Имам близък приятел, рибар. Генчо се казва. Съсед ми е, стар ерген и си живее сам. Не ходеше често за риба, защото беше професионален художник и трябваше да се труди, та чрез рисуването да си осигурява хляба. Не изпускаше обаче и най-малката възможност да си угоди и на любимото хоби. Често след добър улов, ме викаше да изрържим рибата и аз, нали съм също самотна, какво да правя, помагах с каквото мога, а после си хапвах от тази вкусотийка. А когато някоя вечер се събираше с тримата си приятери-рибари, бях и готвачка, и почетен гост на компанията… Така беше и тази вечер. Изпържената речна риба ухаеше страхотно. След като си хапнахме с голям апетит от нея, пийнахме от хубавото домашно бяло вино, градусът на настроението бързо се покачи до небивали висоти и…
Ами..., започна най-хубавата част от риболова или по-точно – подължението му. Знаех истината за ловците и рибарите – обичаха да се хвалят с подвизи и невероятни преживявания. Сега имах възможност да се уверя в това сама. Беше голямата надпревара в надлъгването. Всеки от присъстващите знаеше, че разказаното от него или другаря му не е истина, но всички се изслушваха внимателно и даваха вид, че вярват на казаното. Беше ми интересно. Тези невероятни истории бяха подправките на ястието, които го правеха вкусно, конпенсация и награда за часовете мръзнене и стоическото чакане на брега на реката. С тях беше и приятно, и весело. Слушах с интерес. Любопитно ми беше да разбера кой каква развита фантазия има и каква небивалица ще съчини. Ето, Драго започна пръв:
- Да знаете само какъв шаран хванах оня ден. Стисках го здраво с две ръце, а той се мъчеше да се освободи, като ми викаше: „Пус-ни-меее, пусниии!“… Не беше златната рибка и не ми обеща нищо, но нали си ме знаете - с добро сърце съм, съжалих го и го пуснах да си плува свободно във водата. После и двамата бяхме доволни, а той за благоданост ми изсипа цяла уста с дребни рибки. Бяха толкова много, че напълних цяла каца с тях…
- Това е нищо –обади се Стойчо – Веднъж дълго се борих с една огромна риба, докато я сложя в кофата. Едва се побра там. Хвърлих отново въдицата и гледам - хванала се малка рибка, но като се обърнах да я пусна при другата, видях, че оная я няма. Изкочила, мамка й, от кофата и се върнала в реката, ама така и не разбрах как над главата ми е минала...
- Аз пък улових три скумрии на същото място – заяви Гошо.
Усмихнах се. Доколкото знам, скумрията е морска риба, но това в случая нямаше значение. Важното беше, че човекът занесъл после на жена си риба, макар и купена от магазина…
Слушах внимателно известно време, после „ изключих“ и взех да си мисля за мои неща. От унеса ме извади гласа на Генчо, който разказваще как предната неделя уловил толкова голям сом, че само мустаците му били по половин метър всеки. Погледнах го въпросително и се зачудих: „Да го рабоблича ли, да си замълча ли?“ Естествено не ме извика след този улов, но аз сама го посетих да му кажа, че са го търсили от общитата за справка. Тогава видях кепчето, в което се мъдреха няколко бебета щаранчета и – никакъв сом… Той явно се сети, че на мен не ми минават тия и взе, че извади доказателство:
- Ето, ако не вярвате…
Държеше в ръката си една от неговите картини, на която беше нарисуван малък сом, чиито мустаци щяха да изхвръкнат от рамката и да хванат чак облаците. Всички се засмяха… Замълчах си, но в мен заигра някакво дяволче и поисках да се включа в разговора. Изслушаха ме с внимание. Разказах им спомен от детството, а той беше следният:
- Бях малка, не ходех още на училище. Приятел, авер на баща ми от Несебър, му беше изпратил чувал с турук. Едва го внесохме през вратата. Мама в чудо се видя какви съдове да търси, за да прибере осолената прясна риба. Ядохме както се казва на корем цял месец от него. Една сутрин се събудих с дребни пъпчици между пръстите на ръцете и непоносим сърбеж. Заведоха ме на лекар. Диагнозата беше краста. Вечер мама ми мажеше ръцете с мас, ръсеше ги със сяра и ги опаковаше с амбаражна хартия като чувалчета. Бяха станали нежни и пухкави като на бебе-сукалче. Оказа се, че не е краста, а натравяне от рибата… След много години, вече омъжена, живеехме на квартира и по ирония на съдбата, хазаинът имаше приятел от Несебър. Та, и той му беше изпратил… чувал с турук. Естествено дадоха и на нас. Аз го осолих и доста време си хапвахме с удоволствие. Всеки път, като взимах парченцето, си припомнях неприятния случай от детството ми, но това не ме разколеба да спра да обичам и ям риба…
Моите приятели ме гледаха и мълчаха. Чакаха да продължа и аз го сторих:
- Помните ли, миналата година Генчо беше отишъл през отпуската си в родното си село, някъде в Балкана. Разправяше ни после, че с приятели ходили на лов да глигани и са ловили риба с ръце в подмолите на малка балканска рекичка. През това време на мен беше ми се прияла пържена речна риба, ама нямаше кой да ми налови… А бай Иван, рибарят-пенсионер, който жевее в съседната глуха уличка, ходеше почти всеки ден на реката. Минаваше по нашата улица, затова го видях. Като, че прочел мислите ми и узнал желанието ми, той ми каза, че има сом и дори поиска 5 лева за него. Не бях яла сом, но съм слушала, че е много вкусна риба и приех. Когато ми донесе улова, колкото дланта на ръката ми и с него няколко миниатюрни щаранчета, разбрах, че този боклук не струва и лев, но като сериозен човек, държящ на думата си, му дадох парите.`Изпържих всичко и после се мъчих цяла вечност да открия нещо за хапване между многото костици…
Изведнъж в стаята избухна такъв смях, та чак таванът се разтресе. Гледах мъжете учудена и обидена. Какво толкова смешно казах? Бай Илия, най-възрастният от компанията, ме хвана за рамото и каза: „
- Не се ядосвай! Хубаво е да обичаш риба, хубаво е да ловиш риба, но не е хубаво ти да си риба…
Няма да я забравя тази вечер, не само с приятно прекараното време, с веселите небивалици, но и с поуката за мен, а и за всички останали - да внимавам да не се хвана на нечия въдица като шаранче…
Автор: Анка Димитрова Келешева
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.
Благодарим и за неоценимата подкрепа на:
