Д-р Георги Чалдъков

Преди 2-3 години няколко вестника публикуваха публицистичното ми есе (публисе), озаглавено „Достойнство, което нямаме, идиоти, които имаме“. То започваше така: „През 2006 г. в град Хобарт на остров Тасмания в Австралия, се проведе 15-тия Международен симпозиум по човешко достойнство. Мото на симпозиума беше Първият член на Всеобщата декларация на правата на човека: “Всички хора се раждат свободни и равни в своето достойнство и права”.

 Едно от големите достойнства на човека е да уважава достойнството на другите. И достойнството на нацията, на която принадлежи – тема на настоящето публисе.

Народният театър "Иван Вазов“ започна сезона 2023-2024 г.не с българска, а с украинската пиеса "Хага“ – за съдебен процес срещу Путин – по драматургия на украинката Саша Денисова  с гост-режисьор Галин Стоев, директор на Националния театър в Тулуза, Франция. Сега, за сезона 2024-2025 г.,театърът „Приключи кастингът на холивудския артист и режисьор Джон Малкович* на актьори от Народния театър, които ще участват в спектакъла "Оръжията и човекът" по пиесата на Нобеловия лауреат Бърнард Шоу. Репетициите ще започнат през м. октомври 2024 г., а премиерата ще се състои през м. ноември на Голяма сцена в Народен театър "Иван Вазов".Чрез езика на комедията и похватите на сатирата текстът цели да осмее обществените настроения, възхваляващи войната, показвайки тяхната вътрешна противоречивост и излишна романтизация“. – обяви ръководството на театъра.

* Същият Джон Малкович, който през февруари 2023 г. три пъти игра в "В самотата на памуковите полета"  при цени от 50 до 400 лева за билет – в същия Народния театър със същия директор.

Така обявeн, текстът на пиесета звучи много съвременно, но прикрива циничния хумор, с който автора описва българите – да правиш за смях пред цял свят един народ е изключително обидно. Особено когато си автор на десетки пиеси и есета, удостоен с Нобелов награда за литература-1925 г. „за творчество, белязано от идеализъм и хуманизъм, за искряща сатира, често съчетана с изключителна поетична красота“, и с „Оскар“-1939 г. за сценария на филма „Пигмалион“ – екранизация на едноименната му пиеса.

Премиерата на „Оръжията и човекът” е играна за първи път през 1894 г. в Лондон. Според наши театроведи и журналисти, „пиесата е твърде семпла комедия за такъв голям драматург, като претендира да покаже сблъсък на манталитети – човек от умната Европа в обкръжението на хора, които се измъкват от Ориента и се присламчват към Европа“.

"Оръжията и човекът" е играна в много страни по света. Бърнард Шоу се хвали с автентичността на творбата си: „Създава впечатление, че действително съм бил в България”. През 1924 г. виенски театър поставя пиесата, но голяма група български студенти влиза в театъра и осуетява премиерата. Същото се случва и в Берлин. Бърнард Шоу им отговаря с типичната британска арогантност, наричана „хумор“: „Когато българските студенти, с искрената ми приятелска помощ, развият чувство за хумор, няма да има повече проблеми”. Докато английската писателка Мерсия  Макдермот, написала няколко достойни книги за България, беше казала: "Ако някога тази пиеса бъде представена в България, ще последва революция".

„Да бихме могли!“  – отдавна ни е посъветвал знаменитият Професор Боян Пенев, един съвършен Homo  Apollonysius. Защото „никой друг голям писател не е осмял българите така, както Бърнард Шоу (1856–1950) в пиесата си “Оръжията и човекът”. В антивоенната си драма циничният ирландец ни описва като елементарни, глупави и скарани с хигиената туземци някъде на Балканите“. В пиесата българският народ е представен като варварски, като народ, който не познава сапуна, не се къпe и не четe книги.

С „черния си хумор“ Бърнард Шоу осмива и подвига на българската армия по време на българо-сръбската война от 1885 г., докато Иван Вазов прослави героизма на българите. Според  Шоу в България има само една библиотека, а кучето му е по-храбро от цялата българска армия, която de factoе наричана „капитаните побеждават генералите“ и е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.

Ако Джон Малкович не махне обидните за нас българите пасажи от пиесата, да знае, че нашите студенти*, и не само те, ще влязат в театъра и ще бойкотират (will boycott) премиерата (думата „бойкот“ не идва от името „Бойко“, а от това на английския фермер Charles  Boycott).

*През януари 1907 г. поради отнемане на автономията на софийския университет, студентите – по-будни и по-смели от сегашните – демонстрират при откриването на Народния театър. Те посрещат с освиркване и снежни топки пристигащия княз Фердинанд, който на следващия ден затворя университета за половин година и уволнява всички професори.  Много студенти са арестувани и интернирани по родните им места или изпратени в казармата.

Според проучване, публикувано преди няколко дни в научното списание Current  Biology, когато  разбраха за случващото с „Оръжията и човекът” в България, големите кресливи орли, уплашени от войната в Украйна, промениха миграционния си път. Тe прелитат по-големи разстояния и правят по-малко спирания за почивка по време на войната в сравнение с предходни години.

Ние често сме унижавани, защото не се противопоставяме на униженията –архетип на народопатологията ни, на колективното подсъзнание по Карл Юнг.  Но по-важно е какво е написал Проф. Боян Пенев (1882–1927) в „Нашата интелигенция“: „Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем велика сила. Но де са усилията? А преди тях трябва да дойде съзнанието; след съзнанието – единството и волята. Непосилна задача за нас: в името на един културен идеал тук мъчно се постига единство и съгласие. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля. Нашата цел е: една синтеза върху основите на българската душа – едно критично и по-дълбоко вникване в цялостния характер на чуждите култури и усвояване само на онова, което наистина би имало значение за нас и би отговаряло на една действителна потребност..... Да бихме могли!“.