След дълго отсъствие, може би дори малко предизборно, премиерът поднови разговора си с народа

Борисов направи поредната си телевизионна изява. Този път в сутрешния блок на bTV.

Сега, като пиша тези редове, едно голямо умиление ме обхваща. От това как Борисов се грижи за гущерчетата, змийчетата и жабчетата по трасето на магистрала Струма. И за мухата, която потърси спасение на носа му в студиото на телевизията.

И е прав човекът. Не затуй, че навъдилите се повече от природата ни природозащитници ще го изядат после. А защото така е правилно.

И за други неща е прав премиерът ни. За това, че има много проблеми за решаване през септември, че опозицията непрекъснато се чуди за какво да го захапе, че се мъчи да направи у нас газовия хъб на Балканите, че се опитва да постигне национално съгласие да платим на руснаците милиард и нещо и да видим после къде да ги турим двата реактора – в музея или ще правим АЕЦ “Белене”. Че трябва да си довърши реформите, които всъщност не се знае дали са почнали, че ако загуби изборите наесен трябва да се ходи на предсрочни парламентарни избори.

Но най-много го мъчи човека

въпросът с мигрантите.

И си е прав и тук. Проблемът действително е голям. При това съвсем не създаден от него, както е с някои други. И прави каквото е необходимо, не може да се отрече.

В същото време недобросъвестни коментатори, пък и обикновени граждани си позволяват да го наричат ту турски васал, ту пощенски гълъб между Анкара и Европа, ту нещо друго, пак обидно.

Съгласен съм, че така е несправедливо. Щото и други овластени политици ходят на крака при Ердоган, но тях никой не ги квалифицира като прости вестоносци.

И причината за тази Борисова активност е ясна – нашата черга гори, не тази на Германия, Австрия, Хърватска и Словения, с чиито премиери се срещна той в края на миналата седмица, след като изслуша жалбите, упреците и наставленията на турския президент. Премиерът ни е длъжен да търси изход от положението. И като управник, и като българин.

Проблемът е само там, че този изход трябва да бъде благоприятен и за нас, и за Турция, и за ЕС. Което, при сегашното международно положение, вече много прилича на баснята за орела, рака и щуката.

Но това не означава, че не трябва да опитва, спор няма. И да продължава да настоява, ЕС да изпълни своята част от споразумението си за мигрантите и визовия режим с Турция, а всички бежанци да бъдат настанени в зона за сигурност на територията на северна Сирия.

Както обаче е казано,

дяволът се крие в подробностите.

Борисов отлично ги знае, но предпочита да не ги казва. И не за друго, а защото няма той, пък и държавицата ни, силиците да измете от пътя малките камъчета, та те да не обърнат общоевропейската политическа кола.

Първата подробност е споразумението на ЕС с Турция. Според Борисов трябва да го изпълним. За да има мир и да си угасим чергата. Ама проблемът е там, че Турция не го изпълнява в цялост. И няма и намерение да го направи. А в същото време иска ние да изпълним всичко, което сме обещали.

То това е като с децата. Когато бях малки, искаха. “Искайте!”, казваше майка им, “Имате право да искате.” Друг е въпросът дали ще ви се изпълни това, което не сте си заслужили. И права си беше, справедливост трябва да има, нали все за това се борим.

Тази картинка, в която Турция иска, а ЕС не иска, обаче очертава нашето нерадостно положение. Щото, ако мигрантите вземат да нахлуват у нас не по 300, а по 30 000 на нощ, къде ще ги денем? Съседите ни вече здраво пазят границите си, пък и дори някой да се промъкне, по силата на едно друго споразумение страната, в която после са го пипнали, ще ни го върне. Защото първо у нас е регистриран.

Изобщо сме между чука и наковалнята

и Борисов действително има за какво да се притеснява. И може би да си мечтае за предсрочни избори, които да загуби, та друг да вади кестените от огъня.

Другата малка подробност се крие в идеята на Борисов всички мигранти да бъдат настанени в зона за сигурност на територията на Сирия. Честно казано, като почна напливът на бежанци у нас, и на мен ми хрумна същото. И е правилно. Настанени са там хората, имат си насъщния и покрив над главата, Европа, Америка и останалият свят плащат. Докато се оправи положението и прогонените се върнат по домовете си.

Въпросът тук е само един – защо турската армия трябва да варди тази зона, а не въоръжени сили на международна коалиция, които при това в съвсем кратък срок да възстановят държавността в Сирия и Ирак? Защото турската армия после може и да забрави да си тръгне…

Да, ама пак – не! Така наричаните Велики сили си имат свои планове за тези земи и хич не ги е еня нито за нещастието на прокудените от домовете си хора, нито пък за това, че България и Европа могат да загинат от ислямско нашествие. Те са далеч и със сигурност са забравили приказката, че когато мечката играе у съседите им, скоро ще заиграе и у тях.

Така че прав е Борисов да хвърля всичките си усилия за намиране решение на този проблем. Макар това да прилича на познатото търсене на черна котка в тъмна стая при условие, че там котка въобще няма.

Защото не може нашият премиер да прати героична ни 61 Стрямска механизирана бригада да пази тази зона в Сирия. Няма да му позволят, пък и държавата ще фалира, докато я изхранва.

Или да тропне на руснаци, американци, европейци и турци и да им каже дайте ми въоръжени сили, аз ще оправя положението. Малък е да го направи. И ние сме малки. Доста хора преди него се постараха да нямаме армия, икономика, повече от половината от населението да живее в мизерия, а иначе да сме първи по брой на милионерите на глава от населението. И затова сега му остава само да прелита като пощенско гълъбче от изток на запад и да моли и убеждава.

Но пък истината е в искането. Който иска, в края на краищата му се дава дори само за да се отърват от него. Тъй че и ние трябва да искаме. И от Турция, и от ЕС, и от руснаци, и от американци, и от ООН, ако щете. Защото колкото повече и по-настойчиво нещо искаме, толкова повече нараства шансът да ни го дадат.