Пиеса за оберлихт, кайма и хор на гларуси.

  За Халите си спомням. Изчезнаха. Както изчезнаха, събориха ги, къщи, сгради, цели квартали... По детски ние не разбирахме какво се случва. Жестокостта на ставащото. Досягаше ни само ако съборените къщи са на наши приятели. Приятели изчезваха запокитени нанякъде, в някакви квартали... Истории, които друг път вероятно ще разкажа.

  Разрухата на на къщите бе даже повод за игра. В отворените трапове за бъдещи строежи, тези незарастващи гьолове, дори пътешествахме с нашите салове. Тигрите на седемте морета бяхме. Само понякога у нас се стрелваше, преди или пък след играта, тревогата в очите на големите: "пак събарят".

  Халите. Отиваш на Халите при Бай Стефан месаря с Дядо. Да ти отреже от „ееей това месо, дето да има и малко сланинка“, гледаш с възхита с какъв замах Бай Стефан сече, а после  пльоска месото на парчетии в устата на мелачката, голяма яркочервена, чуваш виенето на мотора, гледаш как се задвижва големият ремък и, най –интересното, как най-накрая започва каймата да изниква, изниква и да слиза като водопад  към бакалската хартия; на червеи, червено-бели червеи, които мама ще сплеска на кюфтета. Или на чудесна супа топчета. Бай Стефан с дървена клечка изчегъртва и последната кайма, пльосва, и увива ловко.

“Докторе, заповядай! Следващият молим!“... Гласът му кънти в халето,  същинска тронната зала. Бай Стефан, “нашият месар“, е в моите очи владетелят на Халите. Коронясан с бяло кепе и с тога, малко мърлява, кожена престилка. Скиптър-сатър. Придворните му гълъби, нахлули в залата,  аплодират с криле. Крилопляскат… Гургулят горе високо, високо при стъкления покрив. Тоя вълшебен на разрушение орисан оберлихт.  

   Следиш ги заслепен от чудото на тая измамно вечна светлина. Кънти на гълъбова гюрултия...

Гургулят и клиентите улисани. Екот от мраморните стени, под, тезгяхи, над които едва надничам...  Излизаш, стиснал гигантската и винаги топла лековита лапа на Дядо. Старият Доктор Лозев-  Бялата мечка. 

   Навън възбудата от хаоса на пазаруването пада. Екотът утихва някъде назад.

    Колелото, моето съкровище, син „Универсал“, чака на педал опряно на изгладените от стъпки мраморни стълби.

     Слънцето и градът свирят друг концерт отвън. Хористи са гларусите, първа цигулка - гумата на моето колело на контра. Зрител е моят малък, незаменим, син, слънчев Бургас. 

       На другия ден халите ги няма. Казват, много трудно ги съборили. Доброто трудно се събаря.

 

 

Автор: Румен Лозев