Разхождам се аз по брега на Дунав свободен като птица, мечтаейки Дунав да преплуваме, да стигна до другия край, където е брегът на Румъния.
Веднъж аз и моята майка се качихме на товарен кораб, имаше безплатна разходка с тях и ние веднага приехме. Когато се качихме, се взирах в течението на река Дунав, докато майка ми разглеждане наоколо, беше ме загубила от поглед. Аз тръгнах да вървя из кораба, докато не стигнах до кабинката на капитана. Той водеше корабът, беше облечен в своята униформа, беше много сериозен с белег на едното око. Той се обърна и видях, че пушеше пура, усмихна ми се, но аз бях малък, хвана ме страх от него и избягах от там – мислех, че ще ме хване и че ще ме направи моряк до вечни времена.
Преди много исках да стана моряк, но не и завинаги. Аз исках да бъда плувец, който да преплува Дунава. След като се качих нагоре по стълбите, видях, че имаше доста вода по пода. В този момент си казах, че трябва да внимавам, за да не се хлъзна. Стигнах до края и се хванах, държах се силно, докато вървях, трябваше да стигна до другия сектор, за да се кача горе при майка си. Аз вървях бавно, но по едно време свикнах и мислех, че пазя достатъчно баланс, бях в грешка, загубих равновесие и баланс, хлъзнах се и се пързулнах толкова бързо, че не осъзнах какво стана. Майка ми, която тъкмо ме беше видяла, извика силно, видя как падам от кораба в реката. Изплашен в дълбоките води, мислейки, че съм пътник, последното, което чух, беше „ПОМОЩ!“ ...Беше късно, аз бях във водата, потъвайки надолу, или поне така си мислех. Тогава нещо като Божия сила ме изтласка, с помощ на ръцете и краката си тръгнах да плувам към брега… аз успях… плувах сумати време, докато не излязох на брега. Рибарите, които бяха на брега, ме видяха и бяха в паника, веднага ме увиха в каквото имат като дрехи. Беше април и беше много студено. След време майка ми се появи насълзена и ме прегърна силно, а после изядох един шамар, защото не съм седял до нея. Аз се зарадвах въпреки всичко – първо, защото бях добре, второ, бях с майка си жив и здрав, и трето, защото аз преплувах това разстояние... И от този ден си казах, че аз ще преплувам Дунава, не цялата, но поне до другия край на реката, колкото и трудно да е. Когато се постопли времето и имах свободно време след училище, аз скачах в дълбоките води и почвах да плувам в по-плитката част от начало. В продължения не седмици се готвех… един стар рибар, или както аз му виках – дядо Цонко, все ме гледаше как се упражнявах и ме подкрепяше. Един ден той дойде при мен и ми каза, че иска да ми помогне. Аз бях изненадан и питах откъде му е дошла идеята да ми помогне, той ми отговори, че аз имам талант, и то голям, а и защото той си е мечтал да преплува Дунава някога… но за жалост годините минали, а той си е бил загубил и единия крак. Това ме накара веднага да приема неговата помощ, исках да се справя не само за мен, но и за дядо Цонко. Цял месец аз се упражнявах да плувам, влизах все по-надълбоко, плувах с минути, часове, без да спирам. Дядо Цонко ме накара да плувам колкото мога.
Той влизаше с лодката в реката и плаваше близо до мен да не ме удари, когато ме виждаше, че се морих, ме хващаше и ме вдигаше в лодката. Това продължи цял месец… до един ден, когато беше време, реших да взема големия риск, дядо Цонко ме благослови и ми каза да се пазя и най-вече ако се изморя, да се върна веднага, аз само му кимнах и тръгнах. Роден готов, отидох до ръба и скочих в дълбоките реки на Дунав. Спомних си думите на дядо Цонко, той казваше да не бързам отначало, иначе съм щял да се моря по-бързо, така и направих, дишах колкото се може повече, понякога поспирах и се оставях на течението да ме поеме, но после пак тръгвах. Плувах… много и то. Усещах умората в крайниците си, но аз не се отказах. След много време, много размазано от умората, видях, че пред мен има бряг, преди да се осъзная, аз бях стигнал до брега на Румъния, рибари на брега ме видяха, шокирани, веднага ме изкараха от водата и почнаха да ми говорят нещо на румънски, аз не ги разбирах и както ги чувах, всичко изведнъж спря.
Събудих се, бях увит в дрипи, лежейки на брега, заобиколен от хора, те са ми помагали да се събудя. Бяха намерили българи, които ме питаха откъде съм. Аз им казах, че съм от град Тутракан, още тогава ме погледнаха в потрес. Също като им казах, че съм на 12, те направо пощуряха. Веднага намериха комуникация до България да дойдат да ме вземат с лодка или кораб, каквото имат за момента. Тази новина веднага се стигна до радиото, откъдето моята майка разбра за това и полудя. Скоро време дойдоха да ме вземат и тръгнахме към България, там имаше хора с бележки, готови да запишат моята история, аз им казах всичко, цялата история. Всички бяха изненадани как изобщо съм оцелял. Когато стигнахме на брега, беше пълно с хора и още репортери. Майка ми избута всички хора от пътя си и се докопа до мен, беше много притеснена, погледна ме и видя, че съм добре, изядох един шамар и ми каза никога повече да не го правя, после ме прегърна силно. Аз също ѝ обещах, че повече няма да се повтори. Така хората ни заобиколиха и почнаха да задават въпроси, кой ме е учел, как съм успял да преплувам това голямо разстояние, каква е историята зад всичко. Аз отговорих на всичко.
Докато отговарях, видях дядо Цонко. Аз побягнах към него и го прегърнах, той също беше много горд с мен. Както и всички други, защото това беше истинско чудо. Бях влязъл във вестниците и бях започнем като детето чудо, преплувало до другия край на река Дунав.
Автор: Виктория Ангелова Христова, на 18 г., от СУ „Димчо Дебелянов“ - Бургас
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 14-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и:
