Неуспешният опит за преврат в Турция повлече след себе си поредица от събития, които предизвикаха разнопосочни коментари. Какво предизвика масовите арести, дали става въпрос за разчистване на сметки, или Ердоган просто следва предварително замислен план за ислямизацията на страната си? Анализ в три части на Огнян Марков.

 

Разбира се, не казвам нищо ново. Индикациите за пълзящата ислямизация на югоизточната ни съседка от двадесет години насам, в противоречие с принципите на кемализма, са достатъчно много и достатъчно видими, за да останат встрани от вниманието на всеки от нас.

Обикновената констатация за обективното съществуване на което и да е явление обаче разкрива само част от смисъла му. Изследването на предпоставките за възникването му, доколкото те са уловени правилно и в пълнота, внасят, разбира се, повече яснота. Но всичко това, макар да представлява добра основа за разсъждения, се отнася само и единствено до конкретното явление.

В реалността, включително и в политиката, същественото е да се прогнозират вероятните тенденции за развитието на едно или няколко свързани помежду си явления, тоест най-важното – процесът. А вероятността, според философската й дефиниция, представлява реализируема възможност.

Какво представлява кемализмът?

По темата е писано много и всеки търсещ може да се просвети достатъчно. Основното в радикалните реформи, проведени от Ататюрк, е разделянето на халифата и султаната, като последният е премахнат.

Халифатът е ислямска форма на държавно управление, при която религиозната и държавната власт са обединени. Нещо повече – тя отразява политическото единство и ръководство на целия мюсюлмански свят, независимо в какви държавни обединения се намира той към дадения момент.

Държавният глава на най-силната мюсюлманска държава се възприема като халиф на всички правоверни и наследник на пророка Мохамед. Преди създаването на Република Турция султанът на Османската империя е и халиф на всички мюсюлмани, а халифатът се ръководи по каноните на Шариата.

В исторически план за Турция, Мустафа Кемал Ататюрк е това, което е Петър I Велики за Русия. Негова е основната заслуга за създаването върху руините на остатъците от бившата Османска империя на нова светска национална държава, в която е премахнато шериатското правосъдие. И най-важното - превръщането й от стожер и обединителен център на онова, което сега наричаме радикален ислям, в негов непримирим противник.

Един цитат от изказване на Ататюрк разкрива истинския смисъл на писаното по-горе. Той казва: “Турция не е наследник на Османската империя, Турция е последната освободила се държава от Османската империя.”

Какво става сега? Погрешно е да се приписва на Реджеп Таип Ердоган, че той е започнал

ислямизацията на Турция.

Този процес има началото си от средата на 1996 г., когато премиер на страната става Неджметин Ербакан, председател на  Партията на благоденствието. Тогава именно започва настъплението срещу устоите на светската държава, установени от Ататюрк. Разрешава се носенето на фереджета в обществените сгради и постепенното свързването на религията с държавата. Самият Ербакан пък е убеден, че в социален аспект ислямът е единственото спасение за човечеството.

Година по-късно, на 30 юни 1997 г., под натиска на турските военни, Ербакан е принуден да подаде оставка, партията му е забранена, а самият той получава 5-годишна забрана за политическа дейност. Основанията на генералите в югоизточната ни съседка са повече от ясни – вътрешната, а и външната политика, следвана от правителството на Ербакан, влизат в противоречие с кемализма и с устоите на светската държава.

Идването на власт през 2003 г. на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), чийто създател и председател е Ердоган, бележи възраждането на идеята

за възвръщането на халифата.

Разбира се, в началото на своето управление сегашният турски президент е далеч по-светски и демократично настроен. Той е привърженик на влизането на Турция в Евросъюза, поддържа реализацията на Алианса на цивилизациите, чиято цел е намаляването на напрежението между исляма и християнството, през 2009 г. критикува президента Шимон Перес във връзка с войната на Израел с Организацията за освобождение на Палестина и радикалното движение “Хамас”. През същата година обвинява Китай за смазване на уйгурската демонстрация в гр. Урумчи.

Освен промяната във възгледите му за общественото устройство в Турция и нейната роля в Азия, на Балканите, в Европа и въобще в света, ясно видима сега, основната причина да се изявява като поддръжник на демократичните принципи за социално управление е турската армия.

Известно е, че след създаването на Турската Република през 1923 г., в продължение на 80 години, въоръжените сили на страната бяха гарант за спазване на светските принципи в провеждането на външната и вътрешната политика на страната. Това бе традиция, установена от Ататюрк, като в чл. 35 от Устава на турската армия е записано, че нейната основна роля е запазването и защитата на Турската Република, а началникът на Генералния щаб на армията по Конституция бе третият човек в държавата след премиера и президента.

Пътят на всеки диктатор в установяването на неговата

еднолична и безконтролна власт

винаги минава през премахването или подчиняването на противниците му. Друг начин няма, а и примери в това отношение има достатъчно.Това, разбира се, е невъзможно да стане изведнъж поради простата причина, че несъгласните все още са много и силни. Прави се стъпка по стъпка, пълзящо и винаги в името на страната и народа.

Така постъпи и Ердоган, като една от основните му задачи бе именно да подчини армията на себе си и с това да отстрани опасността да бъде свален от военен преврат.

 

Следва продължение.

 

Снимка: БНТ