Реших да ставам рибар, не и от нямане какво да правя в свободното си време, а да се сближа с чичо ми Митко, който е заклет такъв. Той живее с чинка в Ямбол, нямат деца и ние сме им последната надежда някой да се грижи за тях. И да общува с тях, защото са си единаци. А в един момент осъзнават, че животът си отива, а те един без друг са обречени. И може би е дошла мисълта - "ами ако остана сам или сама, кой ще ме погледне". И след като не бяхме поддържали връзка 30 години започнаха да се обаждат: "Как сте Руме, кога ще ни дойдете на гости?"
Да ви се представя и аз. Разбрахте, че се казвам Румен, малко над 50-те. Щастливо омъжен за Цецка, имаме дъщеря София, която догодина ще е абитуриентка. Значи на 18. Обикновен механик съм - поддържам парни инсталации и общо взето работата ми е през зимата или по-скоро в средата на есента. Не че през другото време не работя, параджиите се грижат и за топлата вода, но в студеното съм ангажиран по 10-12 часа на ден. А през другото време, мога и с дни да не ходя на работа - идеални условия за риболов.
Никога не съм си падал по това хоби. Дори като малък, когато родителите ми бяха живи и живеехме заедно с чичо, при всяка покана да ходим за риба изпитвах ужас. Баща ми по-не беше запален, но чичо ако 2-3 дена не награби пръчката ще е събитие. Аз си намирах все някакво извинение, докато един ден не се престраших и категорично заявих-вие сте убийци, как може да изпитвате удоволствие да умъртвявате живи същества!
И всичко приключи. Само за мен, естествено. Чичо си спазваше графика, аз никога не докосвах изпържените трофеи и повече не получих покана за риболов. А по характер - какво да ви кажа-чешит. Комшията Къньо твърдеше, че чинка трябва да получи Нобелова награда дето го търпи. Палеше от четвърт и нямаше човек, с който да не се е скарал. Иначе е добряк, ще се разплаче от вида на умряло врабче, но спореше за всичко и с всеки и не търпеше чуждо мнение. След време му минаваше, но изречените обиди се помнеха от приятелите му. И затова страняха от него. Беше като буре с барут, което не знаеш кога ще гръмне.
По-късно заминах да уча във Русе, родителите ми починаха и контактите ми с Ямбол изчезнаха. Вярно, имам по-голям брат там. Женен, с голямо семейство. Той първи си би шута от семейното гнездо и първи заяви пред баща ми и чичо: "Никога не искам да ви виждам повече." Обещание, което стриктно спазва и до днес. Само не знам защо и аз съм включен в групата на игнорираните, защото се видяхме само на погребението на баща ми, а година по-късно и на майка ми-светла им памет!
И така,след 30 години сме на гости у чичо. Приживе те откупуват имотният дял от нашите, а старците отиват да живеят в близко селце. Докато бяха живи по 1-2 пъти в годината ги навестявахме. Понякога оставяхме и за месец и ни беше хубаво. Но в чичови не сме се отбивали и за секунда. Тук май излъгах, когато се роди дъщеря ми София беше почти на година, се отбихме. Хем да ги запозная със съпругата ми, хем да видят и внучето си. Макар и не кръвно. Но след хладното им посрещане бяхме до тук. Цели 20 години, от последната среща. Никога за това време не изпитвах обида или злоба към тях. Още повече жена ми. Тя понякога се сещаше и настояваше да им се обадим-живи ли са, здрави ли са. Ей тъй, да знаем, защото и като стане дума на някое събиране с приятели: "имате ли роднини в Ямбол, ходите ли там", сме като в небрано лозе и не знаем как да отговорим.
И като се обади чинка за нас беше огромно удоволствие да приемем поканата. Накупувахме подаръци, крояхме планове как да ги зарадваме с нещо. Е, бяхме и малко нащрек и винаги в готовност да си бием бързо шута, ако нещо се обърка.
Но след първото ни гостуване всичко беше наред, даже повече. И дъщеря ми, и жена ми бяха очаровани от предстоя там. Чинка, възпълничка женица, търчи да изпълнява всяка прищявка на жените. А пък чичо как го глези-само като викне от банята: "Мимо, ела ми изтрий гърба!"-хвърчи като бързия влак.
А що сълзи се изляха на сбогуване. И това се превърна в традиция-всяка година поне два пъти-за Великден и през лятната ваканция /жена ми е учителка /поне за седмица да им гостувахме. И всеки път сълзи и на посрещане, и на сбогуване.
Имаше само един дребен проблем. С чичо нямахме общ език. Не знаехме какво да си кажем извън обичайните неща. И когато чинка предложи да отидем заедно за риба, се появи такава възможност. Само дето продължавах да изпитвам отвращение към риболова, но защо да не го преглътна и опитам да се преструвам поне.
Приех да пробвам, чичо ми приготви въдица и започна да ме учи. Бях пълен провал. Дори при едно замятане и въдицата полетя в реката. Но пък чичо искрено се забавляваше и вечерта с часове разказваше пред всички как е минало. Първо се забавлявах на ентусиазма му, след това обаче започна да прекалява малко с насмешките. Умее да дразни. А е една шепа човек-не по-висок от метър и шейсет и 40кг. с мокри дрехи. И се амбицирах за следващото ни гостуване да му натрия носа.
И ето ме в Русе. Първо си извадих риболовен билет, а после започнах денонощно да следя всички риболовни канали. Дори нещо повече - водех си записки и имах списък с всички модерни такъми, с които ще "убия" рибата. Защото твърдо бях решил да наловя повече риба от него. Но това не беше достатъчно-трябва ми практика. Сдушавам се с Върбан от входа. Знам, че е заклет рибар, споменавам му, че имам билет и с удоволствие бих му правил компания някой път. Той ме гледа неуверено - 50 и кусур годишен мъж ще тръгва да се учи сега. Това или го имаш от малък, или не ставаш. Разкривам му причината и той омеква. Ще те науча, нямаш грижа. Как тъй рибар на някакъв гьол /Тунджа/ ще се мери с професионалисти от Дунав. А Върбан е на възрастта на чичо ми, над 70.
Приема предизвикателството и в седмицата поне два пъти клечим край реката. Аз вече съм се оборудвал със маркови въдици, влакна, столове и всичко, което съм видял от телевизията. Моят учител чак цъка с език за някои придобивки. Но и за много от тях е убеден, че съм си хвърлил парите на вятъра. Доизбистряме кое ми е полезно и кое не, купувам препоръчаните неща и леко-полека нещата се получават. Никога не мога да го настигна в улова. Дори и наполовина не стигам, въпреки че сме с еднакви такъми и захранки.
Но важното е, че напредвам, дори започвам да изпитвам удоволствие. Сред природата, тишина, спокойствие а като клъвне, само рибарите знаят - адреналинът е на макс. И започвам да очаквам с нетърпение следващият излет. Понякога се опитвам да го изненадам с нещо видяно от телевизията, но резултатът винаги е плачевен. И стигнах до истината, че всеки гьол си има тънкостите, които само местните си ги знаят. Дори повече - в различно място и в различно време дори на един и същ водоем се прилагат различни методи.
И в семейството ме подкрепят. Започвам все по-често да нося риба. Знаят, че цялото ми усърдие е, за да доставя радост на чичо. Пък и за тях е добре, че като отидем на Ямбол с часове ще отсъстваме, а вечерта сладко ще обсъждаме риболова. И жена ми през ден се обажда на чинка да се хвали колко риба съм наловил. Нищо, че се гнуси да я чисти и пържи, но дори и когато аз свърша всичко, само боцват с вилицата, колкото да не ме обидят. Затова и напоследък хванатата риба я връщам обратно или раздавам на съседите.
И така настъпва денят. Денят, в който трябва да натрия носа на чичо и да покажа на чинка колко съм добър. Приготвил съм се за всякакви варианти. Ако ме заведе на Тунджа: фидер със малки кошници, три вида захранки и един спининг за хищник с маркови воблери. Ако пък сме на язовир: шаранджийски въдици с пружини и специална русенска мая-вид ароматно тесто. А в зависимост от условията съм научен да импровизирам. Дори с Върбан се чухме в нощта преди риболова за напътствия. Той също очаква да разбере дали е добър учител.
Чичо е избрал язовир. Тунджа-та била безводна и скоро никой не е имал добър улов. Виж, на Кринчовица било друго .Много давало напоследък .Купил е червеи да не се безпокоя, а чинка е сварила мамалига за захранка. Утре рано, в 5 трябва да сме там.
Вечерта на масата цари оживление, дори жените тръпнат как двама вече добри риболовци ще жънат подвизи утре.
Жена ми ме подсеща за поредния подарък ,който носим. Ръчно изработена дървена табла, защото сме разбрали, че чичо има слабост и към тази игра. Той е във възторг и няма търпение да я пробваме. Е тука вече няма шанс. Бих приел за риболова да налови повече, все пак съм още начинаещ, но за таблата-не. Още не се е родил човекът, който може да ме бие. Сори, чичо, обречен си!
Сигурно и вие вече чакате да разберете какво стана. Е ми стана това, че вместо да пътуваме рано сутринта към язовира, ние пътуваме към Русе. Но не с чичо, а с жена ми и София. Защото пустата табла се превърна във война - чичо губеше катастрофално, аз пусках неуместни шеги от рода на "седнал с мечка дренки да яде" или "чичо, ще спиш с таблата под възглавницата". Той посиняваше от яд, а аз продължавах с табладжийския хумор и когато хвана и строши таблата в земята, жена ми почна да събира багажа. Все си мислехме, че до сутринта нещата ще се уталожат, но не би. Старите мълчаха и нито чичо, нито чинка направиха и бегъл опит да ни спрат. Тръгнахме си без сълзи и изпращане. И така приключих с риболова. Една година от тогава. Надявам се,че няма да са 20.
Жалко, беше почнало да ми харесва.
Автор: Румен Енчев
В тази трудна и изпълнена с предизвикателства за бизнеса година, искаме да благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има 10-то юбилейно издание на конкурса.
Конкурсът тази година е факт благодарение на: Спортен клуб по борба "Черноморец-Бургас", "Бургос строй" ЕООД, хотел „Утопия форест”, общинския съветник от „Демократична България” Димитър Найденов, плаж Крайморие.
Благодарим и за неоценимата помощ на:
