Домакинът покани Слави да седне на кожения диван, разположен до големите прозорци с изглед към добре поддържан двор. След това отиде до барплота, в единия ъгъл на хола, където се намираше кафе машината и донесе две чашки с кафе, поставени върху сребърна табла.
Той се извини още веднъж на госта си, че го е събудил не навреме, каза още няколко любезности от куртоазия и бързо премина на въпроса, който го вълнуваше.
- Разбрах, че тук е организирана някаква подписка. Какво ще ми кажеш за нея?
Слави очакваше да се стигне до тази тема, но бе решил да отстоява позицията си, без да се съобразява с положението и влиянието на човека срещу него.
- Нещата са ясни – отсече той – нарушен е законът, навлезли сте в защитена територия. Няма място за никакви договорки.
- Винаги има начин една война да се предотврати – покровителствено се усмихна Стратиев. - Вярвам, че ще се разберем някак с теб. Убеден съм в това! А дюните, както знаем, са подвижни пясъци, днес вятърът ги формирал тук, утре – там. Не е чак толкова фатално, че някоя друга ще бъде унищожена. Вятърът ще създаде нови, на ново място.
- Ами то вече място не остана незастроено, къде ще ги създаде? На покривите на сградите ли?
- Ето на, продължаващ да упорстваш, не приличаш на брат си. Той е много по-сговорчив от теб.
Слави трепна изненадано при споменаването на брат му, този по-голям брат, който му бе и като баща след ранната смърт на истинския, който го закриляше в момчешките пререкания и битки и който го издържа и прие в дома си, когато беше студент в София. Този брат, на който ще бъде признателен до гроб.
- Откога се познавате с брат ми? – Слави се опита да насочи разговора в посоката, която го интересуваше.
- От много отдавна, още от казармата. По-точно той беше в казармата, а аз го забелязах. Беше едно много амбициозно и старателно момче, а на нас точно такива хора ни трябват
- На вас? На кои вас?
- И до това ще стигнем. Та така, впечатли ме твоят брат и го поканих на разговор...
Слави настръха от това, което този човек му говореше.
- Брат ми...не може да бъде доносник! Това не е възможно!
- Да не употребяваме думи, заредени с негативизъм! Аз лично харесвам брат ти и не бих му навредил, но има неща, които не зависят само от мен. Затова те предупреждавам: да свиеш знамената и да не водиш безсмислени битки, последствията, от които няма да се отразят добре нито на тебе, нито на него и вашите близки. Давам ти един ден за размисъл и се надявам, че ще вземеш правилното решение. Да бъдем реалисти, преди всичко!
Слави не можеше повече да слуша, не можеше да диша отровния въздух в стаята. Стана и без да каже нещо, излезе от тази кошмарна къща, в която като неочаквана лавина го застигна и засипа мръсотията на една епоха, за която мислеше, че безвъзвратно си е отишла. Но не, не си била отишла, продължаваше да овонява живота на хората и да го дърпа назад.
Подкара с бясна скорост Форда, сякаш може да се избяга от сянката която неотлъчно преследва човека, също като миналото, което колкото и да отричаш, и да се опитваш да забравиш, не ти се удава. Караше без цел, но някак естествено посоката, която го дърпаше към себе си, бе морският бряг. Закова колата на паркинга до пристанището и скочи в лодката си, клатушкаща се безпомощно под напора на разбунтувалото се есенно море. Младият мъж запали двигателя и той забоботи, опитвайки се да заглуши писъка на чайките, кръжащи тревожно над брега.
- Хей, момче, - подвикна му един от рибарите, който ремонтираше нещо по лодката си – внимавай, не влизай много навътре. Тия дни излезе Борана, опасно е...
Слави не го чу, бе обсебен от Борана в душата му. Форсира двигателя и лодката се плъзна напред, порейки сърдитите морски вълни. Солени струйки опръскаха лицето му. Само тук, само сред тази неподправена простота и първичност се изпълваше с усещането за свобода, едно опияняващо усещане, което никой не можеше да му отнеме.
Лодката навлизаше все по-навътре в морето. Слави не мислеше за разбунтувалото се море. Опитваше се да не мисли за нищо, да изтрие от съзнанието си онова усещане за нещо лепкаво и гнусно, до което се бе докоснал без да иска. Искаше да забрави за горчилката, която заседна в душата му от това, което узна за един от най-скъпите си хора. Не искаше да повярва, че е боготворял човек, който е бил с две лица, а може би и с две души, една за празник, за пред близки, и познати и една за мръсния делник.
Вълните все по-яростно блъскаха лодката, силни водни струи заливаха борда й. В съзнанието му проблясна червена предупредителна лампичка, че е по- добре да промени курса и да я насочи обратно към брега, но не му се връщаше там, където бе цялата човешка смрад. Вдишваше с пълни гърди свежия морски въздух, усещаше солената ласка на вятъра върху лицето си. Искаше му се да се слее с всичко това...
Вълните ставаха все по-високи. Все пак опита да насочи лодката към брега, но една силна вълна я блъсна и преобърна.След миг мъжът се озова в хладната прегръдка на морето. За момент го прониза въпросът дали това не е някакъв знак, че може би е по-добре да му се предаде, но силният инстинкт за самосъхранение, заложен в човешката природа, скоростно задейства мускулите и мисълта му към това, че трябва, трябва да изплува. Тренираното му тяло бързо преодоля притисналата го водна маса и той изплува на повърхността. Огледа се за лодката, вълните я бяха изтласкали доста далеч от него. Заплува към нея, но след минута усети, че подводно течение започва да го дърпа навътре в морето. ” Проклет Сологан – помисли си Слави – сега вече я втасах!”
Опитваше се да пребори течението, но то го дърпаше все по-навътре. „Трябва да опитам да се измъкна, трябва да плувам успоредно на брега – сети се той за инструкциите от обучението си като спасител.” Знаеше, че това е единствената надежда в даден момент да излезе от обсега на дърпащото го навътре течение. Заплува успоредно на брега, въпреки че течението не спираше да го тегли.
„Прекалено много се отдалечих от брега, прекалено много – с отчаяние помисли, хвърляйки бегъл поглед към мержелеещия се в далечината бряг.”
Продължи да се бори с водната стихия, впрегнал цялата си енергия и упорство. Водата бе доста хладна. С тревога отбеляза първите симптоми на схващане в левия крак.
„ Само това липсва сега!” – с досада помисли Слави, но продължи да плува, въпреки болката.
Започна да усеща, че силите му намаляват. Чувстваше се все по-изтощен. Въпреки това, продължаваше да плува, макар и с по-бавни темпове.
След известно време усети, че морето отслаби хватката в която го бе заклещило. Течението вече не го влечеше така непреодолимо.
„Май се измъкнах – с надежда помисли той – измъкнах се, мамка му...”
Напрегна мускули и заплува в посока към брега, който му изглеждаше отчайващо далечен.
Автор: Мина Кръстева
20.
