Денят си тръгна кофти още отначало. Слязох от автобуса на спирката на улица „Булаир” и чинно хвърлих смачканото си билетче в кошчето за отпадъци. В полезрението ми попадна жълто такси, изживяло най-добрите си дни преди векове. Малкото прозорче на задната врата бе строшено. Докато се изравнявах с него, мъж с ромска физиономия сръчно се изплю през отвора, право върху новите ми дънки. Направих пирует, но не успях да се предпазя:

-  Какво правиш, бе! – ядосах се не на шега – Това е тротоар!

Мутрашкият ми външен вид – остригана нула номер глава и нащърбена от преживяното физиономия, черно кожено яке и сини дънки явно стресна рома:

  - Извинявай, баце! Извинявай! – отвърна с акцент и сконфузено изражение. Огледах  тримата спътници и веднага ме досмеша. Не бяха от Бургас и изглеждаха притеснени. Бяха стъпили в паниците на чуждо място, кой го знае колко е луд тоя, дали няма да изскочат отнякъде още трима-четирима като него?

  - Внимавайте, пичове! – посъветвах ги и продължих по пътя си. Други, по-големи дертове ме занимаваха сега. Никулденската програма на Общината едва се побираше на три плаката и вече бе започнала. Вървейки по „Славянска” чувах музикалните ритми от сцената на площад „Св. Св. Кирил и Методий”, а щях и да раздавам безплатна рибена чорба...

Още щом влязох в барчето на „Дом на писателя”, установих, че ме чака нова изненада – към супата имаше и половин печена скумрия, подредена в гастроформа. Бедите не свършиха дотук – започна официална програма, трябваше да пазя тишина. Двете ястия щях да ги разсипвам едновременно и в последния момент. Стъпвайки на печалния си предишен опит, реших да оставя наливането на вино безконтролно на празнуващите, така можех да се съсредоточа върху другите две задачи. Докато от микрофона се лееха стихове, бавно, внимателно и почти безшумно отворих кутиите червено. Счупих пластмасовите ограничители и ги подредих в ъгъла на бара. Поставих и стотина чаши за еднократна употреба до тях и зачаках финала на тържеството. Недочакала края на последното изпълнение, тълпата щурмува бара. Времето рязко се забърза.

Ето Ви порция рибена чорба, ако искате изяжте я тук, ако искате – вкъщи. Заповядайте лъжица. Тази скумрия добра ли е за Вас? Ето Ви салфетка. Вилиците са ето тук. Виното си го наливате сами – там съм сложил чаши... Да, отляво на кутията. Безплатна почерпка е.

Жена около петдесетте ме опъна за ръкава:

- Искам шаран! Празник е!

Тази май е превъртяла, помислих си:

- Не предлагам шаран, а порция скумрия. Ако искате, ще Ви дам още една.

Не искам още една. Искам шаран! Видях, че някои ядоха!

- Боже, какъв ужас, кой ще ме отърве? Не мога да Ви обслужа сега, изчакайте. – отвърнах, с черпак в дясната и порция риба в тарелка в другата ръка.

- Не искам да чакам. Искам да пия вода! – рече и оцъкли поглед.

Днес само луди ми се падат, въздъхнах, поех въздух и така, както здраво бях се ядосал, преднамерено бавно и с неутрален тон казах:

Вземете водата и се махайте. Не мога да се разкъсам на части и не съм робот.

Как може! – ревна тя – Ще се оплача!

Само вдигнах рамене и ядът премина в някаква чоглавост. Щяха да я видят, че чупи стойки и бърка в хладилника. И, разбира се, всички „хамстери” щяха да се възползват и да влачат безплатно каквото им падне… Но можеше и да е по-зле. Можеше да съм на площада, както другите ми колеги и да тичам с подноса между масите, да подвиквам „Ей сега” на опъващите ме за пешовете клиенти или да разбутвам с лакти тълпата, за да доставя новата поръчка.

 От една страна – моите тегоби, а от друга – днес е единствения ден за някои, когато ще се насладят на екстрата да бъдат обслужени... Кой е прав? И най-вече, след сто години на кого ще му пука?

Продължих да раздавам порции. След двайсетина минути дъното на казана се видя, а рибата най-после свърши.

Запристигаха писатели – Наздраве! Честит празник, Жоре! Какъв прекрасен ден! Налях си вино, глътнах го и веселото настроение на приятелите ми ме завладя. Най-после прочутият бургаски бохемски дух ме споходи... Никулден е! Денят на моя любим град! Голяма работа, че щели да откраднат малко газирана вода, бира или студен чай. Колко ще изпият? Празник е. Да влачат, това е моята лепта към страдащите от недоимък...

Изведнъж осъзнах, че номерата на селските хитреци минават, не защото те са умни или плановете им са перфектни... Минават, защото другите, по-умните, просто не искат да се занимават с глупости, те са...”ларж”, както казваме бургазлии.

Във виното е истината, припомних си латинската премъдрост и  както ме бе обзела безпричинна веселост, си налях нова, щедра доза вино. Да празнуваме, пък да става каквото ще!

Автор: Георги Христов
7.