Онзи бял път край реката. Голямото червено слънце палеше листата на дърветата и залезът падаше изнемощял на тревата край дългата дига до брега. Високите царевични стъбла, осъдени да бъдат прави, жадно пиеха хладината откъм реката. Беше тихо.
С баща ми вървяхме боси, завързали въдиците за рамките на велосипедите, а зад нас по пътя се стелеше гореща прах. Някъде далеч напред, между царевиците Арес, нашето куче летеше над тревата край пътя и изплезило език отново се появяваше между нас.
Баща ми спря, подпряхме велосипедите и седнахме, опрели гърбове на старата топола.
- Виждаш ли колко е хубаво? А ти не искаш да останеш тук.
После ми разказа една история, която бях слушал много пъти.
„- Бях малък. Няколко фамилии от селото отидохме с лодки на един остров край Дунава, за да сечем тръстика. Привечер тръгнахме обратно. И небето изведнъж побеля. Знаех, че разгневи ли се реката, става страшна.
Гръмотевиците трещяха и чупеха всичко около нас. Не усещах нищо, нито ръцете, нито краката си. Изпитвах само страх. По средата на реката, на най-дълбокото място, нашата лодка започна да се пълни с вода. Майка ми и другите жени изпищяха. Тогава един мъж извика: „Водата. Хвърляйте водата“. Колко бяха моите шепи, но и аз плачех и гребях тъмната вода. Жените свалиха престилките си. Лодкарят хвърли на мъжете две празни кратуни. Плачех и се молех да остана жив. Не виждах небето. Всичко беше черно и само светкавиците като огнени свредели пробиваха реката около нас.
Когато лодката спря на пясъчното дъно, всички викаха и плачеха, а аз седнах на брега и се опитвах да отворя събраните си втвърдени шепи. Тръгнахме към селото. Мъжете се отбиха към кръчмата, а жените кълняха и казваха, че никога повече няма да минат реката.
На другия ден отново отидохме да сечем тръстиката. Трябваше да ядем.“
Не знам защо тези спомени напоследък нахлуват в главата ми. Не съм се връщал в родния край, откакто родителите ми починаха, както и Арес. Продадох къщата на роднини, запазих само въдиците си... Риболовът сякаш беше последната брънка, която все още ме свързваше с рода ми. Не бях добър син и чувството на вина ме разяждаше...
Последните няколко години ходя на риболов на едно и също място. Малък остров, познат само на местните от селцето, разположено край реката. Там, на острова, под фара се запознах с бай Марин. Той често минаваше с лодката си покрай мен, поздравявахме се и отминаваше.
Една сутрин, след поздрава, бай Марин ми подвикна:
„Хей, адвокате, да се отбия довечера, а?“
Така се запознахме. Търсеше, както предполагах, правен съвет. Един от мъжете в селската кръчма му беше споменал кой е рибарят, който често ходи на острова.
За себе си нарекох бай Марин „моят събеседник по мълчание“. При всяко мое идване в селото ме чакаше под върбите, прехвърляхме багажа ми от колата в неговата лодка (моята стана ненужна) и тръгвахме към острова. Оставяше ме там и после в неделя идваше да ме вземе. Друг път оставаше с мен, но не ловеше риба. Помагаше ми да разпъна палатката и да съберем дърва за огъня, после сядаше на пясъка и мълчеше.
Тук, край реката, времето сякаш спираше за мен. Събличах умората на вчерашния ден и във водата потъваха дела, лица, имена. Само краткият звън на някоя от въдиците ме изваждаше от унеса. Тогава хуквах, а той вървеше след мен.
Една вечер, докато седяхме край огъня, бай Марин отпи от бирата и пръв път започна разговора:
- Момче, все се каня да те питам. Що търсиш край реката? Само за риба ли? Онази вечер си говорим с жената и аз ѝ казвам, че личи, че си наш човек. То се вижда само от това как гледаш реката.
Замислих се какво е реката за мен. Властна, демонична понякога, а друг път тиха и нежна. Осезаема и близка. Усещах я как ме вика. Напомня ми кой съм и каква кръв тече във вените ми.
Но не бях готов да му кажа за намерението си да остана на острова. А и все още не бях измислил начина за това.
Бай Марин разбра, че не ми се говори, и махна с ръка:
- Другия път, момче. Не бързаме за никъде.
Никой от нас не знае, че следващия път ще е различно...
Отново е петък. Качвам се в колата, запалвам цигара, отварям прозореца и тръгвам. Никога няма да ми омръзне да пътувам по крайдунавските пътища, с тополите и акациите край тях, които люлеят слънчеви фрески в очите ти и ако си на колело, имаш чувството, че пътуваш право към слънцето.
Скоро стигам до обичайното място, на брега на реката, но вместо бай Марин там ме чака млада жена. Поглежда ме и се усмихва. Докато ми обяснява оживено, че е дъщеря му и че той е болен и не може да дойде, но тя ще ме закара с лодката, косата ѝ трепти като пламък. Гледа ме в очите, без да трепне и за миг ми се струва, че ще докосне ръката ми. Сещам се за онази мисъл на Фройд „Сексът започва, когато жената хване мъжа за ръката“.
Качваме се в лодката и въпреки протестите ѝ грабвам греблата. Не си представям това нежно създание да гребе, а аз само да се возя.
Скоро стигаме острова и веднага забелязвам, че днес ще вали. Тихо е. Задушно. Всичко сякаш е замръзнало в някакво очакване. Върбите са се смалили от тежината на зноя. Птица рибар прелита ниско и шумно отминава нататък, а разреденият след крилете ѝ въздух отново запълва тишината. Решавам да опъна палатката, надявайки се дъждът да не е силен.
Тъкмо съм си пъхнал главата в брезента и търся с рейката онази проклета дупка, и един зъл дунавски комар си забива жилото в част на тялото ми, която сега не мога да стигна с ръка. Замахвам яростно с юмрук, изтървавам рейката и брезентът се захлупва на потното ми лице. Излизам на заден ход и си припомням всички цветущи псувни, които учихме още като деца в махалата. Но си спомням, че не само не съм сам, но и за първи път съм с жена на острова.
И точно в този момент я виждам – натрупала е купчина сухи клончета.
- Това за какво е? – питам развеселен.
- Как за какво, нали ще палим огън?
- А аз реших, че ще ми демонстрираш уменията си по икебана. Защото, ако си ги събрала за огън, от тези клони ще стане огън, който ще гори само десет секунди.
Тя отчаяно се завърта и тръгва обратно към острова. След малко се появява, влачейки тежко и просмукано от водата дърво, което сигурно отдавна гние.
- Оценявам героичните ти усилия, но от това дърво огън не става.
Виждам я как побеснява, зениците ѝ се разширяват и мятат мълнии.
- Като не става, оправяй се сам. Искаш човек да ти помогне, а само гледаш да го ужилиш!
- Успокой се! – казвам и я гледам настойчиво. Виждам как притихва, но все още не иска да се предаде и тялото ѝ е напрегнато. Дръпвам я към себе си и в този момент светкавица раздира небето и започва да вали. Дъждът се изсипва яростно. Усещам как лицето ѝ търси някакво скрито място на гърдите ми. През мократа ѝ рокля усещам топлината на тялото ѝ.
Казвам ѝ, че трябва да се скрием в палатката, и я хващам за ръката. Влизаме в палатката и в този момент дочуваме тътена на идващата гръмотевица. Платът плющи под напора на дъжда. В този момент осъзнавам, че наистина искам да остана на острова. Дори ако се налага да се влюбя или да убия някого.
„Последното наложително ли е?“ – чувам гласа ѝ. Разбирам, че съм говорил на глас.
Тя започва да се смее. Очите ѝ искрят, а непокорната ѝ коса отново закрива лицето ѝ.
Разсмивам се и аз и в следващите десет минути се смеем истерично, докато навън бурята вилнее. А после настъпва тишина... Предпазливо подаваме глави от палатката. Дъждът е спрял, а слънцето се опитва да пробие облаците.
Излизаме навън.
- Знаеш ли, толкова пъти съм идвал на острова и нито веднъж досега не е валяло... А ти така и не ми каза името си.
- Буря. Родителите ми са се влюбили в една страшна гръмотевична буря край реката, разразила се преди много години. Решили, че ако имат дъщеря, ще я кръстят с това име. А такава буря оттогава не е имало – поглежда ме и ми намига.
- До днес... – отговарям ѝ аз.
Една година по-късно...
Аз съм пазителят на фара. Всяка вечер изкачвам витите стълби и запалвам светлините му.
Тя е стопанката на острова. И на сърцето ми. Споделяме реката, малко вятър и много истории…
Автор: Люба Георгиева
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 14-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и:
