Ан бе излязла отново, и то още преди изгрев слънце. Стоях, потънала в любимото си кресло, стисках покритите с протрито одеало облегалки и зяпах дървения часовник, който бях свалила от стената и лежеше в скута ми. Навън слънцето клонеше към залез, а голите клони на дърветата се полюшваха отегчено и тропаха по високите прозорци на притихналата всекидневна.

Когато голямата бронзова стрелка, единствена за този съвсем необикновен часовник, се раздвижи и часовникът изпиука пронизително. Мина от „В безопасност” на „Внимание”. Отказвах да чакам да прескочи на „Тревога”, изправих се и дръпнах пердето, за да потвърдя опасенията си. Ама разбира се! Черни облаци пъплеха по небето, въпреки че целият ден времето не бе показвало никакви признаци за влошаване.

Слънцето вече го нямаше. Оставих часовника на кръглата отрупана с вехтории маса и изтърчах навън, като пътьом грабнах якето на татко и кожените си боти. Спрях се до вечното си ръждясало колело пред къщата, обух се, подскачайки нескопосано от крак на крак, облякох се бързо, защото зимният въздух вече ме бе простудил, и подкарах по пътеките, които за 14 години сама бях прокарала.Карах колело от четири годишна.

Знаех за тайната на нашето семейство само от четири години.Дотогава си мислех, че до един са просто безразсъдни късметлии със склонност към откачени авантюри. Това си беше и горе-долу истината, само че бяха подсигурени, че няма как да им се случи най-лошото. Стига да гледахме един за друг и да следяхме часовниците на десните си китки- друг е въпросът, че моят вече втора година стои зарязан на нощното шкафче, винаги можехме да получим помощ или сами да се спрем в последния момент. Единствено на собствените си емоции не биваше да се поддаваме. Ако усетиш, че се влюбваш- спри веднаа! Ако искаш да скочиш от два метра високи скали през нощта в бурно море- давай! Така стояха нещата в семейство Канахан от векове.

Аз съм най-малката Канахан, само на 18. Смела, винаги сериозна и много избухлива. Научена бях да се хващам за най-малкото, да поемам рискове и да боравя професионално със сарказма и оръжията. Не ме съдете- дядо беше ловец и държеше и аз да стана такава. Не ми харесваше да убивам, затова просто всеки път пропусках целта. Първо той ми се караше, но после видя, че няма смисъл и просто ме остави да се радвам на пропилените куршуми. Дядо е  най-любимият ми човек на света. Вярно, че бе изключителен егоист, много своенравен и изключителен инат, никога не си поплюваше и бе живял повече от достоен живот, който все още продължаваше, изпълнен със стил и класа. Беше се женил.. колко? Четири пъти, а мама бе дъщеря от третия му брак. Ан, една много особена дама, бе четвъртата му съпруга и ми създаваше особени проблеми. Дядо бе все някъде, мама и татко работеха в чужбина, и през повечето време аз и Ан бяхме сами в голямата стара къща. Разбирахме се добре, всяка вечер играехме бинго, ходехме да бягаме заедно, рисувахме и карахме до града само за да си купим сладолед. Само че ги имаше и тези дни, в които Ан откачаше и ми създаваше нелепи проблеми. Ето например днес. Беше видяла, че е предречена буря, и можех да се обзаложа, че в момента се носеше по повърхността на езерото в старата лодка на дядо и се подсмихва на облаците. Искаше да си изпати, но това бе невъзможно. Не и след като часовниците, които следяха за състоянието на цялото семейство, бяха с чисто нови батерии и получаваха необходимото внимание. Нощем преди да заспя се чудех от 1 до 10 за колко големи откачалки ни мисли и колко е объркана заради  нас. Отговорът ми винаги беше 13 и заспивах усмихната.

Паднах от колелото при острия завой, след който вече се виждаше езерото. Никога не го взимах както трябва. Изтупах се от прахта и не обърнах внимание на охлузения лакът. Имах кървящи колена и белези, един лакът ли щеше да ми е проблемът. Когато човек постоянно пада и става, накрая вече го смята за част от ежедневната рутина.

-Ан! Ан, къде си!? – започнах да викам аз веднага щом пуснах колелото край боровете и се затичах към езерото, което миг по-късно се появи пред мен в пълния си блясък.

Погледът ми бързо скочи от бараката, където държахме стари вехтории, към вързаните край кея лодки. Една от тях, красивата и символична, макар и малко паянтова „Патрисия” липсваше. Заобиколих последната ела, която ми препречваше пътя и дъхът ми секна. Ан стоеше права в лодката и четеше книга. Водата на огромното езеро блъскаше крехката, вече на възраст Пати, но Ан, тази корава жена, сякаш бе залепила обувките си на дървения й под и не се и поклащаше.

-Ан, за Бога, жено! Погледни към небето и спри да се правиш на недосегаема!

В интерес на истината тя бе почти недосегаема и щях да сметна цялата ситуация за изключително забавна, ако и дядо си беше вкъщи или поне имаше някой друг с мен, че да не мъкна аз тежката отговорност да спася проклетия й задник от удавяне.

Ан ме погледна изпод идеално оформените си посивели вежди. Въпреки че бе далеч след средата на езерото, можех ясно да видя, че ми се усмихва. Добре, не беше фатално. Преди две седмици с дядо спасихме Ан от минаващ влак, докато тя буквално медитираше на релсите. Със същата дяволита и спокойна усмивка на лицето.

Имах само един избор и докато тичах към вързаните на кея лодки проклинах съществуването си. Отвързах „Келси”- изключително нелепо име за лодка, знам, но лудата ми по американските сериали леля я бе кръстила- и скочих в нея, преди течението да я е отнесло. Счупих нещо при преземяването си и за мое щастие бе не греблото, а някаква въдица. Целият под бе покрит с рибарски материали и дори имаше една умряла риба, забравена в мрежата. Сбутах всичко в единия край и започнах да греба. Ръцете ми бяха заякнали, но това не пречеше да се изморя бързо. Езерото ставаше все по-бурно и вятърът се усилваше. Всичко изглежда искаше да ме съботира. Наближавах Ан, която отново се бе забила в книгата, а водата ожесточено я нападаше. Бях на два метра разстояние, когато и аз бях залята и изпуснах едното гребло.

-Ан! – извиках аз, но първата гръмотевица заглуши вика ми. –Анабел Канахан, помогни ми! – това бе истеричен писък, който я жегна и тя изпусна книгата си.

Все пак ме обичаше. Двете най-често си стояхме вкъщи и по някакъв начин деляхме най-досадната част на съдбата и уруките на това семейство. Замислих се колко прокълнати бяхме всъщност. Живеехме уж по-леко и сигурно от обикновените хора, но в интерес на истината само губехме удоволствието от адреналина и ставахме параноици. Ето например, аз още няколко месеца така и щях да си изгубя ума. Всичко невероятно и единствено е забавно, докато не осъзнаеш същината му.

-Джини, момиче, прибирай се!

-Не и без теб, стара откачалке!

Ан включи мотора на своята лодка- естествено, тя бе взела единствената която не превръщаше ръцете ти в пламтящ кашкавал- и се опита да спре до мен, но мотора отказа да се изключи и тя в последния момент прескочи при мен, спасявайки се на косъм или по-скоро- обричайки ни на двойна гибел.

-Ана, защо?! Как ще стигнем до брега? – отпуснах се на пода и потупах окуражително стените на лодката, че туко виж това станело ефективно.

-Не се притеснявай. Дядо ти ще дойде всеки момент. – отвърна спокойно Ан, прибирайки разпръснатите си кичури в шнолата и също седна.

За моя изненада тя отвори книгата и усмивката отново изгря на сбръчканото й, но красиво и интересно лице. Това преля чашата и моята ярост започна да се излива заедно с появилия се бурен дъжд.

Пет минути по-късно и двете бяхме подгизнали и отнесени напред към сушата. По някаква странна причина се чувствахме в безопасност и просто бяхме уморени. Може би краят винаги е такъв. Отегчителен.

-И защо излезе с лодката тази сутрин? – попитах аз и посочих към забилата се в пръстта моторна лодка, която още бучеше. – Не можеше ли да четеш в креслото?

-О, не, мила, не съм излязла за четене. Бях за риба.

Усмивката й остана дори след като аз прихнах, а после собственият ми смях премина в подозрителен ужас. Луда ли беше? Не, не, това е ясно. Колко луда беше?

-О, момиче, не се нуждаеш от въдица, за да хванеш някоя. – засмя се сладко тя срещу изумената ми физиономия, като май дори не се шегуваше.

-Напротив. – отсякох и напипах една от въдиците, които бях сбутала в дъното.

-Можеш да правиш всичко с ума си. Днес улових една акула, три пирани и няколко пастърви. – и баба ми намигна закачливо.

Това бе толкова нелепо и невъзможно, че звучеше логично в тази буря. Поклатих глава и извадих въдицата. Дядо ме беше водил на риболов много пъти и знаех какво да правя.

-Аз пък ще ти докажа обратното. – и с усмивка се отпуснах назад, зазяпах звънчето на въдицата и зачаках.

Само че минута по-късно въдицата ми бе отнесена и остана лошото време и разочарованието. Ан стисна коляното ми. Русата ми коса бе залепнала по лицето. Усмихнах се и тя вдигна книгата, подгизнала от дъжда, за да прочета заглавието й.

-„Спасителят в ръжта”? – учудих се аз и веждите ми сами се вдигнаха високо.

Не бях чела книгата, дори не бях сигурна за какво става въпрос в нея, но я свързвах единствено с луди хора и подлудително спокойствие. С убийство дори. Неща, които бяха взривоопасна за всички комбинация. Бомба със закъснител. Бомба, която след като избухне се събира отново. Нищо чудно, че Ан бръщолевеше безсмислици. Тя бе бомбата.

-Прочети я и после я съди. –и тя я бутна в ръцете ми.

Прибрах книгата под дъските и с Ан се заговорихме. За дядо и за това как тя безусловно вярваше, че ще ни спаси. Дори не знаех къде е той в момента, тя също не знаеше. Просто беше влюбена. Хората винаги ли са толкова глупави, когато са влюбени? Или повече?

-Не знам как още не сме се преобърнали. – завъртях очи аз и усетих как и костите ми измръзват. Небето се озари от светкавица. – Какво ли показва часовникът в момента?

-Джина!Ан! КЪДЕ СТЕ?! – гласът на дядо достигна до нас също толкова внезапно, колкото и моят до Ан, когато тичах насам.

-Джордж!

-Дядо! – сърцето ми прескочи няколко удара и забравих всичко останало.

Дядо, само по плетен от Ан пуловер и маркови джинси тичаше към обърнатата моторна лодка и се опитваше да скрие колко е изплашен за мен и Ан. Застанах на колене и стиснах палци. Анабел беше права. Той бе дошъл навреме. Бе дошъл за нас.

Половин час по-късно вървяхме към къщата, и тримата мокри и изтощени. Лодките дори не ги бяхме вързали, а  „Спасителят в ръжта”, недочетена, но все така величествена остана да дреме в „Келси”. Щях да се върна за нея, когато бурята приключеше. Дядо прегръщаше Ан, прегръщаше мен, но дълго време мълчеше. Накрая, когато вече бяхме на верандата, попита с неразбиране и любопитство в очите:

-Какво правехте в езерото в това време?

-Нищо, скъпи... – започна Ан, но аз я прекъснах и я прегърнах през раменете.

-Е как какво? Довършвахме си риболова. Беше твърде успешен, за да го прекъснем заради някакъв дъжд.

-Кълвеше. – сви скромно рамене Ан и ме дари с горда усмивка.

Тази вечер с дядо скрихме часовниците в килера. Всички стрелки сочеха безопасност и бе въпрос на време да се изместят, но вече нямаше значение. Човек живее само ако познава страхът. Днес се бях запознала с него и не исках да губя такъв добър приятел.

 

Автор: Вяра Тъпчева, 17 години
10.