Исторически символи или история на срама
Днешните явни и мълчаливи протести на хората в България са една брънка от всеобщото недоволство, периодично предизвиквано от политическите превратности след 9 септември 1944 г., а и след 1989-та. Народната воля винаги бавно и мъчително си е преправяла път към свободата на изразяване и за правото на сдружаване навсякъде и във всичко. Страхът от неизвестното още се подсилва и допълва от тъгата по социализма. Едни изгубиха привилегии, но заграбиха собственост, както и правото да ни управляват чрез своите деца и внуци. Други се втурнаха в предприемачество без да знаят какво ги очаква, а мнозинството за пореден път се почувства излъгано…
Приватизацията разгневи мнозина. Без да отричаме порочното в нейното осъществяване неоспорима остава спасителната й роля. Тя даде свободата на бизнеса и предпази страната от банкрут, беше израз на историческа справедливост за масовата национализация през 1947-1951 и насилственото коопериране в селското стопанство от партията-държава БКП. И ако недоволството ни през 2013-та е за по-добро качество на живот като спрат да ни лъжат и грабят,то главната поука е, че никога не трябва да оставяме на мира управляващите и не се страхуваме да търсим отговорите им за всяка неправда и нарушаване на правата ни. Колко повече са били основанията за истинско недоволство 40 години преди 89-та! „Народната власт” тогава етапно и решително затваря нацията ни в един лагер от догми и химери, бележейки всяка петилетка с поредица от паметници на ограбването - материално и морално. Ограбване на всички трудещи се в името на тяхното бъдеще! - най - безогледната демагогия на българския социализъм.
Първият пример за всенародно ограбване е обмяната на парите през 1947 година. Колкото и пари да си имал от емисия 1943-та получаваш най-много до 2 000 нови лева, което си е истинска конфискация. Следват облигационните и държавни заеми - основа на следващите 6 стъпки за разграбване. Заемът на свободата(1945г) трябва да подсили приходите на бюджета за възстановяване щетите от Втората световна война и за ограничаването на инфлацията. Вторият заем (1951г) е за финансиране на мероприятия по първия 5 годишен план. Архивните документи обаче показват, че парите от „народните заеми” се използват и за чисто партийно-политически цели от разрастващата се власт на БКП в цялостния живот на хората. Още през 1946 се отнемат имуществата на девическите професионални училища, издържани от различни благотворителни дружества.
Но ужасно драматичният процес по отнемане имуществото на фондации, фондове и дружества с благотворителна дейност е през 1948-1951 г. Преди това те са поставени във финансова несъстоятелност от задължението да закупят голям брой облигации по Наредбата-закон за Заем за свободата от 1945г. Имуществото на над 150 такива организации става държавно и задълго спира една 70-годишна традиция на дарителството в България. В Бургас тази конфискация засяга и популярното благотворително женско дружество „Милосърдие”, както и „Добрият самарянин”, основани от Ганка Хаджи- петрова в 1898 и 1902 г. През януари-март 1950 г. ГНС на ДТ Бургас предава на „Жилфонд” двете сгради на „Добрият самарянин”, оценени на 15 млн.лв.Общата стойност на активите, които държавата получава от тази ликвидация се равняват на около 16 млн.лева.* А построеното с дарения сиропиталище „Царица Елеонора” и всички отнети подобни домове са поредното доказателство колко безумно наивна и безотговорна е била идеята за одържавяване на имущество, сътворено от човешката добродетелност. Основателката и главен дарител в това благородно дело е починала още в 1928г. и не е преживява унижението да види ограбването му от собствената си държава. Каква „утеха” само! Може ли да има прошка за такава налудничава партийно-държавна политика?
Нямат обаче този „късмет” предприемчивите българи в индустрията и занаятите - те и семействата им не само са свидетели как отнемат собствеността им, но и са бити, унижавани, интернирани или принуждавани да работят в одържавените си предприятия като „технически персонал”. Само в Бургас национализацията и околните села отнема от собствениците им 74 фабрики, търговски дружества, производствени кооперации, работилници, мелници. Активите им дори при занижените тогава оценки възлизат на около 3 млрд.лв.** Невъзможно е да се изчислят загубите от такава чудовищна трансформация на собствеността, която превръща собствениците в ратаи на социалния експеримент „народно-демократична власт на трудещите се”.
Но в този капан на новата власт попадат не само „омразните” фабриканти и кулаци, а и самите работници и селяни. Те са постоянно заливани от агитации и обещания, облигации по заеми, купони, наряди и членски внос за какво ли не. За извличането на всички възможни ресурси активистите на партията-държава не подбират средства. Само за месец, например, до 1.02.1951г. в подписката за „Народния заем” в Бургас и околните села са събрани 58 307 000 лв.*** Никой не може да каже къде и за какво са отишли тези и другите милиони, събирани по всевъзможни начини от „народната власт” за обещаното от нея „светло бъдеще”.
В онези тежки години не липсват форми на съпротива. Едни пишат „вражески” лозунги „вън съветските окупатори, вън съветските агенти от нашата страна, долу комунистите Сталин и Димитров”. Други просто „даряват”, за да се отърват. А вярващите в по-доброто бъдеще съзнателно изпълняват и сътрудничат. Докато почти всички се оказват послушно манифестиращи повече от 30 години пред трибуните, от които шепа хора демонстрират огромната си власт над един „предан (в същност предаден) народ”. Едва след 1989-та демонстрациите на хората започват да добиват истинския облик на недоволство от властта и за отстояване на човешките права.
Днес поводът и основанията за разноликите искания в народното недоволство много напомнят на запечатаните в историята ни паметници на ограбването и
заблуждаването на народа след 9.ІХ.1944-та. При огромния недоимък във всичко, въпреки лишенията и заради силовото налагане на „вечната българо-съветска дружба”, от 1948 г. започва проектирането и постепенното изграждане на истински гранитни и бронзови паметници у нас. Създаденият специален КНИК(Комитет за наука, изкуство и култура) на практика подчинява на комунистическата идеология
всички научни и духовни институции. Въведен е държавен монопол, ликвидирана е частната инициатива в научната и културна сфера чрез тотален контрол , последиците от които дълго ще преодоляваме. Този КНИК блестящо се справя с партийната повеля на БКП.
В изпълнение на неговите решения на 5 март 1950 г. ГНС на ДТ в Бургас обявява „конкурс за изработване на проект за паметник на съветската армия”.**** Днес бургазлии трябва да знаят дали този проект е дело на културно-историческа потребност или е част от мащабен план за насаждане на идолопоклонничество, налагано от комунистическата доктрина. Трябва да знаем защо обявената начална цена от 12 млн.лв. нараства 4 пъти до построяването му и кой се оказва на далавера от всичко това. Важно е да разберем връзката му с описаните до тук невидими паметници на ограбването на българския народ и мотивите на тези, които поръчват подобни проекти без да си плащат сметката за това. Дали защото прекалено са уверени в бетонираното съзнание, че е кощунство да се посяга на подобни паметници дори и само на думи?
Из „Паметна историческа записка” от 1.06.1952г., положена в основите на паметника в Бургас:…”Като спонтанен и непринуден израз на безпределна и дълбока благодарност на трудещите се от Бургас издигнаха този величествен паметник на съветската армия-армия освободителка, опора на световния мир…..и в прослава на нейния гениален вожд, вожда и учителя на цялото прогресивно човечество - Йосиф Висарионович Сталин”….
Колко важни за БКП са планираните паметници на признателност към повторните „освободители” доказва факта, че специалният за целта „комитет за постройката на паметника на съветската армия” в Бургас от началото на 1950 г.се ръководи лично от председателя на ГНС Неделчо Ралев. Членове са Минчо Минчев, инж. Г.Коточев, арх.П.Аврамов, полк.Палин, полк.Дренски и още 7 човека. За една година този комитет събира 7 572 469 лв.През 1951 г. чрез бюджета на КНИК за паметника са отпуснати още 15 млн.лв. и е подписан договор на 12 май с.г. арх. М. Милков и скулптурите В.Радославов и А.Атанасова. Хонорарът на този екип е 30% от стойността - за проектиране, цялостна проектно-сметна документация, макети.*
Интересни и тъжни са десетките съвещания на местния комитет, на изпълкома на ГНС и КНИК с проектанти и строители от март 1950 до март 1953 г. Променят се планове, материали, идейно-художествени детайли и накрая - мястото на паметника и неговата цена. Идеята той да запълни пространството на „Тройката” вместо истинският й символ - високата тройка лампи от 1934 г. налага увеличаване на пилона от 15 на 17 м., гранитна площадка от 126 м2, бронзови венци и странични гирлянди; врачанският камък се сменя с равадиновски гранит, облицовъчните плочи от 15 на 40 см. дебелина; често се променят релефните фигури „докато се предаде в тях непринудено и силно чувството на възторга при първото виждане на Съветската армия”. Всичко това води до постоянно нарастване на цената и в края на 1952 г. строителят - ДСО Бургас изчислява крайната сума на 49 278 833 лв.
А забавянето на строителството и удължаване на срока поради всички тези причини се оценява от комунистическата власт като „нещо недопустимо, защото води до излагане престижа на народната власт и на българо-съветската дружба”**…
Ето къде е първопричината за бързането, търсенето на най-доброто място в центъра на Бургас, за идейните и технически промени.За това и не се жалят средства, а събирането и харченето им е такова, че днес не може да се проследи кой колко е дал и взел. За архитектите този и другите десетина такива паметници в страната са доста апетитна поръчка за онова време. Без съмнение идеологическият мотив на партията-поръчител за придаване величественост на тези монументи напълно съвпада с материалния интерес на проектанти и строители. Лошото е, че истинският инвеститор - бедният и постоянно ограбван народ плаща сметката. А тя е твърде скъпа и всеки непредубеден читател лесно ще разбере материалната стойност на този паметник от 49 278 833 лв. като знае, че: - 25 800 000 лв. са приходите на ОСП „Градски превози” Бургас за цялата 1949 г.;
- 36 258 769 лв.е годишната печалба на ОСП „Местрой” за 1949 г.;
- 49 309 954 лв. са активите на национализираното дружество „Девеко”(„Хемус”)***.
Твърде скъпо сме платили запаметяването на едно „тържествено посрещане” на съветската армия в Бургас! Все едно сме затрили важно стопанско предприятие в града. За това е логично днес да попитаме: не можеше ли далеч по-скромно, какъвто е паметника за руско-турската Освободителна война? Защо днес когато ще правим нов съвременен площад този огромен монумент ни кара да се чувстваме твърде малки под ботуша на войника „Альоша”? Армията му вече е в историята, а българо-съветската дружба отдавна не е нито „вечна”, нито нерушима. Защото просто няма такава. Уважението и добрите си чувства към руския народ доказваме ежедневно и без комунистическата куха фразеология. Тогава кому е нужен този паметник, рожба на грандоманията и угодничество на българските комунистически вождове към техните кремълски господари, при това и в прослава на „гениалния вожд” Сталин?
До кога ще плащаме поддръжката на един огромен гранитно-бронзов монумент след като е ясно, че той нито олицетворява реални исторически събития от града ни, нито му дава простор и красота? Истината по-скоро го прави символ на срама и раболепието на една партия, чийто режим на 5 май 2000 г.е обявен за престъпен със закон от българския парламент. Видно е, че историческите факти го причисляват и към тъжните паметници на ограбването на нашия изстрадал народ, а това го прави и символ на разделението. За това днешната общинска власт има шанса да прояви разум, далновидност и смелост като уведоми руската страна, че се налага неговото преместване. Няма да го разрушаваме като плевенския му събрат. И ако Русия държи на него, да финансира преместването в естествената му среда в северната морска градина. Заедно с други подобни монументи такъв музей на открито би носил дори приходи на общината. Ако се вложи нужното въображение.
Каквото и решение да има, то в никакъв случай повече не трябва да тегне финансово на българския данъкоплатец! Защото от 22-те основания за обявяване на комунистическия режим 1944-1989г. за престъпен, три от тях произтичат именно от материалните паметници на ограбването: „лишаването от право на собственост, злоупотребата с възпитанието и културата за идеологически и политически цели, подчиняване интересите на страната на чужда държава до степен на обезличаване на националното достойнство и практическа загуба на държавен суверенитет”. ****
„По-добре горчива истина, отколкото красива лъжа” - гласи руска поговорка.
Гражданската позиция нали е това - да не премълчаваме горчивата истина и да не допускаме превръщането ни в безпаметни съглашатели в една история на срама.
Послеслов: Още при проектирането на паметника в София един от неговите създатели - изтъкнатият ни скулптор Любомир Далчев заявява, че мястото му е в парка, а не където е сега, която позиция му коства много. В Бургас всички са били „единодушни” да му отредят най-централното място. За това днес е време да си каже думата народът - този, който е платил сметката за един символ на отхвърления тоталитарен режим. Или ще оставим отново властта да решава вместо нас? За това от тв екрана наследниците на бившите партийни величия вместо разкаяние ще продължават да ни обясняват колко много се гордеят с миналото на своята партия. Но защо ние, които не им вярваме ще продължаваме да вървим под сянката на техните гранитно-бронзови паметници? Като сме платили твърде скъпо построяването им, нима ще продължаваме да доказваме, че са и скъпи на сърцата ни? Комунизмът у нас безнаказано ограби имотите и парите на българите, пречупи вярата на едни, физически ликвидира други, разрушавайки цялостната структура на обществото. Нима днес ще допуснем инерцията от това ограбване да продължава, отнемайки ни правото на информиран избор и правейки ни безучастни в решаването на обществените проблеми?
________________
*РДА Бургас, ф. 627,оп.1,8,л.247.
** пак там, оп.2
*** пак там, ф.129Б, оп.1,а.е.39,л.18.
**** пак там, ф.627,оп.1,а.е.382,л.6,7
* РДА Б-с, ф.627, оп.1,а.е.382
**Пак там, л.7,8 и а.е. 382,л.12
*** Пак там, оп.2,а.е.5,л.68
**** Държавен в-к, бр.37/05.05.2000г.
Този паметник винаги ще демонстрира разделението в обществото и ще символизира материалното и морално ограбване на българското общество след 1944г.
Поставената в основите паметна записка е доказателство за тоталитарната същност на самата идея за паметника на съветската армия в Бургас( а и на другите 11 подобни паметници в страната).
Тройката лампи на високия стълб в горния край на площада дава името и символизира едно нова начало.за този централен площад в Бургас.от 1934г. Днес името е върнато, но гранитно-бронзовия „Альоша” го обезсмисля и винаги ще стои като чуждо тяло в центъра на града.
