За несъществуващата професия „спортист“ и историите на двама шампиони

След всяка изминала победа от първенства и състезания, талантливите състезатели от бургаския клуб по борба „Черноморец-Бургас“ мечтаят за нови медали и успехи. Всички борци в клуба – от най-малкия до най-големия полагат изключително сериозни усилия, тренират всеки ден часове наред, за да славят името на Бургас и страната. Години наред надъханите спортисти учат и спортуват, слушат и изпълняват стриктно командите на треньорите си на тепиха, пак учат. И така.

Докато завършат 12 клас и влязат във възрастова група мъже. През целия този период на спорт и училище, младежите са имали сигурната подкрепа на своите родители. Но идва моментът, в който спортът за тях става работа и те в никакъв случай не могат да си позволят да бачкат във фирма с работно време и да получават месечна заплата за това.

Те са вече на по 19-20 години и за да продължат да тренират и да се подготвят за големите победи, трябва да са всеки ден в залата, всяка свободна минута на тепиха, мечтаейки си за европейско или световно злато.

Как обаче тези зрели мъже могат да се издържат без да ходят на работа, както правят техните близки,приятели или роднини? Този коварен въпрос засяда все по-често в главите им, а те не могат да намерят отговора му.

Такъв е случаят с десеткратния шампион по борба на България Митко Ангелов. Оказва се, че заради несъществуващата професия „спортист“ много други като него са в подобна патова ситуация.

След години на тежки тренировки и доказване в спорта всички онези млади и талантливи състезатели започват ден след ден да се питат: „Да продължавам ли със спорта или да си намеря работа?“, защото на всички им е ясно, че тези завоеватели на спортни титли имат нужда от средства, за да се поддържат, имат сметки, плащат гориво, телефон и се хранят.

Срещам Митко на поредната му тренировка в Бургас. Той е заобиколен от по-малките състезатели на клуб по борба „Черноморец-Бургас“, които не спират да го гледат, да му се възхищават и да искат да бъдат като него. Той е техният идол, защото знаят как тренира, как печели и защо го прави. Прави го, защото винаги е искал да бъде най-успешният борец.

Митко е на тепиха от 13 години. Има извоювани 10 шампионски титли от Републикански първенства.

„От малък той е почти всяка година шампион на страната ни. Бюджет нямаме, за да даваме заплати на състезателите и в даден момент те започват да се отказват. Един става пожарникар, друг- шофьор, трети започва да работи в строителството, защото без пари не се живее! На 19-20 години те са вече изградени мъже, разходите им стават по-големи и за да можем да задържим тези, които показват данни и които имат желание да продължат с борбата, трябва да има някакво финансиране за тях.

Това, което получаваме от общината и министерството стига на ниво клубна организация за провеждане на състезанията от вътрешния календар, за екипировка и консумативи по залите.Трябва да се намери кардинално решение на проблема“, категорични са и треньорите от бургаския клуб.

Но да се върнем на Митко, който освен, че е шампион на България, е участвал още на европейски и световни първенства. Митко не иска да получава много пари, а само толкова, колкото да може да си поема разходите за гориво, витамини, които си купува за възстановяване, екипировка и това, което му е най- нужно, смятат  той и най-близките от обкръжението му.

„Борбата е в кръвта ми. Мечтая за олимпийско злато, всеки мечтае за това. Ако работя, няма да мога да тренирам. А за да бъда наистина спортист, за мен режимът е следният: Идвам сутрин в зала, раздвижвам се, подготвям тялото си за тренировка. В 10:30 часа е първата. Тренирам до 12:00 часа. Отивам да обядвам, след което са ми нужни поне 2 часа, за да си почина вкъщи. Самото ми тяло има нужда да почине, за да е готово за следващата тренировка, която е от 16:00 до 18:00 часа.

След нея се изкъпвам, прибирам се у дома, вечерям. Имам 2 свободни часа и в 22:30 часа отново трябва да лягам, за да може тялото отново да си почива за следващия ден. Ако трябва да работя, режимът ми ще бъде убийствен. Ще ставам в 7:00-8:00 часа, ще работя минимум до 17:00 часа, след час ще съм на тренировка, но тогава няма да бъда ефективен нито за трениране, нито за работа. Ако искам да бъда елитен спортист, трябва само да спортувам. И стигам до една задънена улица, от която няма излизане“, разказва борецът, който не спира да вярва, че нещата рано или късно ще се подредят в правилната посока.

Треньорският състав също си скубе косите и се чуди как да задържи елитните си борци.

„Ние 6-7 години даваме нужното от нас, изграждаме ги като борци и когато вече очакваме те да постигат големите успехи, те просто се отказват, връзката се къса. Единият месец ще помогнат спонсори, другият не и ние не можем да им осигурим сигурност на тези момчета, а искаме“, категорични са и менторите на Митко.

В залата идва и Стоян, който също е едно от златните момчета на клуба. Йорданов тренира борба от 8 години. Трети е на европейско, трети на световно, също и републикански шампион. „Мечтата ми е да стана световен шампион и ще тренирам затова! Благодаря на всички наши треньори, които много ни помагат и винаги са до нас. Благодарение на тях постигаме постиженията, с които сме много горди!“, казва откровено Стоян.

 „В по-развитите страни има такива школи, където целогодишно състезателите са на лагер. Има голяма база, събират ги, хранят ги, дават им заплата и спортистите мислят само и единствено за спорт, обмяна на опит и техника. Те така са спокойни, че този месец ще имат заплата и мислят само за спорта борба, например. Силно се надяваме и ние да постигнем това ниво и да може и нашите спортисти да бъдат наистина спортиси“, надяват се още бургаските треньори.

А Митко и Стоян са преминали през годините през много перипетии, контузии, загуби, победи, сълзи, щастие, усмивки. Засега са в зала и ги задържа любовта към спорта, треньорите, приятелството, прекараното време заедно. Но докога?