Размисли върху една бременност
Днес моя приятелка ми съобщи, че е бременна. „Май не съм готова?“ , след което сълзи. Веднага се сетих за момента, в който аз видях двете чертички, точно преди година. На прага на моите 30. И да, възкликнах същото. И плаках. Представях си как се променя животът ми, как свободното ми време изтича между пръстите, в ушите ми кънтеше бебешки плач, а обонянието ми се луташе между поредния ароматен памперс за смяна и голямото петно „върнат обяд“ върху блузата ми. Срещите „по женски“, походите в планината, уикендите на палатка, целодневният плаж... И работата. За Бога работата ми. Аз обичам работата си. Там съм най-добра, незаменима. Ами ако всъщност се окажа заменима?
Следващите девет месеца преминаха във всевъзможни душевни терзания. Вътрешният ми глас крещеше истерично „Не си готова!“. Хормоните бяха безпощадни към речта ми, станах непоносима, раздразнителна, подробна и мрънкаща. Близките ми се обръщаха към мен с милото „Ей, хормонално чудовище“. Напуснах семейното огнище с голям куфар. Сама си го пренесох, защото можех всичко, най-вече можех сама. Пет дни по-късно се върнах суркайки същия голям куфар. Чистих като луда. Въвеждах ред и правила. Работех два пъти повече, доказвах на себе си и на околните, че съм незаменима. А идеята, че в мен расте живот продължаваше да е някак абстрактна. Дойде време за онези 40 дни преди голямото събитие, които законодателят е предвидил като задължителен болничен за бъдещата майка. Бях съсипана. Попитах мога ли да не го взема, не можело. Взех първият болничен в живота си и продължих с походка на пингвин да посещавам службата, където се чувствах незаменима. Дните препускаха и това ме смачкваше. Моментът, за който грам не съм готова, приближаваше застрашително. И се случи. Февруари дойде за мен със седем дневен престой в болницата и едно малко вързопче поразително приличащо на мен.
Минаха 5 месеца от онзи февруари и цяла година от деня на големият въпрос: „Готова ли съм?“. Не! Нито една частица от мен не беше готова да се справи с толкова огромен прилив на щастие. Нито с факта да бъдеш истински незаменим за някого.
Отговорих на моята бременна приятелка простичко и с усмивка. „Не си!“. И после поплакахме заедно.
