Медиокрация: властта на посредствените продължава

Д-р Георги Чалдъков

През 1999 г. Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер от Катедра по психология, Cornell University, Ithaca, New York, USA публикуват статия, озаглавена „Необразовани и незнаещи за това: как неспособността за оценка на собствената некомпетеност води до надценяване” (Kruger J, Dunning D. Unskilled and unaware of it: How difficulties in recognizing one’s own incompetence lead to inflated self-assessments. Journal of Personality and Social Psychology 1999; 77:1121-1134. DOI:10.1037//0022-3514.77.6.1121). Авторите описват мисловно (метакогнитивно) изкривяване*, известно сега като ефект на Дънинг-Крюгер. Това е илюзорно превъзходство на „умните и красиви“ хора. В което могат да повярват много, например, повече от 600 хиляди граждани в някоя страна. Ефектът на Дънинг-Крюгер има бедствени последици за политиката, икономиката и културата на тази страна.

Векове преди тях Сократ е казвал: „Да не знаеш, а да мислиш, че знаеш, е най-голямото незнание”. Модифицирано, това звучи „Да не можеш, а да мислиш, че можеш е най-голямото неможене”. Лао Дзъ отдавна е имал мнение по тези проблеми, като е казвал „Знаещият не е всезнаещ, всезнаещият не е знаещ”. Тогава Йохан Волфганг Гьоте написва: „Няма нищо по-опасно от действената посредственост.” Ужасно тревожна е връзката между талант и проклятие, като и тази между некадърност и арогантност – пише в статията ми „Демокрация без меритокрация“, публикувана в Eurochicago.com, 13.09. 2022 и „Труд News“, 15.09.2022.

Накратко, иска ми се България да се превърне от медиократична (власт на посредствените) в меритократична (власт на способните) страна, в която политиците не лъжат, не крадат и не слугуват на чужди интереси, а работят за благото на Човека и Обществото. Но това засега е една утопична трансформация на българската политика и общество.

Какво е лечението? – просветените и човеколюбиви българи, тяхната мисия е да хуманизират политиката, обществото и бизнеса. Да издигнат емпатията, етиката и ерудицията за ценностен модел на поведение. Както правеше Господин (Дико) Тонев (1955–2021) – „безукорно честен човек, почтен и ерудиран политик“ – с неговата партия „Българска демократична общност“, но много малко избиратели го разбраха, когато кандидатства за президент на  България на изборите през ноември 2016 г.: само 6 855 (0.18%) гласуваха за него, докатo за Румен Радев – 973 754 (25.44%). Това  е жесток пример за идиотизирането на народа – едно от най-големите престъпления на политиците, което, за съжаление, ги прави по-лесно избираеми. И продължава медиокрацията** – хората стават по-болни, по-бедни и по-необразовани. Готови за избори на кметове, депутати и президенти, които стават по-богати. Въртим се в порочния кръг (circulus viciosus) на политическата посредственост. Затова искам Роджър Уотърс да изпее пред сградата на Министерския съвет „Mother, should I trust the government?“ (Мамо, трябва ли да вярвам на правителството?).