Дея и Ачо се познаваха от скоро, но вече излизаха всеки ден и имаха много изгреви, посрещнати заедно. Дея преспиваше понякога у Ачо, готвеха си вкусотийки, гледаха някой интересен филм, споделяха прекрасни мигове. Ачо беше по-голям от нея с 10-ина години, опитен и усмихнат млад мъж на около 35, който си имаше собствен бизнес, беше висок, щедър и преди всичко добър човек – това, което най-много впечатли Дея, във вечерта, когато се запознаха. Тя беше с приятелката си Силвияна, която пък срещна свой познат – Мино. Мино пък беше с Ачо, и четиримата седнаха да пият по нещо в любимото заведение на Ачо, както се оказа впоследствие. Още тогава Дея беше привлечена от Ачо, от неговото благородно спокойствие, от усмивката му, от цялата му аура. Размениха си телефонните номера и хей така като на шега, като малко усмихнато вълшебство се започна тяхната любовна история.

Дея и Ачо ходиха заедно на морето за няколко дни, по пътя беше много забавно, Дея не спря да разказва вицове и да разсмива Ачо, който пък беше подкарал возилото си с доста добра скорост. Имаха чудни няколко дни, Ачо имаше и някаква работа – всъщност то така и стана това пътуване – заради негова задача, и той просто я покани да се разходи и да подиша морски въздух. След неочаквано магичните дни трябваше да се завърнат към прозаичния ритъм на столицата.

 Един уикенд Ачо реши да заведе Дея за риба до близък до София язовир. Тя му сподели, че досега не е ходила за риба. Той се зарадва, е ще й покаже нещо за първи път, да изпита удоволствие – за него пък беше върховно щастие да я вижда сияеща. От душа се надяваше да й хареса това изживяване. Тя също беше висока и стройна, тъмноока девойка, големите й очи сякаш говореха. Къдравата й коса беше като глухарче и я правеше да изглежда леко по детски, палаво и закачливо. И си беше такава, нахилена чак до хоризонта, красива и замечтана, с очите на кошута, бъбрива и все много бърза, припряна. Като всички млади хора и тя искаше нещата да се случват тук, сега и по възможност веднага.

И така, речено-сторено. В съботната ранна утрин Ачо си приготви рибарските такъми, взе всичко необходимо, стръв и там, каквото трябва. Качи се на колата и отиде да вземе Дея от тях. Тя го чакаше, облечена спортно, с дънкови бермудки с някакви цветни орнаменти, с червен потник, къс, над кръста, с маратонки. Готова за пътешествие и емоции.

Тръгнаха към язовир Бебреш, близо до Ботевград. Ачо обясни, че там водата е бистра, синя като зора, самият язовир беше сгушен между ръкавите на Стара планина, и наистина беше като рядък тюркоаз между зелените склонове на гората – беше ранна есен и все още всичко беше свежо и зелено. Минаха с колата по виедуктите, свързващи отделните хълмове и отвисоко гледката към Бебреш беше истинско зарево на сетивата. Дея беше много доволна. Съответно Ачо също – той беше от хората, които доставяха радост на любимите си. Сърцат беше той, раздаваше се, самият той със светнали очи, откакто имаше в живота си тази жизнена и пълнокръвна девойка. Тя все му чуруликаше по пътя, гласът й беше славеев, омайваше с топлината си.

  • Какво ще ловим? – попита Дея.
  • Червеноперки. Стават много вкусни пържени, оваляни в брашънце, те са малки и красиви червени рибки, както се разбира от името им и съм ги хапвал много пъти. Сигурен съм, че обичаш прясна рибка. – Ачо я погледна светкавично и после пак се загледа в пътя пред тях, отговаряше все пак и за двамата.
  • Никога не съм яла червеноперки – каза тя. – Но щом казваш, че са готини, значи ще ми харесат. А рибка много обичам, но досега хапвам преди всичко риба от Черно море, морска, океанска, а речна съм яла само шаран на Никулден. Мама го прави страхотен – пълнен с разни зелениши и орехи. И стафиди слага. Да ти се домърка от кеф. Между другото, знаеш ли, че мама е от Ботевград?
  • Не, не знаех. Ако имаме време, можем да се разходим и до града – центърът е много симпатичен, с една стара часовникова кула в средата на площада, обграден от планини. А по пътя към него има и езеро. Правец също е наблизо.
  • Може, може, аз там почти не съм ходила, защото баба ми и дядо ми са починали още преди да се родя, и къщата, тя, знам, че е била в центъра, е продадена още тогава. Водили са ме най-вече на гробищата…. – Дея се умълча.

Сигурно се замисли за баба си и дядо си, които никога не беше виждала.

Ачо се протегна и я погали по главата. Особено чувство ще да е това, да тъжиш за хора, които не познаваш. Винаги е тежко и малко страховито, когато се стане дума за смъртта. Десетина минути и двама помълчаха. После разговорът тръгна отново в усмихнатото си русло. Предстоеше един хубав ден, сигурни бяха в това и двамата.

Пристигнаха. Ачо си имаше неговото място и за паркиране, и за ловене на риба. И така, те се подредиха в приятна слънчева сутрин и Ачо заметна въдицата. Дея започна пак нещо да говори, но той й даде знак, че е хубаво да се мълчи, за да не се гони рибата. Така ли, Дея не знаеше, и реши да се разходи наоколо, да поразгледа.

Когато се върна от разходката, тя завари в легенчето десетина червени мънички рибки, наистина красиви, с леко златист оттенък по перките и люспите. Тя се надвеси над тях и ги загледа – изящни създания на природата.

  • Искаш ли да опиташ и ти да хванеш някоя рибка? – Ачо я гледаше със сините си като язовира очи и в дълбоката му усмивка тя винаги четеше любов.

Толкова е хубаво, помисли си тя, срещнах този чуден човек, който ми дава толкова много положителни чувства, и ме зарежда, и се грижи за мен. Дай Боже, да продължава между тях все така, помоли се девойката.

  • Дай да опитам, ама трябва да ми обясниш как се прави. Нали ти казах, че за първи път пипам въдица.
  • Разбира се, че ще ти обясня, а и то никак не е сложно. Значи, хващаш здраво въдицата, ето тук, и замяташ назад, за да можеш да се засилиш после и да я метнеш стръвта колкото може по-навътре в язовира.
  • Ха, истинско живо червейче. Горкото. – умили се Дея.
  • Нищо му няма на червейчето, така се хваща рибка. – и Ачо показа движенията.

Показа ги няколко пъти, защото знаеше как ги схващат тези работи жените. Хехе, малко им беше трудно, така си е. Затова той беше внимателен и търпелив, прегърна я през кръста и хвана ръцете й, за да може да изрепетират цялото рибарско ритуално тайнство заедно.

  • Сега как е? Чувстваш ли се уверена да пробваш – попита я Ачо.
  • Амииии, мисля, че го схванах.
  • Давай тогава – окуражи я той.

Той затаи дъх и я проследи с поглед Дея замахна силно назад, за да може да я върне пак съссила напред, във водата. Но нещо опъна въдицата. При замаха кордата се беше оплела в един гъст храст зад тях. Дея прихна да се смее, а Ачо отиде да разплете въдицата, наложи се да среже кордата. Трябваше и да постави нова на въдицата.

  • Ама кой лови рибки в храста? – засмя се и Ачо, след като оправи въдицата.

Дея не пожела да пробва втори път, реши, че не иска да му съсипва въдицата, нито пък гореше чак толкова от рибарска страст. Това си беше големият кеф за Ачо. Не за нея. Но пък денят беше прекрасен, топъл, и с толкова много смях.

Вечерта ядоха пържени, леко панирани червеноперки и Дея се съгласи с Ачо, че това беше една от на-вкусните рибки, които можеш да опиташ по нашите географски ширини.

Автор: Десислава Цветкова

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 14-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и: