Истината за живота (1995-2002) на Христо Фотев
От: Георги Чалдъков. БУРГАС. Сантиментални истории. 2012. стр. 164–168
Сълза – студено ми е в топлата ти сфера.
Къде съм? (Може би във мярката доколко
си моя – смъртно моя – чужда болко.)
Христо Фотев, „Книга за свободата“
„Да ти взема болката“ (цавът данем) – казват арменците на човек, който е угрижен – научих това от големия режисьор Крикор Азарян, от едно интервю с него. Притесни ме откровеността на този мъдър човек, изречена шест месеца преди да си отиде завинаги (14 декември 2009 г.): „Много е красиво, но не е истина. Човек не може да вземе болката на другия. Може да съчувстваш, но не можеш да го съпреживееш“. И още по-мъдрото: „Представяте ли си какъв би бил животът, ако чувстваш болката, която причиняваш? Светът щеше да е съвсем друг“.
Това е трогателен глас от „интимната акустика на човешката душа“, мисли със съществено значение в пулсиращата материя на моралната философия.
................................
„Възхищението е привилегия на духовно богатите личности“ (професор Асен Златаров), апатията – привилегия на бездушните. След болестите няма по-опасно явление за обществото от липсата на съпричастност – с радостите и с болките на другия. От локалните личностни до глобалните политически прояви тази отрова продължава да действа. Да си безчувствен към страданието на човека е – в алинеите на етиката – престъпно поведение. Под тежестта на подобен дистрес живеят предимно честните и талантливи хора. Като прибавим и бездушието на държавата, някои от тях именно заради това умряха преждевременно – един от тях е големият поет Христо Фотев.
Докато някои, подобно на Маестро Стефан Диомов за „Тоника“, не изрекат „Христо, прости ни. Съжаляваме ужасно за това, че не повярвахме, че си много тежко болен“, последните години от живота на Христо Фотев (1995–2002) ще продължават да са една от най-тъжните рани в душата на Бургас. И грях на бездушниците, като един обикалящ страната 71-годишен певец с китара, както и президентите Петър Стоянов и Георги Първанов. Защото Христо Фотев можеше, подобно на Йоско Сърчаджиев и Христо Мутафчиев, да възкръсне от грижите на лекарите, но никой от бездушниците не се опита да убеди съпругата му Виолета да се съгласи Христо да бъде лекуван в болница – лечение, за което мои колеги и аз бяхме се погрижили да се осъществи. А не да бъде „лекуван“ вкъщи от Виолета!
Всичко това е една тъжна вариация на общата тема за междуличностните отношения, която – перифразирайки Диоген – наричам Homo reciprocans quaero (съпричастния човек търся). Също така – in vivo veritas (в живото е истината) – аз вярвам и уважавам виталните, in situ, тук-и-сега действия. Затова възприемам тази, спрямо Христо Фотев, постмортем активност на някои поети, наричащи го „брат“, като форма на подсъзнателно търсене на опрощаване на грехове, натрупани у тях, когато Фотев беше жив, макар и много тежко болен – през лятото на 1995 г., излизайки от поредното съдебно дело за онаследяването на къщата му в Равадиново, Христо пада в градинката пред стария театър в Бургас. Следва „старата болница“, както бургазлиите я наричаме, вътрешното отделение на приятеля д-р Здравко Андронов, консултацията на невролога доц. Надежда Делева от Варна. И диагнозата за разбити нерви по тялото и в мозъка, сърдечна и белодробна недостатъчност. Всеки състрадателен човек оттук нататък, като види Христо Фотев, трябваше да вика бърза помощ за неговото болнично лечение. А телевизионни журналисти (Кеворк Кеворкян например) тогава се сетиха да го интервюират по-често, други – да го награждават по-често, отколкото като беше здрав.
„Но това не беше физическа болест, а особено състояние на поетичния му гений, някаква последна и може би висша фаза на мъдрост, извисеност и пълен отказ от земните неща“ – така беше написал един от тях (Недялко Йорданов) в бургаския вестник „Автограф“. Какви са тези черни метафори, когато на него и на съпругата му беше казано, че Христо е тежко болен и се нуждае от продължително болнично лечение. По това време – о, държава, о, нрави – защо бяхте онемели, ослепели и оглушали за мъките на най-лиричния поет на България! Както и известни български интелектуалци, които – в живота на Христо Фотев (1995–2002) – наричам бездушници. Тук ще посоча някои от тях, с които лично съм говорил с цел да съдействат (съпругата му Виолета да се съгласи) за болнично лечение на Христо Фотев: Недялко Йорданов и жена му, Досю Досев (колкото и много да те уважавам, не мога да не спомена името ти, Досю), Димитър Еленов, Йордан Радичков – големият писател, Бог да го прости, ми каза, че той лично не познавал Христо Фотев и нека се обърна към Недялко Йорданов и Стефан Цанев. Ще спомена – разбира се – и тогавашния президент Петър Стоянов, който на моите статии във вестници и копия на статиите, изпратени до него, така и не научи, поне що се отнася за Христо Фотев, що е това RSVP (от френски – отговорете, моля). И президентът Георги Първанов не направи нещо държавническо и хуманно за Христо Фотев. Дадената тогава персонална пенсия от 90–100 лева е още една държавна ирония към талантливи и достойни българи. На Христо Фотев не му трябваха толкова много пари за храна и телефони, трябваха държавни пари за лекуването му в болница – у нас, защо не и в елитни болници, като Mayo Clinic в Рочестър, щата Минесота!
Иначе и тримата президенти (ЖЖ, ПС и ГП) устроиха „лъчезарно погребение“ за Христо Фотев. Япония и други културни държави се грижат за своите талантливи хора на живо и се отнасят към тях като национални светини. А ние – приятели, държава и третата съпруга на Поета – не повярвахме на сти-
ховете му:
…Бургас е най-жестокият театър.
И аз съм сам – без никакъв декор.
По-гол съм аз от северния вятър…
Не ме оставяй ти, мой малък хор.
Остава ни, щом сме сгрешили, да се покаем – metanoia (гр. покаяние) означава „промяна на мисленето“, – да имаме съпричастни действия към мъките (и радостите) на другите.
.....................
Снимка: bnr.bg/burgas
