За някои хора няма значение къде отиват на море- за тях всички плажове са еднакви. Морето си е море! Да ама не е така! Поне за мен. Всеки бряг е различен, всеки плаж има различна атмосфера и посетители. Да не говорим за крайморските градове, градчета, села и къмпинги! Обожавах да се пека и да пътувам. При всяка възможност отскачах до морето. И всеки път на различно място. Имах много свободно време, тъй като съм фриилансер. Издържам се от писането си и понякога заработвам като редактор към едно известно издателство. Бях станал нещо като експерт по плажовете от Дуранкулак та чак до Резово.

Знаех кой плаж или залив кога е подходящо да се посети в зависимост от времето, посоката на вятъра, морските течения и дори финансовите възможности. Както казах- всеки бряг е различен. На различните брегове може да намерите различни мидички, пясъкът е различен, от къде изгрява и къде залязва слънцето също е различно.  Дори модата на дамските бански  и прически за всеки плаж е различна. Например на Приморско от няколко години са голям хит синьо-зелените изкуствени плитки.

На Обзор има доста дами по монокини, докато на централния в Бургас или Балчик такова няма видите. За мъжките бански никаква информация не мога да споделя- не се заглеждам по мъже. Колкото до водата на морето – и тя не е еднакво солена на всички брегове. Знаех къде първо се стопля и къде последна изстива.  И през зимата също го намирах за очарователно и омагьосващо. Почти всяка зима посещавах за няколко дни Варна. Обожавах да се кисна в топлия басейн с минерална вода на брега, да храня лебедите и да се шляя из морската.

 И като всеки човек на словото, бях посветил на морето едно-две нескопосани разказчета, но като цяло не го разбирах. Никой, който не живее до морето, не го осмисля истински. Но дори не подозирах за това свое невежество.

Не и до момента, в който ме озари  блестящата идея да си наема къща в някое крайморско градче или село и да напиша нов роман. Идеята си беше класика! Щях да ставам сутрин рано- към десет, десет и нещо, да ходя да поплувам, а после през най-топлата част на деня щях да творя. Вечерите си ги представях в лежерни разходки и честно казано се надявах и на някоя друга лятна неангажираща забивка.

Ето така винаги съм си представял, че трябва да бъде подредено ежедневието на един писател. Щях да стана българският Хемингуей.  И неминуемо усещах, че шедьовърът ми е гарантиран! Какво по-добро и вдъхновяващо място от морския бряг!

Обиколих десетина къщи от Тюленово до Синеморец, докато накрая намерих идеалното място за мен. В края на месец май наех етаж от къща в Ахтопол -в стария град. Първият месец живях точно така както си го представях. Като изключим, че писането изобщо не ми спореше. Не бях влязъл още в Зоната. Но това ни най-малко не ме притесняваше. Знаех, че рано или късно ще ми се получат нещата. Музата е капризна. Вторият месец нещата потръгнаха шеметно, ама не с писането! Мои приятели от близко и далеч започнаха да ми гостуват за по ден, два, седмица… Кой ще се отбие преди почивката, кой след това при мен.

Понякога водеха гаджета и други приятели. Ани- преводачката от словенски дойде с тримесечното си бебе даже. Голям купон беше. Има няколко дни дето даже тотално ми се губеха. Имаше много пиячка, и весели купони долу на плажа до изгрев. Края на юли обаче се взех в ръце след като една сутрин се събудих сам и оповръщан в градината на къщата. И дори не можех да си спомня кой ми беше на гости предната вечер! Почистих основно и реших да се захвана сериозно най-после с бачкане. И писането, като всяка друга работа, иска желязна дисциплина.

По това време един съсед, който всъщност беше от Сливен и отпуската му вече свърши, предложи много изгодно да ми продаде лодката си. Малка с извън бордов двигател Ямаха, 18 конски сили. За нея не се искаше капитанско разрешително. Не подлежеше и на регистрация. И аз глупакът я купих без много -много да се замисля. Бръмнахме до Царево да заверим договора пред нотариус и вече бях горд собственик.  Никога не бях управлявал такова чудо, ама щом не се иска разрешително- значи ще е фасулска работа -така разсъждавах или не.

Казваше се Ваня. Бяла, с една синя лента. Щях да водя мацките на разходка с лодка и да си ловя риба сам. Купих си и въдици.

 Ваня всъщност повече приличаше на изкъртена вана от нечия баня. Но аз си я харесвах.

Попрочетох в интернет как се управлява лодка. Бях готов. На първите три излизания не се отдалечавах много. Може да се каже, че не излизах от залива. Хвърлях по една въдица за попче и една за сафрид. Рибата не кълвеше. Давам си сметка сега, че причината най-вероятно е била в това, че не съм преценявал правилно времето. Обикновено излизах в морето по обед, а рибата тогава е най-ленива. Не го знаех. Обаче намерих друго логично обяснение на своите рибарски несполуки. Дочух на кея разговор между двама, че е излязла много хищна риба. Значи, помислих си аз- хищната риба е излапала малките рибета и за това нищо не се закача на моите кукички. Веднага взех мерки- поръчах онлайн скъп комплект блесни и воблери за хищни риби.

Четвъртото ми излизане в морето беше пълен провал. Но и благословия.

Денят беше14 август. На небето нямаше нито едно облаче. Него ден реших да си взема лаптопа на борда с мен. Щях да поработя в открито море. И най-вече щях да пусна снимки в социалните мрежи как работя на борда и между другото как сам си хващам вечерята. Вярвах, че да постигнеш успех трябва първо да демонстрираш успех. И наистина не минаваше ден, без да пусна няколко поста. Хората лайкваха в несвяст. Създавах съспенс за бъдещия си роман.

В интерес на истината от няколко дни ми беше потръгнало писането и вече гонех петдесет и осма страница. Романът се разказваше за две сестри, които се връщат на село да продадат дядовата си къща и изплуват куп семейна тайни свързани с домашно насилие, кръвосмешение и страст. Паралелната линия връщаше сто години назад и проследяваше една обречена любов на момиче от същото село.

Извадих въдиците и ги снимах с гордост. На едната закачих чепаре с джиг. Другата -по-голямата беше за по-едри хищни рибоци. Само преди ден куриерът ми беше донесъл последната онлайн поръчка, която включваше лъскав скъпарски воблер с три кукички. Разклатих го-нищо не чух, но в описанието пишеше, че има две тракащи камери за ниско- и високочестотни звуци. Важното беше рибите да го чуят! Производителите обещаваха лов в екстремно дълбоки води, а около Ахтопол водите ставаха доста дълбоки. Замахнах и запратих лъскавата примамка далеч зад борда. Представях си, как хващам акула или поне скат. Наивник!

Съблякох си тениската. След повече от четиридесет слънчеви бани вече имах невероятен тен.

Към дванадесет от към морето се зададоха тъмни облаци. Бях чел някъде, че това не е на добре. Запалих двигателя, дадох на макс и обърнах към брега. Явно обаче в този момент се е появило вълнение. Лодката се наклони на една страна, после се изправи вертикално, аз и всичкият ми багаж се изсипахме във водата. След това лодката се върна обратно като една от онези играчки нивеляшка. И понеже моторът й работеше, милата ми Ваня отплува с пълна мощност в морето незнайно на къде.

И всичко това за по-малко от половин минута. Морето ми взе всичко- лодката, въдицата и всичките й такъми, телефона, лаптопа. Естествено нищо нямаше застраховка. Ей тъй си потънаха близо пет бона. Добре, че мина един рибар и ме прибра преди да започне дъждът. Но в онзи момент май предпочитах и аз да бях потънал. Също така не исках известно време да виждам вода, дори в леген. Нито риба, нито себе си.

Човекът не ме разпитва много- много. Дори не помня дали ми каза името си тогава. Рибарите са мълчаливо племе. Дъждът ни заплющя яко, когато вече бяхме влезли в пристанището. Помогнах му да изтегли лодката от водата и после много бавно под пороя се прибрах в квартирата.

Строполих се на леглото и спах безпаметно няколко часа.

После цяла вечер си събирах багажа.  Исках да се прибера в София с първия автобус. Към шест сутринта ме събуди настойчиво чукане на прозореца ми. Реших, че е някой пиян турист. Беше същият рибар, който по-рано ме спаси. Отворих прозореца:

  • Обличай се! Трябва ми още един човек в лодката за да извадя мрежите -каза без предисловия.
  • Ама аз тази сутрин ще хващам автобуса за София- измънках.
  • За столицата има автобус и в единадесет. Ние до девет и половина ще се приберем. Хайде, не се мотай- дължиш ми услуга.

Човекът беше прав- бях му задължен. Нахлопах дънки и тениска и излязох. Коста- така се казваше мъжът /сетих се/ тръгна припряно пред мен надолу към кея. Вече се развиделяваше. Аз подтичвах зад него. Не се стърпях и попитах:

            - Ти как ме намери?

            - Тук всички се знаем.

Лодката му беше на вода. За миг се поколебах дали да вляза, но после скочих в нея. Изгревът започна, когато излязохме в открито море. Да се намирам на приказка извиках, опитвайки се да надвикам шума от мотора на лодката:

  • Предполагам, че си хвърлил за сафрид.

Коста се обърна и  ме изгледа изумено. Повтори:

            -Сафрид?!

            -Да. Сафрид. Чух, че е излязъл.

Рибарят изсумтя и продължи да се занимава с управлението на лодката. Трябва да призная, че да гледаш изгрева, когато си в морето, е несравнимо с който и да е Джулай морнинг! А ние отивахме  много по-далеч и навътре в морето, от когато и да бях ходил. Коста загаси мотора и лодката плавно намали ход. Бяхме стигнали до мрежите му.

Обърна се към мен. Вече слънцето се беше напълно показало и осветяваше лицето му. Много бях чел за очите на рибарите, избелели от дългото взиране в морето и придобили неговия цвят. Сега го виждах на живо и трябва да ви кажа, че не е лъжа! Но погледът не е безличен! В тези очи има живот, вероятно защото където има море, има живот. Рибарят каза незлобливо:

  • Вие, туристите не познавате морето и за това и не го уважавате- не беше упрек, просто констатация.
  • Ъхъ- смутолевих.
  • И да знаеш: никой не хвърля мрежи за сафрид. Само на даляните го вадят с мрежи- обясняваше ми като на дете идиотче. Сафрид се лови само на чепаре! Мрежата е за попчета. Дръж тука здраво сега! Морето много дава, но и взема.

Мрежите бяха доста тежки. Него ден морето ни даде хубав улов от попчета. Повечето бяха огромни! Изсипахме мрежата в лодката и ги разпределихме в няколко съда.  Имаше екземпляри над двайсет санта. Част от попчетата обаче останаха заплетени в мрежата и трябваше да ги махаме едно по едно ръчно. Не беше лесно, защото бяха живи и още мърдаха. Коста ми заостри вниманието:

            -Внимавай писателче, защото тези приятелчета имат остри зъбаци! – и за да ми демонстрира, стисна едно попче за бузите, така че да си отвори устата и за му видя острите зъби. Ситни, като миниатюрно трионче.

            -Егати лихнуса!- възкликнах.

            -Това не е лихнус! Те излизат в късната есен. Тези са стронгил. Не пипай тази риба! Едно убождане причинява доста неприятности.

            -Това е скорпид, нали?

-Това е морски дракон- шиповете са отровни.

Костас безотговорно си пъхна показалеца на дясната ръка в устата на скорпида.

            -Ще те ухапе- пак изтърсих глупост.

Той се засмя.

            -Драконът няма зъби. Не му и трябват. Това е единствения начин да ги махнеш от мрежата си, без да те убодат, ако си забравил клещите. Ето виж! Ма ти верно- нищо не вдяваш! Писателче, лодката ти е избягала от теб ужасена от твоето невежество.

            - Край! Потънала е някъде сигурно вече- въздъхнах унило.

            -Глупости! Пластмасата не може да потъне. Ще се намери. Някъде в залива е.

Рибарят изобщо не беше мълчалив. Докато сортирахме рибите ми разказа много за морето и неговите обитатели.

След час се прибрахме. На кея имаше и други рибари. Коста ме представи с думите:

  • Това е Тео. Писател е, ама иначе умно момче и бързо схваща.
  • Наистина ли си писател?- позаинтересува се едно младо момче с оригинална тениска на Борусия Дортмунд.

Кимнах.

  • Е, няма срамна работа- снизходително каза един от по-възрастните и се зае да си оправя мрежите.
  • Чухте ли, излязла е циганка- подхвърли младият.
  • Да, мисля довечера да изляза- измърмори възрастният.

Коста наниза десетина попчета през хрилете на една връв и ми я подаде с думите, че това е моят пай от улова.

Когато се прибрах в квартирата, размислих за тръгването. Отложих го. Така и така бях предплатил къщата до края на септември. Все щях да измисля нещо. Както ми беше казал Коста- не уважавах морето и то ми беше дало урок. Да осъзнаеш, че си идиот боли най-много. Но това е пътят към това да помъдрееш.

Попчетата стронгил бяха най-вкусните, които бях ял в живота си. Защото бях участвал в улова им.

На другата сутрин пак излязох за риба с Коста. И на по-другата. И така ден след ден. Беше ми интересно. Когато си идваше синът на Коста и нямаше нужда от мен, Бате Панчо-друг рибар ме вземаше със себе си. После се закрастих. Малко по малко бях въведен в тънкостите на риболова, терминологията и философията.

Участвах в теглене на мрежи узукма. Не си правех селфита, не пусках постове с улова. Общувах с истински живи хора. Когато хората разберат, че си писател, една порода хора се чувстват длъжни да си разкажат историята на живота с тайната надежда да станат част от следващото или по-следващото ти произведение. Неусетно станах част от „местните”.

Тъй бях останал без телефон, си купих една Нокия с копчета. Без фейсбук или Инстаграм. Временно! Оказа се, че не ми е трудно да живея без интернет, защото не ми оставеше време- или пишех, или бях за риба.  Очаквах, че като не влизам в социалните мрежи дни наред, приятелите ще се разтревожат за мен и ще започнат да ми звънят да видят как съм, как върви писането ми, нямам ли нужда от нещо. Нищо подобно! Двама-трима звъннаха само да питат дали могат да ми се натресат на гости, но ги отрязах.

Ваня- лодката ми беше открита заседнала в едни скали. Върнаха ми я цяла и почти невредима. Коста започна да ме обучава в тънкостите на управлението й. Обясни ми и защо ме беше „зарязала„ в морето:

  • Грешката си е само твоя, приятел. -вече не ме наричаше „писателче“ – Първо си изфорсирал мотора до дупка. Лодката прави вълна след себе си. После обаче си завил рязко и същата тази вълна е блъснала лодката. Ти и дебелото ти дупе сте натежели отзад и тя затова се е изправила. След като се е отървала от ненужния товар, най-вече от теб, тя е продължила. Както като си купиш въдица не ставаш автоматично рибар, така и с лодката.

 За всичко беше прав! А аз наистина схващах бързо. И имах желание да се уча. Първите две седмици пръстите ми бяха вечно в ранички от кукичките, но не се отказвах! Усвоих няколко вида връзване на месината, така че да не се изпонабода. А раничките- просто си потапях ръката в морето и то ги промиваше и дезинфекцираше.  То лекува всичко- ранички по кожата и по душата. Отмива охранените тлъстини на егото. Учи на смирение.

Първият път когато Коста очисти личния си улов, направо на лодката и хвърли вътрешностите на рибата обратно в морето извиках:

            -Ей, защо замърсяваш морето?

            -Писателче, я помисли! Тази риба до преди минути беше в морето?!

            -Да, но цяла! А сега ти върна само мръсотията.

            -Това е просто храна. Виждаш ли как под лодката се събраха други рибки, които ще изядат вътрешностите. Хубави протеини. Рибки, които един ден ще уловим или ще станат храна на други рибки. Няма мръсотия в морето. Мръсотията е само в хората и от хората!

Беше прав! Да се върне тази храна в морето бе далеч по-мъдро, отколкото да нахрани поредната мързелива котка на брега. Почувствах се тъп. Вече и аз така правя.

Рибарите не просто ловят риби. Те най-добре от всички разбират крехкото равновесие на Живота. А морските хора уважават Живота. Уважават и Любовта.

Една вечер на залез слънце на чепарето ми се закачи една уникална риба. Беше над тридесет сантиметра дълга и тежеше може би половин кило. С бяло коремче и червен гръб. Имаше огромни пурпурни перки, които повече приличаха на крила обкантени в синьо по краищата и с голяма черна точка в средата. Коста ми каза:

-Хванал си хубав трофеен екземпляр!  Виж това под главата са й крачетата. Могат да ходят по дъното. Позирай за снимка! Така! - и ме щракна със Самсунга си. Това че е рибар, не означаваше, че е примитивен. Боравеше с хубава техника. После взе рибката от мен, нежно я освободи от кукичката и я върна в морето. Тя отплува в дълбините. Аз зяпнах от изненада. Той каза:

  • Великолепна морска лястовица. Те винаги ходят по две. Ако една бъде хваната, другата умира от мъка. Застрашени са, но някои идиоти още ги ловят.
  • Не са ли забранени за улов?
  • Не! В града има собственик на кръчма, който би дал като нищо 40, че и петдесетак за тази рибка. После ще я сервира на чревоугодниците. Извади късмет рибето с нас.
  • Аз извадих късмет!

Наистина се чувствах късметлия. Но не споделих снимката във Фейсбук. Нито пък се похвалих на някого. От страх за рибетата. И от устата на Коста не излезе нищо. Противно на общоприето схващане, че рибарите само се хвалят с улова си, професионалните рибари са скромни и дискретни ловци. Разказват си шанлици, но това е друго!

След двете години Пандемия сега туристическият сезон в Ахтопол вървеше по-добре от всякога. Вечер по главната улица човек едвам се разминаваше с тълпите туристи. Започнах да отдавам една от стаите на къщата под наем. Все някак трябваше да спестя за нов лаптоп. Започнах да пиша нов роман. Зарязах онзи- темата беше изтъркана и изсмукана от пръстите. Този път върху един тефтер с химикалка.

Историята беше за живота на един младеж, който се гмурка за рапани, а намира съкровище. Сутрините, когато не излизах с рибарите, ходех да поплувам в морето. Вече не ходех да се пържа по плажовете. Бях станал истински морски вълк. А тенът ми беше великолепен! Дори неусетно и без диети бях загубил онези упорити пет кила, с които от години се борех.

В края на септември доплатих за още един месец престой. Нито лятото искаше да си тръгне от там, нито аз! А паламудът тепърва излизаше. Започнахме с Коста да риболуваме на рекето /голямо корабче/ на негов познат. Понякога излизахме по два пъти на нощ. Тази година морето вреше от паламуд. Хубави пари извадиха рибарите, въпреки високите цени на дизела. И на мен ми дадоха повече от приличен пай.  И фризерът ми бе пълен. Но най-безценното беше знанието, което получих и мъдростта.

Това лято започнах да опознавам истински морето и неговите обитатели. Никой, който не живее до него, не може да го разбере. Голяма част от туристите, особено тийнейджърите, го гледат като фон за поредното селфи. Веднъж дори  се наложи да спасявам едно хлапе, което докато си правеше фотосесия на скалите и  беше повлечена от една вълна надолу.

Човек трябва да обича морето, но и да се страхува умерено от морето. Само така може да оцелее. „Морето много дава, но и морето много взема“- така казват рибарите. Те не казват „Уловихме риба“, а „Морето даде риба“.

Според мен То всъщност е Тя. Убеден съм, че е женско божество. Капризно е като жена и толкова омагьосващо! Като ти дава –ти взема и като ти взема ти дава.

Научих се да уважавам и най-дребната рибка. Те са част от кръговрата на живота. Ние ги ловим и ядем, а може някой ден да станем тяхна храна. Но докато ние сме хищниците, а те плячката, трябва да уважаваме техния ритъм на живот. Защото на рибата не й дреме колко скъпи такъми си купил. Ако не отчетеш времето и мястото където можеш да я ловуваш, ще ходиш гладен.

Последният дар, който получих от него, беше Рот.

В началото на октомври на около сто и петдесет метра в морето открих малко пале, което плуваше като боец. Като ме видя тръгна към мен и се качи на гърба ми. Казвам ви- прегърна ме като човешко същество. Извадих го от водата. Беше на не повече от месец. Не можех да си представя как и защо се беше озовал толкова навътре. Дали беше паднал от лодка или нарочно някой го беше изхвърлил.

А и кучето нищо не ми обясни. Мълчалив морски вълк. Реших, че е ротвайлер. Като поотрасна се оказа, че изобщо не е породисто, но името Рот от там дойде. Ноември си го взех с мен в София. Прибрах се само, за да продам апартамента. С парите и предплатата от новия ми роман, пролетта се върнах на морето и купих къща на два етажа. Рот и аз принадлежахме на морето. Не на плажовете- на Морето. Различни неща са. Ужасно различни!

Автор: Магда Борисова

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 12-то издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, бургаският народен представител от ДПС Севим Али, както и: