Срещаме се с 91-годишния дядо Петър от карнобатското село Крумово градище. Той е най-възрастният мъж в селото и единствен в района, който на тези години все още се занимава с изработване на дървени лъжици. Въодушевен от предстоящия разговор, ни посреща с усмивка, нетърпелив да покаже новите лъжици, изработил само преди ден.
Петър Василев е роден на 2 май през 1933г. Родом е от с. Черница, Сунгурларско. От малък изкарва прехраната си от трудоемкия занаят. Усвоява го още на 13 години от баща си Тодор и дядо си Васил. Казва, че копанарите, които са с румънски корени, са най-добрите майстори в изработването на пособия от дърво. Наименованието на етноса идва именно от името на занаята. Пътували са из цяла България с каруците, за да предлагат стоката си по панаири и пазари.
„Почнах в Балкана да работя, в Котел, Садово, Медвен. Ходехме с каруци в някой град или село и викахме - "корита продавам", идваха хората, взимаха ги, продавахме ги със зърно. По 4-5 тона носехме в каруцата", разказва дядо Петър.
Старият майстор преди е правил още корита, гаванки, нощви за хляб.
„Само лъжиците пари не правят", споделя той и казва, че от коритата са изкарвали най-много 300-500 лв. на брой. Дядо Петър ни води до старата работилница да покаже коритата, които е изработил през 1966г. и все още ползват. Голямото събира около 250 литра и преди, когато е нямало бани, хората са се къпели в него.
В малкото корито са прали, ползвали са го за салати. Коритата се правят от бук, защото е крехко дърво. Дядо Петър си спомня как са отивали в Горското, плащали са такса и са им давали по един или два 20 метрови бука.
Два месеца са се занимавали само с едно дърво, като от най-малкия бук са изработвали по 20 корита, а на ден са успявали да направят по 5-6 броя.
"През деня правехме корита, а през нощта лъжици. Хората взимаха от нас и гаванки, нямаха прибори и с ръце топяха в манджата, от един гаван цялото семейство ядеше. Сега станаха много модерни"
В момента дядо Петър изработва само лъжици, като отскоро се е върнал към занаята, който бе изоставил повече от 5 години. Мъката по загубата на сина му го кара отново да вземе дървото в ръце и да създава от него лъжици. От всяко дърво лъжица не става, използва се върба. За изработването трябват различни инструменти, като крива тесла, брадви.
Занаятчията споделя, че лъжиците се правят по-лесно от коритата, но и за тях се иска майсторлък.
"Трудно ми е вече ръце нямам, сила нямам, това нещо иска дялане. Имам хубави лъжици, някой ако иска, да ми се обади. Имам за курбан, за готвене. Всякакви имам". Направил е новите лъжици, понеже му се обадили хора от селата да им направи.
На 91 години дядо Петър все се още кара мотор, с който отива в гората да намери дървен материал. На тази възраст му е трудно, но гледа да си намира работа, за да се разсейва.
"Няма какво да правя по цял ден, лягам да спя, по-лошо става, рева за момчето, сърцето ми отива. Като отивам да работя, забравям", казва той, запалвайки поредната цигара. Споделя, че е почнал цигарите на 66 години. Като малък, на нивата му предлагат тютюн увит във вестник, и той запалва. Като го видял баща му, свалил си чорапа и го ударил по лицето и му напрашил очите с пръст. Три дни ходил на промивки, докато му се възстанови зрението.
"Едно време пред баща, пред майка, не можеш да запалиш цигара. Имаше закон, режим. Нямаше да ходи жената с широко деколте, краката не им се виждаха. Едно време така беше, жена много трудно можеше да напусне мъжа си, можеше да я биеше, но не се развеждаха. Това беше закон. Сега стана резил велик. Кой каквото иска прави".
Дядо Петър има 4 деца - Иван, Тодор, Данка и Калинка, 9 внуци и 6 правнуци. С носталгия си припомня младежките години, в недалечната 1950г., когато се жени за любимата Тонка в Манолич.
"Много се обичахме, такъв живот живяхме. Като хлапета мен, ако ме нямаше, тя идваше да ме търси. Аз, същата работа. Много хубав живот живяхме". Жена му също се е занимавала със занаят. Изработвала е хурки, тъкала е одяла и черги.
Сподели, че сега никак не му харесва, че неговото време е било по-хубаво. Казва, че в момента е по-зле и от фашистко време, а през комунизма животът е бил най-добре.
„През фашизма имаше чорбаджии, ама нямаха като сега по 5000 дка. Тогава един чорбаджия имаш ли по 50-100 дка, не като сега да има само един човек и само той да командва".
15 години дядо Петър е работил при чорбаджии като общ работник, жънели са ниви. Разказва, че след работа чорбаджията кани работниците да ги нагости. Основно са яли боб, картофи, а месо един път в месеца.
„Само че тапата на шишето с ракия, беше пробита с тел и колкото и да искаш да дърпаш не можеш да се напиеш, по-малко отпивахме. Или чорбаджията ще налее по 1-2 чаши вино и това е. Плаща ти и си отиваш".
Преди социализма дядо Петър разказва, че са живели в колиби и са спали на земята върху козяк. Като малък, без да знае е спал три дни върху змия.
"Бях 12 -годишен, под възглавницата ми имало змия. Тогава майка ми отиде с баща ми на пазарите да продават и ги нямаше. На третия ден майка ми дойде и видя под възглавницата ми змията. Баща ми вика да не я убиваме, че не ми е направила нищо. Верно легла нямаме, нито българи, нито копанари, нито цигани, но много хубаво беше".
Първото дървено легло, което дядо Петър купува е през 1958г. През комунизма, той се хваща да работи към Пътното в Бургас. Бил е бригадир на група и са изкарвали по 200 лева заплата, като за времето това са били доста пари. Със спечелените пари си купуват къща в Долно Езерово, която по-късно продава. В село Крумово градище идват през 1966г., с намерението да не живеят дълго там, но децата му свикват и заради тях остават на село.
На въпроса как е стигнал тези години, дядо Петър казва, че една от причините е спокойният живот през комунизма.
„Комунизмът създаде България. Сега хората един друг си завиждат и са готови да те убият, само и само да използват всичко. Ще става по-лошо, много лошо. Да владей един човек цялата земя, таз земя е Господова земя. Тя е държавна земя, владей я един човек в целия окръг, къде го пише това нещо, през фашистко го нямаше това".
Преди е било много спокойно, нямали са катинари на вратите. Имало е работа за всички, подпомагали са младите хора, отпускали са средства за жилище, нямало е заеми. Здравеопазването е било безплатно, лекарите са лекували основно с билки и хората са живели по-дълго.
"Имаше моабети, сборове, хора играеха, песни пееха, копанари и българи бяхме заедно. Видиш ли, че комшията ти има работа, строи нещо, ще идеш да му помогнеш. Хоремакът в село ний го направихме с доброволен труд. Работих там 4 месеца, всеки неделен ден, а сега го продадоха на частно".
За сегашните хора, дядо Петър казва, че рядко се срещат човеци с добри сърца. Младите почти не поздравяват и даже могат и да те подминат.
"Няма здравей, добър ден. Един стар човек да видиш в рейса преди, ако няма място, ще стане младият, а сега няма такова нещо. Възрастните хора бяха по-горни от младите. Старият човек командваше къщата".
Дядо Петър казва, че доскоро и лекарства не е пиел, но след като губи сина си, започнал да вдига кръвно.
"Много лошо се чувствам сега, инак, като беше момчето живо, се имах за младеж. Сега всеки момент очите ми текат. Душата ми гори".
От семейството на дядо Петър никой не е пожелал да се научи на трудоемкия занаят. Но докато силите го държат, майсторът ще продължава да се занимава с изработването на лъжици.