Между рибарите отдавна се носеше слухът за огромен бял делфин, който нощем къса мрежите, явява се само в неспокойни води и обръща лодки… Никой не знаеше дали това е истина, а този, който го беше виждал, вече не беше между живите…
А един рибар, Йочев, стигна дотам да твърди, че уж бялата риба проговаряла с човешки глас, и че това всъщност май е свирепа русалка, която си отмъщава на хората за нейни си там неща… Йочев се заканваше, че ако срещне белия злодей, знае как да се справи с него, щото навремето баща му го научил как да примамва и шепне на рибите магични слова… какви точно - само той си знаел.
Това си оставаха легенди, докато един ден лодката на Йочев не се прибра в рибарското селище. Денят се случи мъглив и мрачен, а поривите на вятъра вдигнаха голяма вълна привечер. Рибарите умуваха и се чудеха какво да правят. Решиха да изчакат, защото Йочев беше опитен рибар и вероятно беше решил да не се връща тая нощ.
Около полунощ времето рязко се влоши. От черните облаци се изсипа дъжд като из ведро и мълнии прорязваха зачервеното небе над бурното море. В рибарското селище никой не спеше и всеки си мислеше за Йочев и в морните глави изплуваха всякакви страшни предположения. Вързаните псета лаеха като бесни, а вятърът им пригласяше и виеше на умряло…
На другия ден лодката на Йочев акостира сама в пясъка. Мачтата и счупена, с едно омотано въже около нея…От него ни кост, ни вест. Освен една скъсана дебела корда на въдица. Какво се бе случило никой не знаеше. Започнаха да гадаят.
Някои смятаха, че Белия делфин след дълга и упорита борба е издърпал Йочев в морето… Други смятаха, че Йочев се е удавил след като се е подхлъзнал, докато прибирал платната в бурята. Накрая всички се прибраха по домовете си със свити сърца. Надеждата, макар и ефимерна, не ги бе напуснала…
На другия ден Барбуна, приятел на Йочев, се сети в кръчмата, че Йочев му би разказвал, че това не е обикновена риба, а библейска, същият онзи левитан, който порел Черно море преди няколко хиляди години… досега се криел в един подводен кратер, но сега ожаднял за кръв отново изплувал от древното море и гонел човешка плячка…
Рибарите гледаха Барбуна и клатеха глави, често им се случваше да слушат пиянските му брътвежи, но този път тръпки ги побиха. Някой се сети, че само Йочев се осмеляваше да излиза сам в морето на Илинден… На, сега го сполетяло това, но той сам си го търсел.
……………………………………………………………………………………………….
На третия ден по обед в кръчмата влезе Марин Ахуто, трийсетгодишно момче, което не беше много тамъндъ с акъла. „Кит… самоубиец…” – изломоти той и сочеше някъде навън. В кръчмата стана тихо като в храм. Рибарите се опулиха и заозъртаха. „Какъв кит бе, Маринчо?” – благо попита сервитьорката Невена. „Бял… като лед” – отвърна Марин. „Сънувал си го, няма китове в Черно море…” – изправи се авторитетно Барбуна.
Физиономията на Митко се изкриви от обида. „Видях го…бай Янаки… забит в пясъка… самоубиец…. А корема му разпран”; „Заведи ни тогава” – промърмори Барбуна, уверен, че историята с Мобидик ще приключи още тук.
„Добре” – каза Марин и тръгна към вратата. В този момент вратата се отвори и в рамката й се появи Йочев, целия омазан с кръв. „Трябва ми ремарке, голямо ремарке..” – изтърси той и погледна зад себе си. Ако самият дявол с рога и копита бе се появил в този момент, нямаше да удиви повече рибарите. „Я, сядай!” – викна му Барбуна. „Невено, едно шише „Финландия”” – обърна се той към барплота.
Разказът на Йочев бе накъсан – изреченията му завършваха с недомлъвки. От време на време спираше и се замисляше, а очите му горяха. Рибарите разбраха, че Йочев не е на себе си и вижда неща, които те не могат да видят, но никой не посмя да го прекъсне…
„Стъмни се изведнъж и почна да святка… и когато посегнах да хвана такелажа, той дойде с голямата вълна… хванах куката и го праснах по гърбината… но съм се навел и паднах от палубата… и тогава той зина с уста и… ме глътна до кръста…дорде се осеферя ме налапа целия… извадих ножа и го разпорих отвътре… измуча като добитък… и се понесе напред… успях да го яхна и се хванах за плавника… колко време сме плавали така не помня… видях: голям като цистерна на Лукойл… и тогава ме хвана страх… не беше делфин… Кит! Кашалот!” – Йочев млъкна. Всичко го зяпаха и следваха с очи ръкомахането му. „Я, посмали, манго…” – изхърка Барбуна. „Няма китове в Черно море” – продължи пискливо Невена.
„Няма, ама има!” – удари с юмрук по масата Йочев. „Който не вярва, да тръгва с мен сега!”; „Тез деветини ги разказвай на баба си!” – изрева Барбуна. „Йочев, по-голям лъжец не съм срещал… че и Маринчо подучил, бахти…” ; „Барбун, по-глупав човек от тебе не съм виждал…хващаш ли се на бас?”;
Тръгнаха вкупом след Йочев. „След милионер вървим…” – не мирясваше Барбуна. „Само да не го набарат циганите тоя кит… че само гръбнака му ще намерим.”
Наближиха мястото, за което Йочев твърдеше, че оставил кита. Брегът бе мочурлив и обрасъл в тръстики. Йочев внезапно спря:„Трябваше да вземем трактор… как ще го измъкнем от водата…”
Изкачиха се на малка дюна. Долу, до водата, се виждаше избелен скелет на дърво, изхвърлено от вълните… „Не е това” – каза Йочев. „По-нататък май беше”… Тръгнаха успоредно на брега. Изкачиха бързо пак една дюна. Долу в тръстиките белееше нещо… Маринчо се спусна на бегом през тръстиките.
„Насам, насам!” – чу се гласа на Маринчо.
Групичката на рибарите се поолюля в миг на колебание. След това всички хукнаха натам. „Браво, Йочев!” – извика някой. „Ще видим дали е за браво” – измърмори Барбуна и се сурна подир другите.
Автор: Иван Сухиванов
Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и:
