Изминаха 66 години, откакто светът за пръв път чува българския химн на олимпийски игри. Паметното събитие се случва, когато на Олимпиадата в Мелбърн през 1956 г. един наш сънародник достига до върха в свободната борба в категория до 79 кг.

Това е големият Никола Станчев, който във финала надвива американеца Даниел Ходж, за да запише завинаги името си в историята като първия български олимпийски шампион.

Никола Станчев е роден през 1930 г. в бургаското село Твърдица. От малък наблюдава народните борби в Странджанско, но се захваща сериозно със спорта по една щастлива случайност.

През 1949 г. младежът е привикан да свидетелства по дело и трябва да пътува до Ямбол, а във влака среща борци, които са се отправили на републиканско първенство и спонтанно го канят да ги придружи.

Макар че парите не му стигат и събира стотинки на гарата, Никола е решен на всичко, за да стигне до София и успява да го направи, а веднага щом се появява в залата по борба, прави голямо впечатление.

Талантът на Станчев е очевиден и две години по-късно е привлечен в ЦСКА, взет е и в националния отбор, за да започне да се изявява на международно ниво. Така достига до Олимпийските игри в Мелбърн, където ще постигне своя най-голям спортен триумф.

Турнирът в Австралия започва отлично за Никола Станчев и той надвива с 2:0 точки грузинеца Георгий Схиртладзе, който го е побеждавал на три пъти в предишните им срещи и който е считан за един от фаворитите за титлата.

Вторият двубой на Никола обаче завършва злощастно и той е победен с туш от японеца Кацурамото, когото пък е побеждавал два пъти в предни състезания.

Тогавашните правила на олимпийския турнир дават втора възможност на състезателите при допускане на загуба, но им поставят тежки условия - задължително да побеждават само с туш във всички останали срещи.

Затова Никола Станчев е изправен пред истински подвиг. Никой не очаква от него да тушира всичките си трима съперници до края, но той и треньорът му Райко Петров успяват да изградят печеливша стратегия.

Първо Станчев се изправя срещу западногерманеца Щер, срещу когото има две победи по точки, но не и с туш. За съперника му е достатъчен равният резултат и той се бори пасивно, като единствено се пази от туш, но това не е изненада за българския лагер.

Никола също подхожда пасивно и даже се прави на уплашен, като изчаква Щер да събере увереност и да го атакува. Точно когато сънародникът ни изглежда в глуха защита, той получава нареждане от скамейката и се впуска в светкавична контраатака към краката на германеца, за да го затисне на тепиха секунди по-късно.

Заради лукавата тактика някои журналисти в Мелбърн определят българите като "големите артисти". На полуфинала Никола среща шведа Лимбланд и се впуска в яростни атаки, за да извоюва необходимия туш. По-късно пратеникът на вестник "Народен спорт" в Мелбърн описва емоционално случилото се:

"Такава изтощителна борба малцина бяха виждали. Накрая и двамата бяха изчерпали силите си до такава степен, че само ако имаше някой да ги побутне, щяха да рухнат на тепиха. Само искрица сила бе нужна за победата! Искрица само!... Намери я Станчев!

Кой знае от кое кътче на коравата му странджанска душа се появи тя, за да пламне последното усилие. Шведът бе туширан! Двамата борци лежаха в изнемога и само по сияещото от щастие изпотено лице на българина можеше да се познае кой е победителят..."

Изтощителната победа класира Никола Станчев за финала, където го очаква още по-сериозен съперник - американецът Даниел Ходж.

На българина се пада да е първи в партер и Ходж му прилага най-силната си хватка "вълчи капан". Станчев се бори за кислород и от носа му потича кръв, но с последни сили успява да удържи до почивката. "В този момент щях да се откажа", разказва той години по-късно.

Но когато идва моментът американецът да застане в партер, Станчев използва своята любима техника "Чарека", с която печели повечето си двубои. Ходж е тръшнат толкова силно на тепиха, че остава неподвижен, когато българинът е обявен за победител. Още една победа с туш и олимпийска титла за България!

Станчев рано достига своя спортен връх, но успехите му продължават дълго след това.

Той става 11 пъти шампион на България, като осем от титлите му са в свободната борба и три в класическата. Печели и балканската титла и изкарва 15 години като несменяем титуляр за България в категорията си.

Когато слага край на кариерата си навлиза в треньорството и известно време е помощник на своя дългогодишен треньор Райко Петров в националния отбор. Станчев обаче не успява да се наложи в новото си поприще и животът му след борбата не е никак лесен.

Той продължава да живее в малката си едностайна къща в родното си село и до 2003 г. преживява със скромната пенсия от 110 лв., докато съпругата му Елена взима едва 50 лв.

Общинската структура на СДС в Бургас и кметът на Твърдица Сотир Йовчев се захващат да му помогнат и наемат строителна фирма, която да му изгради нова къща.

Събират се дарения, а Боян Радев и други български борци се включват в инициативата, 1000 лв. лични пари дава и един от изявените бургаски футболисти - националът Радостин Кишишев.

За съжаление, няколко месеца преди къщата да бъде готова Никола Станчев си отива от този свят на 78-годишна възраст.

Две години по-късно в село Твърдица е открит паметник на бореца, определен от своя колега и приятел Боян Радев като "патриарх на големия български спорт".

Райко Петров пък го назовава "Гагарин на българския спорт", а геройското му постижение с трите поредни туша към олимпийската титла ще бъде помнено винаги.

На последните летни олимпийски игри в Токио страната ни изпрати едва 7 състезатели в борбата - най-българския спорт, донесъл ни най-много олимпийска слава през годините.

Но дори в намален състав, борците показаха, че са способни на големи неща и ни зарадваха с двата бронзови медала на Евелина Николова и Тайбе Юсеин.

Със сигурност и други ще последват примера на Никола Станчев - защото историята рано или късно се повтаря, а борците ни винаги ще си останат сред най-блестящите представители на българския спорт.

Източник: Webcafe.bg