От известно време Чапкъна, старият рибар, осъзна нещо което му убягваше досега. А именно, че не само той, както си мислеше преди, а и всички останали хора по тоя широк свят се клатушкат в огромното море от незнание и несигурност, точно по същия начин, както той с малката си дървена сеферка - една от малкото останали на рибарския кей в селището.
Беше нещо като един по-широк поглед. Много моряци и рибари го придобиват след години прекарани в морската пустиня, и с идването на неизбежната мъдрост, че от теб нищо не зависи.
И тогава започна да съжалява хората. Те на свой ред като му видеха раздърпаните дрехи и неугледния вид, също го съжаляваха и така между него и хората се настани една дружеска атмосфера на състрадание и търпимост.
Чапкъна обичаше да сънува, а после да разказва това, което е сънувал. Понякога се събуждаше посред нощ, запомняше докъде е стигнал, пиеше една ракия в тъмното, говорейки си с тъмнината или на себе си, или на кой знае кого, а после отново заспиваше и продължаваше съня си пак от там откъдето го беше прекъснал.
Сънуваше цветно, сънуваше виолетово, сънуваше цветове, които не беше виждал, сънуваше жени, в които ти се иска да потънеш, сънуваше пристанища където никога не е бил. Сънуваше светове.
А после се чудеше кое е било сън и кое истина, бъркаше реални спомени със сънищата си, и обратното – сънищата с неща действително преживени и случили се, и така той заживя в два свята.
Може би това е белегът на старостта.
Останалите рибари си го знаеха, че е малко чалнат, но тъй като същото можеше да се каже за всеки един от тях – пройдохите от рибарското селище, с вечния административно неустановен статут, те си го търпяха и се радваха на компанията си, на вечерите пред бараките, пръснати до кея, на ракията и нарязания домат за салата след залез слънце, на комарите и прибирането на мрежите преди това.
Те живееха на ръба на земята, на един пясъчен нанос, който можеше да мине както за море, така и за земя. Те живееха в два свята, с единия крак тук и с единия крак там, и нито в единия, нито в другия. Точно както Чапкъна и неговите сънища. Тая нощ Чапкъна пак беше сънувал.
Но тази вечер Чапкъна не сънува жени и някакви си цветни алегории, а сънува апостол Петър. Отдавна не беше сънувал апостоли междудругото, но като си говореха, Петър още не беше станал апостол, а си беше прост рибар от Бетсаида и се мъчеше да лови риба в Галилейското езеро. Ама нито мрежите му мрежи, нито лодката му лодка, а пък и рибата хич я нямаше – да го съжалиш.
Имаше хубава брада още черна, загоряло лице и гледаше с добър поглед, леко усмихнат. С изгорелите от слънцето дрехи, донякъде прилича на мене, помисли си Чапкъна.
Седяха, кърпеха мрежите пред неговата барака, а навън слънце и жега и камънак, да се пръснеш. Огледалото на езерото светеше в далечината и сякаш имаше и две слънца. Едно отгоре и едно от водата. Малко подухваше. Това му е хубавото на всеки бряг. Говориха си за риба, за това-онова, за жените, за децата, имаха се.
По едно време Шимон, защото той така се казваше тогава и още не му бяха лепнали новия прякор, стана от дънера, на който беше седнал за да си изправи кръста.
- И тебе ли те боли, попита Чапкъна.
- Уф и още как, опъна се Шимон, чак му изпукаха кокалите, мамка му и живот...
- Така е, съгласи се Чапкъна, защото и той вече беше влязъл във вълната на състрадание към всичко живо.
- Искаш ли една чаша вино, попита Шимон, да наквасим устни.
- Вино не пия, отговори Чапкъна.
- Май от него вдигаш кръвно, каза Шимон.
- Вдигам кръвно, потвърди Чапкъна, дай по-добре една вода.
Шимон се вмъкна в тъмното на бараката, разтрака се и излезе с една кана и две глинени чаши.
- Виж Чапкън, каза му Шимон, така както се беше изправил и посочи към езерото.
- Виждаш ли двете слънца- едното истинското и едното отражението?
- Аха, каза Чапкъна, още като дойдох ми направи впечатление.
- Красиво, нали?
- Красиво.
- Едното слънце отгоре, другото отдолу и ние между тях, Чапкън, ние сме мостове, да знаеш. Тия дето живеем между два свята, между истинското и отражението и нито в сигурността на единия, нито в удобството на другия, ние сме мостовете, ще знаеш.
- Азър, за туй ни болят кръстовете, каза Чапкъна вместо „амин“, и се събуди.
Странен му се стори тоя сън. Най-малкото различен, но сънищата са си сънища, има ги всякакви.
Събуди се. Още беше тъмно, тихо навън и само гларусите бяха почнали със сутрешните си приветствия. Сложи греблата в лодката и отиде да провери мрежите в езерото.
Повърхността на езерото беше гладка, тъмна като кожа и когато загребваше, той оставяше следи като трапчинки по водата. Гребеше бавно и му беше хубаво. Слънцето скоро щеше да се покаже от изток, имаше луна и той се зарадва, че е жив, че е стар, зарадва се дори на това, че е рибар и че все още може да се радва на всичко.
Провери мрежата, имаше риба и започна да я обира. В този момент той разбра, че има много.
Имаше и себе си, имаше и приятелите си, имаше и своите сънища, дето не знаеше дали са сънища, или са чиста действителност.
Чапкъна запомни и тоя сън и оттогава той започна да говори малко по малко за тия негови сънувани мостове пред тайфата. Изтърваше се, дето се вика.
Смяташе, че те – живеещите между земята, морето и небето, хора на границата на света, те ще го разберат.
И те разбираха и се смееха, и им ставаше и тъжно, и весело от историите на неговите сънища, които той така охотно разказваше вечер пред бараката, като някой древногръцки прорицател, застанал там на брега в избелелите си дрехи, между двете залязващи слънца.
Само дето му смениха прякора и от Чапкън го кръстиха Моста. Но той не се сърдеше, защото това Чапкън и без това вече не отговаряше на новото му отношение към живота. Чапкън, разбойник, той беше преди.
Сега беше стар и добър. Но пък те хората и Шимон го прекръстиха на Камък, ама и той не се сърдеше.
Автор: Светослав Василев
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 13-ото издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, както и:
