Декември е, времето е дъждовно и мрачно, стоя си вкъщи с книжка в ръка и чаша топъл чай. Поглеждам към окачените със спомени стени и малката ми снимчица с дядо. Усмивка изгрява на лицето ми, сещайки се за прекрасното ми детство. Помня как всеки ден нямах търпение баба да направи своите вкусни лаланги, да седнем на двора и дядо да започне да разказва забавни и увлекателни истории за морето.
С годините научих, че риболовът не е просто лодка и въдица. За да усетиш магията на вълните, трябва да се заслушаш, само истинските мечтатели виждат красотата, която се крие в дълбоките сини води. Птичките, люлеещи се по повърхността, спокойствието, балансът и безкрайният тайнствен хоризонт. Или поне така ми казваше дядо, докато не се уверих сама.
Един топъл ден през юли, когато бях на седем, усетих как някой ме събужда развълнувано в 6 часа. Не обичах да ставам рано, но докато разбера какво се случва, вече бях в малка лодка с надпис „Поморие“ и дядо гребеше като млад моряк. Не разбирах защо толкова му харесва да лови риба. Стоях в лодката, гледах го как хвърля въдицата и просто чаках нещо вълнуващо да се случи. Струваше ми се много скучно. Очаквах да видя русалки и делфини, но нямаше нищо друго освен сафрид и цаца. Един ден не се стърпях и попитах дядо какво му е хубавото да е цял ден в морето, за да хване няколко рибки. Той ми отвърна простичко - да се заслушам. Напрегнах цялото си телце , но нищо не чух освен режещото грачене на гларусите. Той пак повтори: „Слушай!“. Опитах отново. Пак същото! Намусих се, мислейки, че проблемът е в мен. Дядо въздъхна. След кратко мълчание продума, че водата е живот, тя помни, знае, разказва историите на всички, които са минали преди нас. Морето крие хиляди загадки и чудеса, но само тези, които вярват, могат да ги видят. Аз вярвах, но нищо не виждах. Дядо ме потупа по рамото, смеейки се, и изрече: „Затвори очи и отвори душата си за света!“ Толкова се опитвах да открия смисъла в това изречение, но не го разбирах, очаквах героите от приказките да се появят пред мен. Представях си Ариел и Немо как плуват до лодката и Атлантида е точно под нас. Изведнъж от нищото старецът изкара стъклена бутилка, лист и химикал. Предложи ми да напиша желание и да я хвърля в морето. Направих го, но не мислех, че нещо ще се промени, смятах, че това е просто игра, за да ме забавлява. Дядо ме предупреди да изчакам - някой ден щяла съм да открия истината.
Сега, след години, поглеждам назад във времето... И разбирам, че старецът е бил прав. На малкото листче бях записала, че искам да усетя това, което дядо изпитва, когато е на риболов. Сбъдна се. Сега, отивайки на плажа, помня, затварям очи и слушам. Вятърът сресва косите ми, слънцето стопля сърцето, шумът на гонещите се вълни гали ушите ми и отнася всички проблеми надалеч, така неволно отваря нови врати в съзнанието. Усещам спокойствието на природата. Осъзнавам как понякога до такава степен се отдаваме на забързаното ни ежедневие и забравяме да чуем живота. Докосвайки се до сините дълбини, ставаме част от хармонията на вселената, даряваща щастие и спокойствие в душата!
Когато сме малки, търсим магията и вълшебствата, когато те са точно пред нас. Цял живот искаме да открием непознатото и колкото повече научаваме за света, толкова по-голям става той. Когато съзерцаваме големия син хоризонт, разбираме, че ние сме просто песъчинка в големия океан. И всеки от нас оставя следа след себе си. За да може морето да разказва историите ни на следващите поколения. Вярвам, че след години то ще разкаже и моята!
Автор: Валентина Руменова Стаматова, 17години, гр. Поморие
Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и:
