Приятелството не е просто избор, приятелството е решение. И както обичам да се шегувам, то дебне отвсякъде! С Иванка Цветкова се запознах в една писателско- читателска група. Тя е родена в Ботевград. Работила е като икономист, имала и собствен бизнес. Със семейството си се преместват на Ботуша и от дълги години живеят там.
Иванка Цветкова работи като контрол по качеството за Livable – американска фирма за бельо с представителство за Европа в Италия. Там се раждат внуците ѝ, поводът да събере паметта на своя род, за да им я завещае. Новината е, че тя написва най- уникалната книга, която ми е попадала.
Държа да се знае, че не чета фантастика, историческите книги не са ми слабост и приказните истории също. Но „Предците ми говорят” е написана с толкова хъс, гордост, възторг и с такова самочувствие, че ме остави безмълвна.
Романът в два тома не е само автобиография на една човешка душа, чийто земен път започва още от времето на траките, преминава през битките на Хан Аспарух, гоненията на Богомилите, през историята на България, чрез героите от различни исторически периоди, стигайки до нейните предци и накрая до нея самата, за да свърши в 2350 година, когато авторката предсказва, че земята ще се превърне в Райски кът. Тя е феноменален летопис за живота по българските земи откакто свят светува.
Душата на твоята героиня се въплътява в различни хора, които живеят през действителни епохи. Колко време ти отне написването на книгата?
Написах тази книга за две години. Понеже връзката между отделните глави е неясна, реших да ги свържа и представя като различните преживявания на една и съща душа в живота на земята в различни периоди от времето. Аз вярвам в прераждането и това ми се стори добра идея. За такова обемно четиво две години са сравнително къс срок.
Колко исторически документи и книги се наложи да прочетеш, свериш и запишеш?
Прочетох много литература. От всякакво естество. На места, за да напиша само едно изречение (например какво е било облеклото на траките), изчетох статии и исторически факти, разглеждах рисунки и други фрагменти.
Много време ми отне и историята на Аспарух и Константин Погонат. Търсих данни, за да опиша двореца и градините му с дни. Но това ми беше от огромна полза. Така например разбрах, че прозвището Погонат е исторически сбъркано понятие.
Погонат означава брадат, Константин не е имал дълга брада. Имал я е неговият баща Констанс. И затова в този разказ не писах, че се казва Погонат. Освен това при изследването установих, че този император е бил доста млад. По време на битката при Онгъл с Аспарух е бил едва на 27 години, а Аспарух на 40 години. Това също ме впечатли -мислех, че е по-възрастен. И въобще при писането на книгата се обогатих с много знания, но не всички от тях съм описала.
Даваш един нов прочит на всеизвестната легендата за Орфей и Евредика, като я преразказваш от името на тракийците Перихол и брат му Аскамант, които пътуват във времето. Това новаторство ли е или чиста проба въображение?
Героите Аскамант и Перихол създадох, за да мога в една глава да опиша няколко исторически събития от времето на траките. Идеята ми дойде спонтанно. Сякаш някой ми я спусна. За тази глава също прочетох много литература. И може да звучи глупаво, но едва тогава, проучвайки онова врене разбрах, че по нашите земи е съществувала държава, много преди да дойде Аспарух.
Цели 500 години е имало Одриското царство със своите велики владетели и исторически събития, които ме накараха да се гордея, че съм потомствена тракийка. А историята на Орфей си е автентичната. Но и тук съм убедена, че много хора не знаят как всъщност той умира. И реших да го опиша. Според мен цялата структура на книгата ми е новаторство.
Ако ме питат към какъв клас четиво спада, не мога да отговоря. Нито е исторически роман, макар че има история. Нито е автобиографичен, макар че описвам и своя живот. А що се отнася до въображението... да , това си е чиста проба въображение. Един друг въображаем свят, в който като се потопим, изживяваме напълно реални емоции.
Влизаш в обувките на Хан Аспарух, описваш с подробности живота на прабългарите и битката при Онгъл чрез героя си Везерий. Това предизвикателство ли е или смелост?
В историята за Аспарух се стремях да пресъздам нещата колкото ми е възможно по- безпристрастно. Така както го чувствам. Дали е смелост, или предизвикателство не зная. Но едно нещо ме движеше през цялото време на писането, на всички глави, не само на тази. А то беше моето вътрешно усещане за нещата.
Моето вътрешно приемане. Според моя мироглед, а не както ми се представя от наложеното мнение на обществото. Не исках да издигам образа на Аспарух на пиедестал, защото вярвам, че не е нужно. От всичко, което прочетох за него, ( от негови защитници и опоненти) ми стана ясно, че герои няма.
Има стечения на обстоятелства, които после историята обвива в целофан, или пък в мръсна хартия. Включих образа на Везерий, защото ми беше нужен тракиец, който да ми помогне като мой прототип. Трябваше ми някой, който да е от земите на моя роден край. Защото действието се развива около Ботевград.
Бях изненадана от таланта и достоверността, с която описваш Арабаконашкия обир, след който е заловен Васил Левски. Не се ли страхуваш, че ще те четат през лупа и някой може да те обвини в изопачаване на фактите?
Историята с Арабаконашкия обир съм я изучила в подробнисти. Защото в нея е участвал мой прародина. Вълко Топалски, от рода на дядо ми по майчина линия. Прочетох книги от наши краеведи, публикувани спомени на други участници, книгите на Захари Стоянов "Миналото" и "Записки по българските въстания".
А освен това ползвах и сбор от факти и спомени събрани от друг мой роднина, също запален краевед, който много ми помогна. Освен това в нашия музей има запазени архиви от разпитите на заловените участници. Тези събития са се случили точно тук. В Орхание, старото име на Ботевград.
И най-вече историята относно развръзката на обира, която довежда до залавянето на участниците, а в последствие и на революционния комитет. По онова време в Османската Империя доносничеството е било на почит, така да се каже. Платена работа за Империята. За Високата порта. И аз съм описала как цялата организация на Левски се разпада от лавината доноси и предателсва, извършени от негови най-близки съратници.
Днес с някои от техните имена се кичат улици в Тетевен и Ботевград. А тогава тези хора са казвали неща на разпитите, за които никой не ги е питал. И Левски отива на бесилото не защото е бил организатор на революционен комитет, а защото е обвинен в убийството на едно ратайче, работещо в къщата на български чорбаджия, чиито дом, той и негови съратници нападат с цел грабеж за купуването на пушки.
По същите причини е обесен и Димитър Общи. Той убива един дякон по заповед на Левски. И Високата порта ги наказва за тези им деяния с обесване. Такъв е бил законът. Факти изопачени има. Но не и от моя страна.
Може би е по-правилно да кажа, че някои от тях са премълчани, други преувеличени, а трети въобще не са споменати. И така е изграден един идеализиран образ, поставен в една очернена и оплюта среда.
А всъщност не е било така. Поне за мен. Аз лично съм се постарала да пресъздам нещата колкото ми е възможно по-достоверно. В края на разказа съм описала източниците, откъдето съм черпила сведения.
Безспорно любовта на младата ратайкиня, твоята прабаба Тодорка с Петър е еталон за еротичен разказ. Трудно ли се пише такъв?
Този ми е един от любимите разкази. И не. Не се пише трудно за любовта. Аз харесвам да пиша любовни истории. Някак си ги изживявам и самата аз докато пиша и по този начин, пресъздавам чувството много по-достоверно. И понеже не съм била никога нито убиец, нито жесток човек, тези описания ми вървят по-трудно.
А прадядо ми по бащина линия е бил запомняща се личност. Намерих в неговото село все още живи съселяни, които го помнят. Естествено по онова време са били деца и юноши. Но успяха да ми помогнат със спомените си да направя един доста богат образ.
Чрез медитация се пренасяш сто години назад в живота на своя прадядо Тодор и там се запознаваш с майката на баща си, когато тя е на 6 години. Как постигна това?
Относно тази глава мога да кажа следното. Наистина исках да почувствам и да се потопя в онова време. Как са живели? В какви къщи? Какъв е бил битът им? Всичко с повече подробности. И една нощ се вглъбих в това. Започнах да си представям, че съм прабаба ми Вунка. И фантазията ми ме потопи в трудния начин на живот. Беше едно много докосващо изживяване в ума ми.
И реших да го направя по този начин. И тук също четох дали е възможно да се пренесе духа от едно тяло в друго? Намерих филм, който пресъздаваше нещо подобно. След катастрофа със самолет душите на двама си разменят местата. Това ми беше достатъчно да се захвана и аз с нещо подобно. Дори вярвам, че това не е невъзможно. Аз обичам да медитирам.
Животът, казват на всеки човек е роман. Романът на твоите родители започва две минути след като се срещат и сгодяват. Как е възможно това?
Историята на майка и татко е НАПЪЛНО ДОСТОВЕРНА. Тя ми е разказвана от татко, от баба Иванка, майката на баща ми, от дядо Петко, от леля ми Марийка. И съм я приела и разгледала от всички страни. Баща ми беше най-големият образ когото познавам. Честолюбието му беше безгранично, а свободният му дух не можеше да пречупи никой и затова си имаше неприятности. И всичко вършеше на часа, без да мисли и съобразява. Всичко на интуиция. За него логика нямаше.
Работеше само дясното му полукълбо на мозъка! ( това е метафора разбира се). И така както всичко останало е взел решението си само миг след като е минало през "лудата му глава". А майка ми все пак е била болна... Тя беше малко дете в тяло на възрастен.
Любопитните читатели, любителите на този род романи ще попитат къде можем да открием книгата ти?
Направих до сега два тиража на книгата. Романът можете да откриете ТУК. Много ми се ще някои от главите да бъдат екранизирани. Смятам, че ще се получат хубави филми. За сега това е мечта. Но.... не се знае... Моите мечти се сбъдват!!!
Сагата „Предците ми говорят” приключи. Продължава ли да пише Иванка Цветкова?
Сагата "ПРЕДЦИТЕ МИ ГОВОРЯТ" не е приключила. Защото смятам да я продължа с "Потомците ми говорят". Това за първи път го споменавам само пред теб и твоите читатели. Иначе имам готов сборник с любовни разкази. Но не съм го издала. Работя и по историко- духовен роман, в центъра на който е Боян Мага. В него ще се преплитат събитията от онова време и днешните преломни години на зараждащия се духовен път на човечеството.
Финалът на нашия разказ ще завършим с твоите думи: Всичко е възможно! Защото няма минало и бъдеще. Всичко е тук и сега. А животът е разменна монета, чрез която си купуваме осъзнаване.
Желая ти успех, приятелко! И до нови срещи!
Нели Арнаудова ни запознава с различни и интересни хора в рубриката "Бургазлии зад граница", но и не само. Тя ни разказва за различни места във Великобритания, често ни среща и с любими български актьори от популярни сериали. Нели е от Бургас. Щастливо омъжена е и живее със семейството си в Бристол, Англия.
