Пак гледаме същия филм - поредна медия издевателства над колегията и налага оглушително „мълчание на агнетата” заради страха, че ако се обадиш, не само никога няма да си вземеш дължимите и неизплатени заплати, но и едва ли ще си намериш друга работа в държава, в която журналистиката е сведена до слугинаж.
 
Този път арената на драмата е вестник „Стандарт”, където пълни заплати на журналистите не са изплащани от месец май, където колегите са в нервен срив заради невъзможност да издържат семействата си и да покриват елементарните си жизнени нужди, където отделите се оголват и остават с по един човек заради масовото напускане на всеки, който може да се „спаси” някъде другаде.
 
Никой от журналистите там не желае да говори за случващото се. Онези, които още се водят на работа във вестника, панически молят да не се цитират имената им, защото продължават да се надяват, че някой ден току-виж им изплатят онова, което са изработили с труда си. Нали все пак ги залъгват отврем-навреме с по някоя и друга трошица - с по 100-200 лв. на месец или дори с по 500 лв., както стана при съвсем вече нетърпимото положение през септември, когато назря дори заплаха от стачка.
 
Обаче ако се разприказват, не само „ще духат супата” и няма да получат никакво следващо подаяние, но и просто ще изхвърчат от редакцията. Затова безропотно изнемогват, принудени да вършат същата работа, каквато е вършел пълният състав, стопил се вече с около една трета - и мълчат...
 
Другите, които вече са напуснали потъващия кораб, също не смеят да откровеничат. Ако са си намерили работа другаде, страхът им е да не подплашат новите си работодатели и да не им създадат конфликти с шефовете от „Стандарт”. Защото няма да им го простят. А ако още са безработни, знаят, че никой няма да вземе на работа „мнознайковци” и борци за справедливост.
 
Ето това се нарича „свобода на словото и журналистиката” в България. Репортери и рпедактори се оказват безпомощни да защитят собствения си професионален и граждански интерес, какво ли пък остава да се очаква от тях защита на интересите на обществото...

 
Впрочем, не беше ли именно „Стандарт” изданието, което съвсем неотдавна получи без конкурс държавния подарък да прави медийната кампания за българското председателство на ЕС?...
Медията, която все пак написа за „гладни бунтове” в „Стандарт”, е вестник „Галерия”. В негов си стил.
 
Но темата изисква по-сериозен разговор. Защото в момента наблюдаваме само поредният „Стандарт”-ен симптом на системната болест в българската медийна среда. И за пореден път от трибуната на СБЖ удряме алармата, че това е и болест на цялото общество, на което е отнета една от носещите основи на демокрацията - именно свободата на словото и журналистиката.
 
Толкова закрити медии само през изминалата година... Толкова изхвърлени на улицата колеги... Толкова уволнени и със запушени усти журналисти... Толкова задушаващо настъпление на обслужващи медийни ерзаци с двойната мисия едновременно да манипулират масовия читател и да отвратят по-интелигентния изобщо от журналистиката...
 
Мълчането в тази отровна среда е самоубийство за професията ни. Много спешна е необходимостта от законови регулации в защита на журналистическия труд и СБЖ вече започна активни действия в тази посока. Но е наложително и разбуждане на солидарността в цялата колегия. Онзи ден бяха „Преса” и „Тема”, вчера беше „Новинар”, днес е „Стандарт”, а утре?
 
Явно пак е време да се напомнят онези легендарни думи на германския пастор Мартин Нимьолер: „Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах - не бях комунист. Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах - не бях социалдемократ. Когато дойдоха за профсъюзните дейци, аз мълчах - не членувах в профсъюз. Когато дойдоха за евреите, аз мълчах - не бях евреин. Когато дойдоха за мен, вече нямаше кой да говори.”
 
 
 
Автор: Къдринка Къдринова
Източник и снимка: СБЖ