекома“, измолил баща си да се обади на директор Баев, който да го уреди като домакин на някой риболовен кораб. И така бай Нестор се озовал на „Офелия“.

- Карък съм аз, Пеньо, човек без късмет в живота! – каза ми той. – Ето и сега, слизам долу и както си вървя в забоя, изведнъж пада една греда и ме прасна в главата. Само дето не ме уби. Едвам се оправих.

Карък човек, беше вече гърмян, без да го гръмнат. Разказвам ви това, защото в следващите събития, който се случиха на кораба, самият той най-много пострада.

В района, за който пътувахме тогава, под български флаг беше риболовувал и моят кораб от предишния рейс - „Афала“ /разказах ви за него в началото/ Но с екипажа нямаше да има възможност да се засечем, защото пътуваха за ремонт. Въпреки това се разбрахме да комуникираме в ефир всеки ден.

В един от тези дни радистът на „Афала“ ми изпрати съобщение, с което ни предупреди, че в района за риболов край Аржентина са арестувани съветски риболовни кораби. По-късно предаде и официална радиограма до нашия капитан. В нея пишеше, че са били „отрязани 7 пръста“ и много да внимаваме, когато пристигнем. Тази радиограма ме изплаши. Поисках от радиста повече подробности. Какви са тези „7 отрязани пръста“, защо изпраща кодирана радиограма до капитана!?!

 Той ми обясни, че това означавало, че 7 руски кораба са арестувани. Ядосах се и му казах, че е трябвало направо да ми каже, а не да ми предава такава глупава радиограма.

След няколко дни, привечер, се срещнахме с екипажа на „Афала“ и капитаните на двата кораба се уговориха, да ни дадат една бухта нови ваери. Застанахме кърма до кърма, направихме един телефон с ваер от едната до другата кърма и започнахме бавно да дърпаме бухтата. Но някъде към средата, между двата кораба, се скъса въжето, което държеше бухтата и тя падна в океана. След ядове и псувни се разделихме. Те тръгнаха за Лисабон, а ние към южното крайбрежие.

Пристигнахме в района за риболов на 30 септември 1977 г. сутринта. Помня много точно тази дата, защото изпратих телеграма до майка ми, която имаше рожден ден на 01 октомври.

За беля през деня пуснахме трала, за да видим как ще протича работата и да проверим дали в морето има риба за улов. Изкараха трала след няколко часа. Имаше улов около 7 тона от много едър хек. Ошкерихме го с ръце, защото машините за шкерка не можеха да го поемат. Замразихме 3 – 3,5 тона.

Вечерта застанахме на дрейф извън 200 милната зона. Надвечер пристигна от Лас Палмас и кораб „Аурелия“. Те също като нас застанаха за дрейф. Бяхме предупредени да не нарушаваме 200 милна зона. Тази нощ цареше ведра тишина. Нищо не предвещаваше това, което ще се случи!

Не след дълго времето се влоши и излезе силен вятър. Към 22:00 – 23:00 си легнах, но изведнъж един силен гръм ме събуди, скочих от койката и отидох на мостика. Там бяха капитана и всички щурмани. Попитах ги какво се е случило. Отговориха ми, че някакъв военен кораб се обадил по 16-ти канал (това е международен канал УКВ), че корабът „Аурелия“ е нарушил икономическата зона и е арестуван. Наредили са им да запалят машината и да следват военния кораб, стреляли по тях. Капитанът заповядал да им изпратят отговор, че не са нарушили 200 милната зона и че не могат да запалят машината, защото имали авария (разбира се, това беше лъжа). Последваха още 3 изстрела от военните по „Аурелия“.

Като видяхме какво стана, капитанът заповяда да бягаме с максимален ход. Тогава хукнахме навътре в океана извън 200 милната зона. Това се случи около 01:00 – 01:30 часа местно време. Карахме с пълен ход с угасени светлини. След около 30 мин. насреща ни изскочи военен кораб, който започна на 16 канал да ни заповядва да спрем, защото сме арестувани. И ние, като „Аурелия“, сме били нарушили 200 милната зона. Нашият капитан се обади по УКВ канала и им каза , че не сме нарушили зоната и нямат право да ни арестуват. Те обаче бяха неприклонни. Заповядаха да спрем кораба.

Капитан Левендов отказа повече да говори с тях и ние продължихме да бягаме. Военният кораб вървеше успоредно на нас на около 1-2 мили и продължи по 16-ти канал да ни заплашва, че ще стреля, първо, предупредително на 50 метра от кораба. Усещайки сложността на ситуацията,  решихме да не им отговаряме. Не след дълго се чу страшен изстрел. Последва ново предупредително съобщение, че ще стрелят на 20 метра от кораба. Отново последва изстрел .... ние продължихме да мълчим. Настръхнах, тръпки ме побиха, когато чух да казват, че щом не спираме, ще стрелят по кораба.

Капитанът с непоклатимо спокойствие се обърна към ст.пом.капитана и му заповяда веднага да слезе долу при моряците и да им каже всички да се преместят от десния борд и никой да не остава в кабините. Беше заповядано моряците за слязат в трюма и цялото количество замразена риба да се изхвърли зад борда, а тралната команда да прибере трала, така сякаш не сме риболовували. Докато моряците изхвърляха замразената риба зад борда, ние гледахме с жалост как целият ни труд се изсипа в тъмните морски води. Капитанът се обърна към мен и ме попита дали мога се свържа с нашата брегова радиостанция. Притеснен му казах, че това е невъзможно, защото от този район не могат да ни чуят. Всички радиограми предавах и приемах чрез посредник -  кораб „Лорна“ с радист Жоро Митков, риболуващ на Канарските острови. 

            Радиорубката, в която работех тогава, в качеството си на радист на „Офелия”

/б.а. По това време бреговата радиостанция нямаше такива добри антени и нямахме пряка връзка и винаги се използваше посредник. Бяха необходими години всичко да се промени и да нямаме проблеми с връзките, както беше в този момент/

 

Пуснах приемника и предавателя с надеждата някой, който си настройва предавателя по приемника, да ни чуе. Започнах да предавам само едно изречение - „Нападнаха ни военни аржентински кораби, който ме чуе да се обади“. Това съобщение предавах в продължение на 3-4 часа, но никой не ни чу.

А военният кораб наистина започна да стреля по нас, но с първите си изстрели, не успя да ни улучи. Всеки изстрел се чуваше толкова ясно и силно, имах чувството, че океанът и небето ще се разтворят и ще ни погълнат. Ужас!

Уплашен и обезверен реших да спра да предавам по радиостанцията. Излязох и казах на капитана, че никой не се обажда. Тогава той ми нареди да продължавам да опитвам. И точно тогава се чу страшен гръм и бигата пред огледалото на мостика рухна. Изтръпнахме всички, но капитан Левенов не даде заповед да спрем кораба. Толкова беше полудял и гневен, че каза:

- Ако военният кораб ни застане насреща, ще забием нашия кораб в него!

Военният кораб даде още няколко изстрела, но не ни улучи.

По едно време видяхме, че светлините му взеха да се отдалечават от нашия кораб. Помислихме си, че това явно е краят на това безумие и те са се отказали да ни преследват, затова дадохме пълен ход на машината и побягнахме. Буталата на машините щяха да излязат пред димохода.

Успокоението ни бе кратко, защото след 30- 40 мин. видяхме, че светлините на военния кораб отнова започнаха да ни наближават. Капитанът им започна отново да праща съобщения да спрем, но ние продължавахме напред. 

/б.а. След време, когато писах цялото дело на машината, разбрах, че военният кораб е застанал на дрейф и капитанът им се е свързал с адмиралтейството в Буенос Айрес, за да получи указания какво да прави с нашия кораб, който не спира, въпреки предупрежденията. Адмиралът му заповядал да потопи кораба. Започнах да се питам, в какво се бяхме забъркали. Никой от екипажа не подозираше в каква опасност сме се намирали тогава/

Към 05:00 сутринта взе да просветлява. Отново чухме два изстрела и целия кораб се разтресе, на мостика се образува пушилка и дим. Капитанът изпрати мен и ст.пом.капитана да отидем да видим какви са пораженията. Слизохме в кинджела и ....... – пушилка, дим, разбити две кабини. В едната няма никой, а в другата - гледаме бай Нестор лежи в койката потънал в кръв.

Резултатът от аржентинския обстрел на „Офелия”

Следва продължение…

Автор: Пеньо Берданков, бивш радист от „Океански риболов“

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.

Благодарим и за неоценимата подкрепа на: