Политическите промени на Запад – в това число и стремежът към авторитарност на заемащия президентския пост в една от най-важните демокрации – подчертават актуалността на този въпрос. Не трябва да смятаме за разбиращ се от само себе си успеха на политическата и икономическата система, утвърдила се на Запад в продължение на много десетилетия и доста привлекателна за голяма част от останалия свят.
Но какви са алтернативите? Либералната демокрация (сбор от защитени права на гражданите и личността, включително и избирателни) и капитализмът (правото на свободно купуване и продаване на стоки, услуги, капитал и собствен труд) са свързани по естествен път. И едното, и другото се крепят на убеждението, че хората трябва да правят собствен избор и като индивиди, и като граждани.
И демокрацията, и капитализмът споделят убеждението, че хората имат правото да решават съдбата си. Отделните личности трябва да бъдат разглеждани като свободни агенти, а не като обекти на властта от страна на управляващите.
Но не е трудно да бъдат видени и противоречия. Ето основното - демокрацията е основана на принципа на равенството, докато капитализмът се крепи на неравенството, свързано с разликата в доходите.
Когато икономиката преживява тежки времена, мнозинството е склонно да избере автокрацията, както през 30-те години на миналия век. Ако пък доходите станат твърде несъизмерими, богатите се стремят да превърнат демокрацията в плутокрация.
Исторически развитието на капитализма и стремежът към всеобщо избирателно право са вървели ръка за ръка. Ето защо най-богатите страни представляват сами по себе си либерални демокрации с повече или по-малко капиталистическа икономика.
Увеличаването на реалните доходи, засягащо широките слоеве на населението, е жизнено необходимо за легитимирането на капитализма и устойчивостта на демокрацията. Но днес капитализмът доста трудно допринася за това. Напротив, очевидно е увеличаващото се неравенство и забавянето на ръста на производителността на труда. Съчетаването на тези фактори прави демокрацията неприятна, а капитализмът – нелегитимен.
Днешният капитализъм е глобален. Това също е естествено. Оставени сами на себе си, капиталистите не са склонни да бъдат ограничавани в границите на държавите. Ако имат възможност да разширят дейността си по света, те я използват. Именно така действат икономическите организации, особено големите компании.
Само че, както отбелязва проф. Дени Родрик от Харвард, глобализацията намалява националната автономия: „Демокрацията, националният суверенитет и икономическата глобализация са несъвместими, възможна е комбинацията на всеки два от тези компоненти, но на трите и в пълна сила – никога.“
Националното регулиране може да влияе негативно на международната търговия. Когато бариерите са вдигнати, а нормативите – съгласувани, губеща се оказва юридическата независимост на държавите.
Свободата на движение на капитала ограничава възможностите на държавата да налага собствени данъци и регулации. Освен
това всички периоди на глобализация по условие са съпровождани от масова миграция.
Необходимостта от пресичане на границите е най-острият конфликт между личната свобода и суверенитета на демократичните държави. Първата предполага, че хората могат да отидат където си искат. Втората разглежда гражданството като колективна собственост, достъпът до която се контролира.
В същото време бизнесът е заинтересован от възможността свободно да наема сътрудници. И не е чудно, че проблемът за миграцията се е превърнал в най-болната тема за съвременните демократи. Миграцията е обречена да причинява търкания между националната демокрация и глобалните икономически възможности.
Глобалният капитализъм преживява днес далеч не добрите си времена, особено предвид шока от последната финансова криза с нейното разрушително влияние върху доверието на гражданите към елита, отговорен за политическия и икономически курс. В резултат на всичко това, съюзът между либералната демокрация и световния капитализъм не изглежда много жизнеспособен.
Какво може да го смени? Един от възможните варианти е ръст на световната плутокрация и фактическия край на националните демокрации. Така някога Римската империя, съхранявайки формата на република, на практика вече престава да бъде такава.
Втората алтернатива е разцвет на нелибералните демокрации или откровени диктатури, в които избраните управници контролират и държавните институции, и капиталистите. Това в момента се случва в Русия и Турция. Намиращият се там под контрол национален капитализъм заменя глобалния.
Не е трудно да се заключи, че на малко от западните политици се нрави такъв изход. Т
В същото време тези, които искат да се запази симбиозата между либералната демокрация и глобалния капитализъм, трябва да отговорят на редица сериозни въпроси.
Един от тях е: Има ли смисъл да се настоява за нови международни споразумения, ограничаващи националните регулаторни възможности в полза на корпорациите? На много близка позиция съм с тази на харвардския професор Лорънс Съмърс, който твърди, че "за ползите от международните споразумения трябва да бъде съдено не по това колко те уеднаквяват правилата или колко бариери ще разрушат, а по това колко нови възможности те ще открият пред гражданите."
Търговията носи печалби, но това не значи, че тя трябва да бъде реализирана на всяка цена. Но най-главното е, че за съхраняване на легитимността на демократични политически системи икономическата политика трябва да се ориентира към интересите на мнозинството, не на малцинството.
На първо място трябва да бъдат поставени интересите на гражданите, пред които политиците са отговорни. Ако това не стане, самите основи на политическата система може да се разклатят. А от това никой не е заинтересован.
Съюзът на либералната демокрация и капитализма се нуждае от добри грижи. Той не трябва да се приема за даденост.
Автор: Мартин Уулф, икономически наблюдател на в. „Файненшъл таймс“
Източник: БГНЕС
Снимка: bgnes.com
