До изборите за президент остават малко повече от два месеца, а неяснотите около кандидатурите вместо да намаляват все повече се множат.
И неочаквано за обикновения българин на мода излязоха генералите. БСП лансира вече своя кандидат – двузвездният висш офицер от авиацията. Веднага след като бе приета оставката му, по националните телевизии той изказа твърдото си мнение по някои въпроси. Е, не засегна важните за страната проблеми, но надеждата, че и това някога ще се случи, все пак остана.
Като чуха какво смятат да правят кавалерите (и дамите) на розата, реформаторите стегнаха пооределите си редици и също затърсиха военен. То ние армия нямаме, ама генерали от запаса и резерва – бол.
Ген. Димо Гяуров обаче им отказа и сега покрай другите (само)кандидатирани се обсъжда и името на генерал Съби Събев. Също достоен офицер като Радев. Учил при това и в Русия, и в САЩ.
Патриотите не останаха назад и издигнаха смело кандидатурата на генерал Красимир Каракачанов. Който, макар да не е носил никога големи звезди или ромбове на пагоните си, открай време се изживява като главнокомандващ на всички патриотично настроени българи и българки.
Това, разбира се, не може да не дразни и най-известния сега генерал в републиката – Бойко Борисов. Нищо, че е от полицията, а не от армията, и е летял само като пътник с правителствени самолети, а не на МиГ 29, като ген. Радев, но все пак има три генералски ромба на пагоните. Пък и със сигурност вярва, че президентското кресло му е в кърпа вързано, ако само реши да посегне към него.
Някой ще рече – в света стана опасно: тероризъм, Ислямска държава, НАТО и Русия дрънкат оръжие и се гласят да мерят ония си работи, та затова партиите ни залитат по генералите. Да, спор няма, така си е. Само дето мястото на военните е в армията, а не на единия от двата известни адреса на бул. “Дондуков” в София.
Същността обаче на тази политическа милитаризация обаче е друга. И тя се изразява в това, че всички вече разбраха какъв НЕ трябва да бъде президентът ни. Поради което сега се търси антипод на Плевнелиев.
Помни се, че още след първите му публични изяви политици, които не бяха от неговия отбор, мастити журналисти пък и обикновени граждани на републиката взеха да го наричат как ли не, включително и с най-долни имена. Това, разбира се, е крайно неуважително. И към президента на републиката, и към самата институция, и към онези над 52,58% електорални единици, които го избраха за глава на държавата на втория тур през 2011 г.
Нищо че сегашният ни президент е простодушен човечец, готов винаги да разцелува някого от охраната на държавника, който го е поканил на гости. Или да поддържа твърдо евроатлантическата ориентация на страната и да обявява Русия за най-върлия враг на малка България. И то след като само преди малко повече от 26 години ентусиазирано е викал “Да живее БКП!” Е,тя, историята, та дори и не съвсем далечната, знае и други подобни маньоври.
Това обаче далеч не е всичко. По-важното е, че родната политическа класа взе да поумнява. Вдяна, че в нейните стройни редици вече няма никой, който да не се е провалил. Купища кирливи ризи могат да се извадят за всеки от тях. При това без дори да се поглежда в Уикилийкс или в архивите на ДС.
И затова сега идват генералите. Проблемът обаче там е друг. И той е в два аспекта. Първият е за субординацията. А той в армията е кристално ясен – “Аз съм началник – ти си глупак, ти си началник – аз съм глупак.”
Вторият е в това как протичат служебните разговори между военните. Ключовите думи и изрази там основно са четири: “Заповядайте”, “Разрешете да доложа”, “Слушам” и “Виноват”. А съдържанието на доклада е известно: “Заповедта е изпълнена…” И съответните подробности как точно.
Разбира се, в никакъв случай не подценявам командния опит на българските генерали, които в миналото неведнъж са смайвали света с блестящите си победи. Нито пък интелектуалния багаж на техните сегашни наследници и потенциалните им политически способности.
За всеки професионален военен обаче заповедта на началника е закон. И не се обсъжда по същество. А къде са сегашните ни началници, това Борисов ясно го казва – в Брюксел и Вашингтон. Е, напоследък като че ли и в Москва…
Но това са подробности. Защото в крайна сметка е все тая, чии заповеди ще изпълняват онези, които чрез избори сме упълномощили да движат общите ни дела. Същественото е, че ги изпълняват. Оттам нататък коментарите стават повече или по-малко излишни.
Ако обаче на някого му е станало мрачно от тези редове, трябва да му кажа, че светлина в тунела има. При това и в нашия, колкото и странно да му се стори това.
И ми идва да кажа това като гледам резултатите на нашите спортисти на последната олимпиада. Вярвам, че българската политическа класа може още повече да поумнее и ако не на тези, то на следващите избори да ни предложи да изберем за президент жена. Я Илиана Раева, я Ива Ананиева, я Елица Янкова, която в първото си телевизионно интервю на наша земя повтори думите на Левски, че ако печели, печели за цяла България. Или сребърната медалистка Мирела Демирева.
И тогава нещата могат да почнат и да се пооправят. Защото стара приказка, при това съвсем не измислена от мен, е тази, че мъжката половина у нас в общия случай не става и за чеп за зеле. А децата са ни били хубави само защото не се правели с ръце.
Снимка: Kanal3
