Край вира на сгъваеми столчета седят дядо и Марианчето. Държат въдици и чакат рибата да “клъвне”. Надвисналите отгоре върби шумолят, водните кончета се стрелкат насам-натам, а паяците “педомерки” се плъзгат по водната повърхност. Ниско до водата летят лястовици, а една голяма жаба се е ококорила в плиткото.
- Марианке, къде се отнесе? Плувката ти играе! Дърпай, дърпай!.. Леко, да не се откачи… Хайде сега – право нагоре! А, така! Браво! Малка е, но е първата за днес – Царица. Не е много добра за ядене, защото дори да я препържим, костите й не се топят, но нищо, нали ти е късмет… Сложи я в кофата.
Марианчето разглежда зашеметената рибка. Толкова е красива – с голяма гръбна перка, изрязана като короните на принцесите в илюстрациите на детските книжки и пъстро телце на точици – розови, жълти, сини люспи на сребрист фон. Наричат ги още Аржентинки, защото този вид бил внесен от Аржентина.
Специално създаден за плитки, паркови езера. Обаче хайверът на Цариците плува на повърхността и е много лепкав… Водоплаващите птици са го разнесли къде ли не… И ето – Царици има вече дори в селската река. Така каза дядо й миналата година, когато за първи път хванаха такава.
Дядо й Марко внимателно нанизва червейче на кукичката и Мариана отново замята. Тя обича да лови риба, но се страхува да пипа червеите, а понеже въдица без стръв не е никаква въдица – дядо й върши тая работа.
И ето – след малко плувката рязко потъва, после се показва и пак, и пак… Рибата дърпа… А Марианчето дори не забелязва. Дядо се намесва и след малко една Каракуда / или иначе казано Таранка/ плясва в кофата.
- Абе ти, какво така си се разсеяла? Рибата ще ти изяде въдицата до макарата, а ти си стоиш…
- Дядо… Аз, нещо си мисля…
-А ще ми кажеш ли, за да го измислим бързо двамата и после да си гледаме работата или?..
- Добре, ама ако обещаеш да не ми се караш и да не казваш на нашите!
- Обещавам!
- Помниш ли миналата година като завърших втори клас, мама и татко за първи път се съгласиха да ме оставят на село за цялото лято… Те нещо си “имаха проблеми” – мама гълташе Невролаксин, а тати все й повтаряше: “Престани да се притесняваш!”, “Пиеш твърде много кафе…”, а тя пък го критикуваше, че пуши по цяла кутия цигари на ден… А на мен все ми правеха забележки, че вдигам много шум и тичам из апартамента… И изобщо, когато предложих да ме докарат поне за малко при вас, те изведнъж се съгласиха и после дойдоха да си ме приберат чак на 1 септември.
- Помня, разбира се. И какво от това? Лошо ли ни беше заедно? Учих те да плуваш, да познаваш гъбите, на рибарлък… Ходихме с колелетата до бостана, заведох те даже чак до пещерата на змея…
- Да де, знам. Само, че змея го нямаше този ден, но нищо – пак беше интересно. Ама аз – за друго. Един ден баба пържеше мекици в лятната кухня и онази съседка – Петра Крокодилицата…
- “Петра Крокодилицата” й вика баба ти. Ти тая дума няма да я употребяваш! Това са си техни, женски работи. Ние с теб в караниците им няма да се месим!
- Добре де, добре. Та, котката на баба Петра беше прескочила в нашия двор и аз й откъснах от мекицата и й дадох, а тя докато ядеше ми позволи да я галя. И тогава баба Петра ме видя през мрежата и рече, че понеже съм нахранила котката й, тя пък щяла да ми набере круши от онова, голямото дърво, дето е в дъното на градината й. И аз отидох с нея. Докато късаше крушите и после ги миеше на чешмата все ме разпитваше за мама и тати…
Дали ми купуват шоколадчета, дали ми се карат, бият ли ме понякога… И накрая ми каза, че й е страшно жал за мен и ме посъветва много да слушам и да не ги ядосвам, защото съм осиновена и ако ги дразня ще ме върнат в оня Дом за сираци, от който са ме взели! Там, възпитателките щели да ме острижат “нула номер” и да ми вземат “тия хубави рокли, дето се фръцкам с тях” и да ме обличат само със скъсани анцузи…
Аз се разплаках и си тръгнах, но не защото се изплаших за дългата си, руса коса или за хубавите дрехи… Стана ми страшно, че нашите наистина може да ме върнат, когато се отегчат от мен! Като моята приятелка Катрин – играе си с куклата, докато й омръзне, а после я оставя на пейката пред блока или на детската площадка… А една дори я изхвърли през терасата. Вкъщи казва, че някакви деца са й я взели и иска да й купят нова…
Дядото седеше с отворена уста, съвсем забравил за глиста, който държеше в дясната ръка и кукичката в лявата. Преглътна един-два пъти на сухо и изхриптя:
- Колко пъти сме ти казвали да не говориш с нея и да не ходиш у тях?! Още когато пристигна миналото лято те предупредихме! Как можа…
- Да, ама не ми обяснихте защо…
- Защо ли? Майка ти чела ли ти е приказката на Киплинг “Защо слончето има дълъг нос?”
- Не, само “Книга за джунглата”.
- Доверчивото, малко слонче се приближило до крокодила и той го захапал за носа. Било много страшно. И болезнено…
- А то спасило ли се?
- Да. Но вече не било същото. Носът му се разтеглил и от тогава всички слонове са с хоботи.
- Затова ли на баба Петра й викат Крокодилицата?
- Горе-долу… Слушай моето момиче… Забрави какво ти е надрънкала тая… Ти нали знаеш, че си любимото дядово внуче, дето ми носи името и… Абе, всичко друго няма значение!
- Има. Защото нещата се променят. И хората се променят… Нашата учителка казва, че не е хубаво да се вземе домашен любимец, а след месец-два, когато децата му се нарадват да го изхвърлят – примерно рибките в тоалетната или кучето при контейнера… Да, ама постоянно се случва. И улиците са пълни с безстопанствени кучета и котки. А има и безпризорни деца! Виждала съм ги да просят в подлеза, до нашето училище.
Затова не ви казах какво научих от баба Петра – уплаших се да не ме изгоните, като разберете, че не съм ви внуче! Ама после се сетих, че може и на вас да е казала… Знаехте ли?
- Виж сега, Марианче… Аз, как да ти кажа… Когато отидохме с баба ти у вас, в София, ти лежеше в детското креватче и риткаше с крачета, и беше толкова хубаво и кротко бебе… Кръстиха те на мен… Как да не си ми внуче? А баба ти, като те видя, направо се разтопи и само рече: “Най-после, боже-е-ей, най-после!” И изобщо, всички си те имаме и си те знаеме за наше внуче и на никой друг!
- Да, да, но аз си мисля и нещо друго… Ако мама си роди нейно бебе… Тогава, може би ще е по-щастлива. Няма да пие Невролаксин и тати няма да пуши непрекъснато… И… Те сигурно са се разочаровали от мен…
- Я стига! Как можа да си го помислиш?!!
- Дядо, не ме прекъсвай! Сега идва най-страшното… Аз съм виновна за това, което се случи през есента…
- През есента ли? Не те разбирам…
- Миналото лято ти започна да ме водиш с теб за риба…
- Е?
- Първият път, когато дойдохме тук, на вирчето, аз хванах една Царица, като днешната. Тогава ти ми разказа за това как са се разпространили в България, помниш ли? Но, в това време като замахваше, жилката на въдицата ти се заплете в клоните на върбата и докато се опитваше да я откачиш, аз помолих рибката да ми изпълни едно желание – като златната рибка от приказките… Казах й: “Моля те, моля те, моля те – нека мама да си роди бебенце! Истинско, нейно бебенце!!!” и после я пуснах обратно във водата. А на теб ти казах, че съм я изпуснала, докато съм си играла с нея.
- О, това ли било? Какво толкова страшно има в това, нали после наловихме цяла кофа?
- Не бе дядо… Не разбираш ли?... Аз мислех, че тя ще ми изпълни едно желание. Не съм и предполагала, че като кажа: “Моля те, моля те, моля те…” тя ще го счете за три желания… И се е получило: първо желание – бебе, второ желание – бебе и трето желание – пак бебе… И когато се прибрах през есента в София, мама ми каза, че е бременна, а след няколко месеца лекарите установиха, че бебетата са три! И сега, както знаеш си имаме тризнаци на четири месеца! И за това съм виновна само аз!
Дядото се разхълца – първо от смях, после очите му се навлажниха и една горчива бръчка събра рунтавите му вежди. Престори се, че търси нещо в торбата с такъмите, дълго рови, накрая се набоде на кукичка, изохка, засмука пръста си и скришом избърса ъгълчетата на очите си.
- Та как го каза одеве – “виновна” ли? Как можеш да мислиш, че си виновна? Това, че сега имаш три братчета е прекрасно! Все едно, че някой ти е подарил не един, а цели три големи шоколада наведнъж!
- Ама, дори три шоколада да си купи човек е скъпо, какво остава за три деца?
- Е, нали не си ги купувала, а рибката ти ги е дала безплатно. – пробва да се пошегува дядото.
- Да, разбира се… Но сега става скъпо… Мляко, памперси и какво ли още не… Тати започна работа на две места. А мама казва: “Леле, как ни отесня апартамента!” Ето, няма място и мен ме изпратиха тук. А през есента може да ме върнат в онзи дом за сираци. Сега, като си имат три, лично техни деца, аз за какво съм им? Само да им увеличавам разходите…
- Не, разбира се, че няма да те връщат никъде! Освен всичко друго, ти си толкова умно и послушно дете, че и дума не може да става за рекламация! Ти си ни единствената дъщеря и внучка, а малките имат нужда от кака… Сега си тук, защото баба ти, която е “командирована до второ нареждане” да помага за бебоците, трябва да спи в твоето легло.
- А миналата година… Апартаментът още не беше отеснял, а като ме доведоха и ме забравиха…
- Миналата година майка ти трябваше да влезе в болница и да остане там продължително време. Не ти казахме, за да не те тревожим.
- Ето, виждаш ли, значи аз съм я изнервила толкова много, че се е разболяла!
- Не. Миналият месец май майка ти ми каза, че отново е започнала лечение и този път моят приятел – професор Милев бил оптимист. Това значи, че за разлика от предишните пъти, когато вашите се опитваха да имат дете, този път прогнозите били по-добри. Седем години преди да те вземат от “Дом майка и дете” те безуспешно опитваха да си имат бебе. После се примириха и направиха най-хубавия избор – теб.
А след това вече и не помислиха да опитват. Но, когато за по-миналата Коледа те попитали какъв подарък искаш за празника и ти си казала:”Братче!”, решили да пробват отново. Това, разбира се не значи, че ти си им омръзнала и са ти се нарадвали… Просто наистина е хубаво детето в семейството да не е едно.
- Да, може би… Но дядо, ако беше така, аз просто щях да си имам братче или сестриче. А сега имам три! Това се случва много рядко – дори идваха от телевизията да ни снимат, а от едно бебешко списание искаха интервю на мама, дори кметът на района ни посети с голям букет и подаръци…
- Виж сега, моето момиче… Това е вярно. Наистина е необичайно, но… По време на лечението майка ти трябваше да пие едни хапчета, които… Ама как да ти го обясня – казва се “хормонална стимулация” и след това появата на тризнаци, четиризнаци, дори петзнаци е често явление. Всички ние имаме късмет, че и трите бебета се родиха живи и здрави! Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но не рибката и твоята гореща молба, а хапчетата на професора са направили това чудо. По-добре да се разочароваш от своята Царица-вълшебница, отколкото да живееш с чувство за вина.
- Ех, дядо… Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?...
- Абсолютно. Хайде, стига за днес, че слънцето много напече. А и трябва вече да си гладна… И риба не хванахме – заплеснахме се в приказки. Нищо, ще ти опържа яйца.
Дядото започна да събира нещата, а Марианка изчака той да се обърне с гръб към нея, извади Царицата от кофата, погали я и прошепвайки: “Все пак благодаря!” и я пусна в реката.
Автор: Светла Стефанова Дамяновска
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 13-ото издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, както и:
