Д-р Георги Ников Чалдъков

Излязъл е буен вятър,

Буен вятър в Черно море,              

Гимиджии Бога молят,

Бога молят, мене викат:

Дека да си Свет Никола.

Дека да си тук да дойдеш,

Да усмириш буен вятър.                                     

          Народна песен

        През 1992 г. Община – Бургас избра Свети Николай Мирликийски Чудотворец за патрон и покровител на града и неговите жители. Оттогава Никулден е празник на Бургас – спомням си първите фиести на площада пред Общината и вечерта в ресторанта на хотел „България“ – един безкраен коктейл.

        Б, като Бургас, като Бургазлиите! – преди 100 години те са били около 15 000, сега (15 септември 2022 г.) са 210 813 души. Силата на бургазлиите обаче е свързана не с техния брой, а с разума и емоциите им и стимулираните от тях любознание, трудолюбие и свободолюбие.

        Ако сте късметлия да живеете в Бургас като млад мъж, където и да отидете по-късно в живота си, той остава с вас, защото Бургас е един безкраен празник – Ърнест Хемингуей, перифраза.

       В парадигмите на културната топология „Средиземноморски човек–Готически човек“ са пейзажи с различен стил на поведение, на самоопределение, на чувство за род, роден град и родина, на носталгични и еуфорични мисли и чувства за тях – numen inest (Божеството е тук), както са казвали римляните. Наричам това сантиментален геомагнетизъм – Сиракуза на Архимед; Кастилия на Дон Кихот и Санчо Панса; Арл – на Винсент ван Гог; Папеете на остров Таити – на Пол Гоген; Гранада – на Федерико Гарсия Лорка; Саламанка – „голямата метафора“ на Мигел де Унамуно...

        Бургас е голямата метафора на Александър Георгиев Коджакафалията – Бащата на Бургас, Апостол Карамитев, Георги Баев, Генко Генков, Тончо Русев, Христо Фотев, Петя Дубарова, Райна Кабаиванска, Георги Калоянчев, Руси Чанев, Георги Дюлгеров, Недялко Йорданов, Стоян Цанев, Христо Карабурналиев, Мелкон Мелконян, Вяра Димитрова, Петър Ст. Петров, Лена Бахчеванова, Александър Хаджипетров, Петър Райков,  д-р Иван Чилингиров, д-р Богомил Панайотов, д-р Стоян Стоев, д-р Любен и Дичо Палазови, д-р Мара Станкова, д-р Коста и Данаил Костови,  д-р Веско Джендов, д-р Любомир Стоичков, инж. Георги Силенов, арх. Неделчо Карабелов, арх. Тодор Кръстев, Хараламби Шомилов, кап. Константин Кюркчиев, кап. Илия Бахов, кап. Васил Дачев, кап. Стоян Пантов, чичо Илия* .......... и още много, описани в книгата ми „БУРГАС. Сантиментални истории“.

          От римския поет Вергилий знам, че „Земята е божие дело, градът – на човека“. По-късно от разговорите с Неделчо Карабелов и от книгите на арх. Христо Генчев научих, че за етруските, траките и римляните „градът, макар и малък, е олтар на Всемира“. Също така, че аxis mundi (лат. – ост на света) на София е планината Витоша и черквата „Света Неделя“, на Рим – Forum Romanum, на Гърция – Делфи и Олимп, на Япония – планината Фуджи (особено когато си в подножието й и гледаш как охлювът на Кобаяши Исса „бавно, бавно се катери“ към върха).

        За мен бургаският аxis mundi, по-точно axis urbi (ост на града), е „Александровска“ и по средата „Часовника“ (пъпът на Бургас – umbilicus urbis Burgas) – тя е оста „Север-Юг“ (cardo), около която се въртят всички бургаски къщи, площади, църкви, градини, кафенета, кръчми. И остров Света Анастасия – „на залива закрила,/ строга и любовна светлина“ (Христо Фотев).

         Сигурен съм, че когато гларусите и чайките летят нависоко, в очите им – хиляди огледала над града – се оглежда най-големият христиански кръст в света, изграден от улиците „Богориди“-„Фердинандова“ (бургаската Via Sacra) и „Александровска“ (Via Principalis) – може и от бургазлиите, които вървят по тях, но това само въображението на гларусите и чайките го знае.

         Много години преди това авгурът (гадателят по полета на гларусите и чайките) е направил отграничаването на града: впрегнал в плуг бяла крава от вътрешната страна и бял вол – от външната страна. Орал така, че заораната пръст се прехвърляла навътре и така очертавала градската стена. Сега гларусите и чайките виждат, че от двете страни на „градската стена“ е написно Salutationem Vobis Facio in Burgas (Добре дошли на всички в Бургас).  

* ЧИЧО ИЛИЯ И ДЕЛФИНИТЕ

  С чичо Илия и семейството му бяхме съседи – те живееха под наем в къщата на Петьо Райков на „Сливница“ 29, ние – на 27, срещу гърба на Пожарната команда в Бургас. В две стаи изгледаха и изучиха четирите си деца – Ванчето, Мима, Ася и Петко. Леля Радка цял ден готвеше, переше и чистеше, чичо Илия беше повече в морето, отколкото в града. Беше капитан на един от корабите, които ловяха делфини. Като се връщаше от морето, ни даваше гилзи от патроните, с които са стреляли по делфините. С Петьо и други връстници от махалата играехме игра, която приличаше на боулинг – нашият двор освен градина с цветя и четири вишни, имаше и хубава циментова настилка. В единия й край нареждахме гилзите и от 10–15 метра хвърляхме към тях „таката“ – така наричахме металната „пръчка“. Който събаряше повече гилзи, печелеше играта. Тогава, Бог да ни прости, все още нямахме рецептори, с които да усетим, че гилзите „миришеха на престъпление“.

      Наричаха го Журнала, защото продавал вестници пред пристанището и пишел корабния дневник много интересно. В една от стаите им имаше библиотека, където бяха подредени учебниците и тетрадките на Ванчето, Мима, Ася и Петко. Там бяха и тетрадките на чичо Илия, в които описвал рибарските си истории. В една от тях разказваше, че след всеки улов първо влизал в църквата, запалвал десет свещи и молел за прошка всички делфини, убити от неговата флотилия. Често сънувал, че „водачът на делфините“ идвал на „Сливница“ 29, почуквал на прозореца му и го молил да спрат войната срещу делфините. Чичо Илия виждал сълзи в очите му, а викът му „защото сме приятели, приятели, приятели“ преминавал през всички къщи около Пожарната, слизал надолу към „Тройката“, завивал вдясно по „Главната“ (както наричахме „Александровска“), влизал в пристанището и изморен, заспивал на кораба на чичо Илия.

**Според изследване на учени от Института по Института по експериментална морфология и антропология в БАН, най-красивите и най-умните хора в България се раждат в Бургас. Това най-вероятно се дължи на бургаските гени. На Чудотворецът Свети Николай Мирликийски. И на  денонощния ритъм на бриза в бургаския залив – най-големият на Черно море. И кръстопът на древни цивилизации и култури.