Това, което ще ви разкажа, ми се случи преди години, когато Господ понякога слизаше на земята, а някои хора дори го смятаха за българин.
Казах за времето, а сега и за мястото,където се развиха нещата:
На запад от София, между Сливница и село Алдомировци се намираше алдомировското блато. Каменист и плешив хълм го пазеше от студените северни ветрове, а от южната му страна криволичише лентата на днешната магистрала за Сърбия.
Блатото гъмжеше от риба: сребролюспести таранки, шарани със златните кореми, сибирски бял амур, а през гладните месеци на есента и зимата за рядка плячка на лов излизаше и щуката. Ловяха се екземпляри до кило.
Из трастиките и папура гнездяха, мътеха и отглеждаха поколения диви патици, по плитчините крачеха дългошиести, човчести и дългоноги чапли и цялата тази палитра от водоплаващи и други птици, изпълваше простора с шум, звуци и живот.
И риба, риба!
Рибарите никога не назоваваха това прелестно място с името блато. То беше просто „Алдомировци“
Най-ранният пътнически влак потегляше от столичната гара едва към десет часа, затова към бързия към Драгоман прикачаха последен вагон с табела „Алдомировци“, а на зеления му борд, с големи букви написани с бял тебешир се четеше- „за рибари“: На гара Алдомировци, откачваха вагона и го оставяха в резервен коловоз, и до вечерта той скучаеше в очакване на своите пътници, които го изпълваха с глъч, песни и дъх на риба.
Към края на март в уречен ден се празнуваше денят на каракудата (така наричаха по онзи край таранката). По жълтите зимни стъбла на тръстиката цъфтяха бяло-червените цветя на окичените по тях мартеници. Растилаха се софри и песните се смесваха с глъчта на прелетните птици.
В онзи мразовит и мъглив зимен ден с баджанака Слави натоварихме такъмите на запорожката и поехме към Алдомировци за щука. Запорожката- гърбушка нощуваше на една по-стръмничка улица, за да може сутрин да запали. Тя беше съветско производство и при ниски температури се чустваше като германец при Сталинград. За всеки случай на задната седалка винаги лежеше дълго въже, което кръстихме „Пътна помощ“. Фабричнате ѝ марка беше „ЗАЗ“- Запорожки Автомобилен Завод. Зевзеците в Русия го четяха като „Завод АвтомобилъньIх Зверей“
На изизане от града слънцето проби мъглата и задното стъкло бързо изсъхна.
Стигнахме бързо.Мястото беше заспало в бялата си самота. Над замръзналата вода се стелеше навалял през нощта ситен сняг. На места ледът беше чист и лежащите под него водорасли го оцветяваха в прозрачен зелен цвят. Слави остана в колата на топло и си пусна транзистора. Избраното място, на двадесетина метра от брега, беше дълбоко, а дъното чисто. Наричаха го „корейското“. Тук често спираха два черни, лъскави „ЗИМ“-а и от тях слизаха риболовци от посолството на Северна Корея.
Пренесох багажа и се заех с подготовката на нещата. Със свредела пробих три отвора в леда, на няколко метра един от друг, за да мога да ги контролирам. Свределът представляваше върток с накрайник от два режещи ножа (пластини), които пробиваха дупки в леда с диаметър около десет сантиметра. Ледът беше плътен,стегнат,трошлив като стъкло, с дебелина около четири-пет пръста. Заредих и трите пробити гнезда с два къси пръта с макари, а едното с навито на бутилка влакмо. Влакмата завършваха със стоманен повод от тънка китарана струна и кука-тройка, на която за стръв висеше жива таранка. Таранките, усетили свободата си, мигновенно побягнаха към дъното в различни посоки, но поводът ги придържаше и те скоро се укротиха.Седнах върху раницата и времето започна да отброява минутите на очакване. Бяха минали около двайсет минути, когато авансът на една от макарите започна леко да проскърцва. Поех в ръка пръта, освободих малко аванса и наблюдавах как влакното се развива и потъва сантиметър по сантиметър във водата.
Хищните риби атакуват плячката си от към опашката. Когато не са гладни те си позволяват да си поиграят с нея, но винаги след захапката я преобръщат в устата си, за да я погълнат по-лесно. Изчаках това време и засякох. Усетих как куката се заби в нещо меко, неподвижно, а след секунди това „нещо“ раздвижи водата под леда. Прътът се огъна почти на кръг, а водата запълни дупката и излезе на повърхността. Подхванах пръта и макарата с двте си ръце и играта започна.
Стараех се да държа рибата близко - в дълбокото. Поемах я към себе си винаги когато запрашваше към тръстиките, защото от там нямаше да има измъкване. Имаше мигове на почивки и от двете страни на влакното. Все пак я притеглях бавно към себе си – към отвора в леда и след доста време борба, рилото на щуката се показа - плоско, озъбено със забито дълбоко в горната челюст острие на тройката.
И...до там! През пробития в леда отвор щукатата не можеше да излезе. Заклещила главата си рибата се мяташе под леда и по физическите закони на оптиката изглеждаше още по- голяма.
Трябваше по някакъв начин да се разшири отвора.
Усетих как сърцето ми лумка и аха вече да влезе във вътрешния джоб на памуклийката. Хич и не помислях какво може да се случи. С подкования ток на кубинката заудрях краищата на дупката, за да я разширя. Адреналинът беше победил разума. И то се случи...
Чу се пукот, някъде беше отстрани, от към корените на тръстиките. После пукнатината пропълзя като змия, захапа крака ми и в следващия миг той потъна във водата. Разперената памуклийка ме задържа няколко секунди на повърхността, но около мен забълбукаха мехури и когато въздухът излезе от дрехите, те ме повлякоха надолу. Около крака ми се оплете влакното, но после рибата го завлече някъде, заедно с въдицата.
Първото нещо което помислих трезво , беше да се закрепя някакси върху леда, но всеки път, когато лактите опрени върху здравия лед се опитваха да ме извлекат, той се трошеше и всичко започваше отначало.
Водата притежава значителна топлоемкост. Ледът задържа изпускането на топлина и за това водните пластове в дълбочина са по- топли от тези към повърхността, и не замръзват. Това го усетих когато започнах да се вкоченясвам от горе- надолу. Трябваше да се движа на всяка цена, но студът вече сковаваше тялото ми. Нужна ми беше помощ и завиках:
- Слави...Славеее...
Гласът ми се удряше в плешивия хълм и се връщаше като ехо. От тръстиките излетяха две уплашени птици и във въздуха заблестяха искрици от разпръснатия скреж.А когато птиците отлетяха се усетих тъжен и самотен, точно тъй, както го беше написал в стиха си поетът Лангстън Хюз: „Сам, като празна бутилка на масата, без човек...“
Не помня колко време мина, но Слави излезе от колата, засуети се объркан и с поглед търсеше посоката на гласа ми. Когато ме видя, се затича , но леда започна да пука и той се върна на брега.
Викнах му:
- Въжето, въжето от задната седалка!
Той го изнесе и се опита да ми го хвърли, но безуспешно. Върна се с големия гаечен ключ, завърза го към въжето и го плъзна по леда към мен. Хванах се, (като за сламка). После се опита да ме изтегли, но нямаше опора.
Хлъзгаше се задъхан, изкалян и отчаян.
- Тегли с колата, Слави, на заден ход!
Куката е отпред.
Така и стана. Отначало запорожката забуксува, изпод колелата ѝ захвърча кал и пясък. Виках ѝ, молих я:
- Хайде, миличка, тегли, тегли!
После гумите захапаха чакъла, и ме издърпаха върху здравия лед.
Когато бях вече върху заледената трева, обърнах се по гръб и тогава съзрях небето – дълбоко, бездънно и синьо, с един бял,бял облак като снежна преспа.
И сега си мисля: Всеки на тази земя си има свой Господ. За огромната маса от хора, ТОЙ, яхнал облака, си седи там –горе. Но дори и да не слезе, трябва да изпрати някого, в точното време на точното място, за да те измъкне от дупката ли , от калта ли, или поне от лошотията. Нали затова е Господ. Нали и работата му е такава...
Малко преди да тръгнем, във въздуха изсвири летящо ято от диви патици. От него се отделиха три зеленоглавки, събраха криле и цопнаха в отворилото се пространство от вода и натрошен лед , примамени от моята плаваща ушанка.
Със Слави се разбрахме с поглед и той мълчеливо седна зад волана.
На входа на града- на пресечката с околовръстното , ни спряха двама милиционери . Попитаха ни, дали сме срещали, някакъв червен москвич със счупен фар и подбита броня и ни посъветваха да си забършем отвътре запотените стъкла.
Това беше.
Вкъщи беше топло като в баня. Парното надуваше до дупка. Докато Слави допиваше от неначенатия винен коняк, аз се наврях под душа и пуснах горещата вода. Така както си бях с дрехите. Липсваше само щуката.
„Имало едно време...“ Така започваха всички приказки.
Имаше едно време едно „блато“ което природата беше дарила с красота и живот и което хората безжалостно пресушиха.
И погинаха рибите, а птиците отлетяха, както обичаше да казва покойният ми приятел Дончо:
„Надалеч, надалеч и завинаги...“
Автор: Христо Бондоков
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: "Бургосстрой", ГЕРБ-Бургас, АБВ-Бургас, народният представител от ДПС Севим Али, "Артстрой 1 Кънстракшън".
Благодарим и за неоценимата помощ на:
