Как да държа въдицата и въобще на всички тънкости в риболова ме научи дядо ми Боре. Бащата на моя баща. Татко обаче намираше въдичарството  за „губи време“. Казваше, че дори пистолет да опрат на челото му, пак не би кандисал да виси с часове край някой водоем „наслука“.

Дядо пък обратно – ако можеше, във водата щеше да живее и да лови риба денонощно. За него това не беше толкова развлечение, колкото въпрос на мъжки двубой, дуел един вид.

- В риболова има двама съперника – ти и рибата. Или ти ще я хванеш, или тя ще те хване – казваше той.

- Е как ще те хване рибата, бе дядо?! – недоумявах аз.

- Ами ей така. Ако ти се измъкне, мира няма да имаш. Рибарят с празни ръце тръгне ли си, ще кълве душата му мисълта, че е изпуснал най-хубавото парче. Ще пустосва дни наред. Съня си ще изгуби. Ще се опитва да избяга от гнева си, но той ще продължава да го сподиря... Нали си чел „Моби Дик“? Спомни си как капитан Ахав преследваше по целия свят белия кит.

Хлапак бях тогава и се мислех за голям герой. Не вярвах, че някога рибата ще ме „хване“. Ама ядец! Прав се оказа мъдрият ми родственик. „Хващаше“ ме и още ме „хваща“, прибера ли се с празен живарник и овесен нос.

Дядо е бил на фронта през Втората световна война и все едни биткаджийски истории ми разказваше. Не можех да си представя войната – истинската. Ама иначе с приятелите ми често играехме на войници и подлудявахме цялото село със стрелбата си. Гърмяхме с капси – голям шум вдигаха, искри хвърчаха и страшно вонеше от тях на барут. Бяха нацвъкани като черни бенки върху едни тесни розови лентички, които за нас – момчетиите от махалата, бяха по-ценни и от златото. Сега няма такива „муниции“. Зареждаш една-две най-обикновени батерии и пищовът играчка започва да имитира с електронно пиукане картечен откос. Няма мирис на барут, няма пукот.

Дядо Боре бе толкова страстен рибар, че дори и на фронта не бе преставал да лови риба. Вие какво си мислите – че на фронтовата линия само сражения са водели войниците?! Ами не – и забави са си правили, и са пеели в окопите, и на риболов са ходили. И няма да повярвате, но тъкмо няколко риби спасили дядо от сигурна гибел.

Било ранна пролет. Неговата част стигнала до Балатон. Езерото вряло от живот по това време на годината. Рибата тъкмо се канела да хвърля хайвера си. А водата била бистра, сякаш извирала от планински извор. Наблизо се намирали позициите на германците, но нашите все още нямали заповед да ги атакуват. Не го свъртало дядо Боре да бездейства в такава примамлива близост с шаващата от безгрижно плуваща плячка вода и нарамил оръжието си, та право към езерото.

Нагазил в плитките води със заредената си бойна пушка, а подплашените шарани се разбягали във всички посоки. След себе си оставяли кални пътечки по дъното, та той лесно се ориентирал къде да стреля. Така успял да гръмне три тлъсти шарана. Едвам успял да ги натъпче в мешката си. Метнал я на гърба и тръгнал да излиза от водата.

Добре, ама швабите дочули гърмежите и взели да стрелят с минохвъргачката. Покрай дядо се разхвърчали взривяващи се като новогодишни фойерверки снаряди. И тъкмо се докопал невредим до брега, усетил силен удар в плешките. Цапардосала го голяма осколка от взривен до него боеприпас. Стоварил се той по очи в тинята и целия се оплескал в кал и нечистотия. Разпсувал се, изреждайки всички ругатни, които знаел. А те не са никак малко, уверявам ви. Но странно – никаква болка не усещал.

Когато стигнал своята част, мръсен и кален като току-що излязло от някое блато малаче, първата му работа била да свали раницата и да се похвали на другарите си с улова. Тогава видял, че осколката е намушкала като на шиш два от шараните и, забивайки се в третия, била спряла само на няколко сантиметра от гръбначния му стълб.

- Да знаеш, сине – казваше ми дядо Боре, – когато животът натика муцуната ти в смрадливата кал, не бързай да го ругаеш! Може би така те предпазва от нещо по-страшно, нещо по-лошо и по-неприятно!

До края на живота си той пазеше костта във формата на кръст, която беше извадил от главата на своя спасител – „простреляния“ от взривената мина трети шаран. „Кръхче“ й викаше. Тя ми е най-ценното наследство от него. Винаги си я нося с мен. И не се страхувам, че мога да падна в калта...

Автор : Диана Фъртунова

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 14-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и: