Никой не може да каже нищо повече за Бредбъри от него самия!

Има една приказка - "Aко дълго се вглеждаш в Бездната - в един момент усещаш - че и бездната се взира в теб!" Бредбъри е гледал Бездната на Времето и ни разказа какво е видял. И Какво е впило взор в него.

На 5.6. 2012 този Невероятен Разказвач почина. Минаха 20 години, - един миг във вселената на неговите Предчувствия.

„Фаренхайт 451“, (451 градуса по Фаренхайт  - българското издание)  книга за зловещата цензура в бъдещето беше многократно  цензурирана.  Ето как самият „Фаренхайт 451“ беше цензуриран от хора, които без съмнение смятаха, че имат най-добри намерения.

През 1979 година Бредбъри написва този своеобразен ПОСЛЕСЛОВ към Фаренхайт 451 за издателството Дел Рей.

Българския клавиатурен мейнстрийм, мозъците и сърцата на перманентно възмутените експлоатира до невъзмога Оруел - всяка втора филипика за власт и цензура се позовава на Оруел - забравяйки тази книга - Фаренхайт 451. 

 Неясно защо, този послепис така и не е издаден, преведен на български. Този гняв, тъга и сарказъм на великия писател.

 In Memoriam на Рей Бредбъри във връзка с 20 годишнината от смъртта му си позволих да преведа на български  този послеслов - публикуван в сайта на института Катон (Cato Institute).

Dr. Веселин Джендов, MD, BCBSS - Honorable member

Бележка:

Срещу Д-р Джендов Комунистическата Държавна Сигурност – (Второ Главно Управление – контраразузнаване) над десет години води Дело за Оперативно Наблюдение (ДОН)  28602/79– като представляващ „опасност за социалистическата държава – с псевдоним „Интелигента”

https://www.cato.org/blog/censoring-ray-bradbury  

 

ПОСЛЕПИС

Рей Бредбъри, 1979г.

Преди около две години,  получих писмо от церемониално-сериозна млада млада възпитаница от колежа Vassar,  тя ми написа, какво удоволствие е изпитала четейки моя експеримент в космическата митология – „Марсиански хроники“.

„Но, добавила тя, добра идея е, да препишете, наново книгата и добавите ПОВЕЧЕ женски характерни персонажи, за да съответства книгата с духа, с веянията на времето?“

Няколко години преди това получих купища писма с жалби за същите тези „Марсиански хроники“: чернокожите в книгата са толкова пасивни, като чичо Том (от „Чичо Томовата Колиба“ б.м.) и не може ли да се преработят и те, хрониките.

Някъде по това време, пристигна и писмо от бял южняк, предполагащ, че съм предубеден в полза на черните и по тази причина книгата трябва да се изхвърли.

 

Преди две седмици, Планината от писма (се напънала) и роди Мишка: писмо от широко известно издателство желаещо да преиздаде за гимназисти  моя разказ “The Fog Horn” (на български прев. „Сирената“ б.м.)

В разказа съм описал Фара като източник на „Божествена светлина“ в нощта. И от гледна точка на всяка една морска твар, то се усеща като „Присъствие“

Редакторите премахнаха „Божествена Светлина и  „Присъствие“.

Преди около пет години издателите на една друга антология за ученици събраха в една книга някъде около 400 разказа.

Пита се, как може да напъхате в една книга 400 разказа на Твен, Ървинг, По, Мопасан, Биърс (Амброуз Биърс, бел. Моя).

Леко и просто. Съдерете от плътта на разказа кожата, обезкостете, изкарайте костния мозък,  драскайте, разтапяйте,  рушете, изхвърляйте!

Всяко количествено прилагателно, всеки глагол който мърда, всяка метафора по тежка от комар – вън!

Всяко сравнение, което би накарало и малоумник дори да се усмихне – вън!

Освен всичко което обяснява авторската елементарната, двубитова философия на първокласен автор – долу!

Всеки разказ – съкратен, изсушен, цензуриран, изсмукан и обезкървен би станал подобен на всеки друг! Твен би се чел като По, който пък би се чел като Шекспир, който пък би се чел като Достоевски който пък ще се чете като Едгар Гост (Гест б.м.).

Започвате ли да осъзнавате тази проклета чудовищна картина?

Как реагирах на всичко това?

Отстрелях ги всичките тия!

Пратих им откази на всеки един от тях!

На цялата тази сбирщина идиоти им дадох еднопосочни билети за ада.

Същността на въпроса е очевидна. Има много начини за изгаряне на книги. И светът е пълен с придирчиви хора със запалени кибрит.

Представителите на всяко едно малцинство – било то баптисти(унитарианци, ирландци), италианци, проядени от молци изкуфели хуманисти, зен-будисти, ционисти, адвентисти, феминистки и консерваторки,  членове на обществото Mattacine( едно от първите афиширани гей -  движения в САЩ) и т.н. и т.н. –  да смятат, че имат право, задължение, воля да залеят всичко с керосин и и да поднесат запалката!

Всеки идиот-редактор, който смята себе си за източника на цялата тази скучна, безвкусна, подобна на пелте  литература, сладострастно облизва острието на гилотина, премервайки  врата на всеки автор, дръзнал да говори на глас или да използва сложни рими.

В романа „Fahrenheit 451“  - пожарникаря Бити разказва как са били унищожени книги: едно или друго оскърбено малцинство съдирало неугодните им страници – докато книгите не станали празни, умовете – чисти от към мисли и библиотеките затворени завинаги!

„Затваряш вратата – през прозореца ще пропълзят, затваряш прозореца – под вратата ще изпълзят“ както се пее в една стара песен. Тези думи описват постоянните ми злоключения с цензори-палачи на текстове и числото им постоянно расте.  Само преди шест месеца узнах, че в продължение на много години редакторите от издателството Ballantine Books са внасяли цензурни промени в седемдесет и пет отделни части на новелата ми „451 градуса по Фаренхайт“ . премахвайки ругатните, че да се опази младежта в нравствена чистота.

За тази изящна ирония да се подлага на цензура книга – посветена на цензурата и изгарянето на книго в бъдещето – ми съобщиха мои читатели, студенти.  

Джуди-Лин Дел Рей, един от новите редактори на Ballantine, възстанови и преиздаде цялата книга това лято с всички проклятия и ругатни на местата си!

Черешката на тортата: преди месец изпратих на студентски театър пиесата си „Левиатан 99“ посветена на Мелвил и базирана на митологията на „Моби Дик“: - екипаж на космически кораб начело със сляп капитан опитва да унищожи Разрушителя – Голяма Бяла Комета. Премиерата на драмата ми трябваше да е в Парижката опера тази есен.

Но сега университета ми писа, че не смеят е се ангажират с пиесата ми – в нея няма жени! А дамите от ERA (Equal Rights Amendment - феминистко движение в САЩ  за конституционни поправки б.м.) в кампуса щели да се втурнат с бейзболни  с бухалки, ако драматичният отдел дори опита!

Скърцайки със зъби предположих,  как вече няма да има постановки където има само мъже или само жени,  като на Boys in the Band (без жени) или The Women (без мъже) или „смесени“ постановки където всичко добро получават мъже (както в болшинството пиеси на Шекспир).

Аз им отговорих че биха могли да играят пиесата ми редувайки поседмично пиесата ми и  The Women. Те, вероятно са помислили, че се шегувам а и аз самия не съм уверен, че съм бил сериозен.

Светът е безумен и ще стане още по безумен ако позволим малцинства били то джуджета или великани, орангутани или делфини, лобисти на военно промишления комплекс или зелени активисти, ИТ маниаци или агресивни нео лудити, идиоти или мъдреци да се намесват в естетиката.

Реалния свят е игрище, общо за всички и за всеки и да създава или не свои правила в играта.

НО под кориците на моите книги проза или стихове (техните правила) не важат и започва моята територия, моя териториален императив с мои правила.

Ако на мормоните не им харесва моя пиеса – нека напишат своя. Ако ирландците ги вбесяват моите „Дъблински истории“  моля – клавиатурите са на разположение.

Ако учители и граматически школски редактори считат, че моите трудноприозносими изречения не са за техните зефирни зъби – нека смучат засъхнала торта  размекната в слаб чай собствено приготвен.

Ако интелектуалците от племето Чиканос искат да прекроят моя „Чудният костюм с цвят на сладолед“ в костюм стил Zoot  нека коланите им се скъсат и гащите им паднат.

(Zoot Suit, стил в мъжките дрехи от четиридесетте – бомбета,  райета,  „гангстерски“ стил б.м.).

Защото, нека си го кажем, отклонението от темата е душата на остроумието.  Махнете философските отклонения у Данте, Милтон или призрака на бащата на Хамлет – и ще остана само разсъхнали кости.

Лорънс Стърн веднъж е казал: „отклоненията от темата – без съмнение, са слънцето, живота, душата на четенето. Изхвърлете ги и на страниците ще се възцари само вечен студ. Но дайте ги, дайте ги на писателя и той пристъпвайки като младоженец - ще ги приветства, ще внесе разнообразие и апетита ви не ще изчезне.“

Най общо, не ме обиждайте с вашите планове за издевателство (отрязване на глави, отрязване на пръсти и разкъсване на белите дробове) което планирате над моята работа.

Нужна ми е главата на раменете ми, за да я треса  в отрицание или кимам в съгласие, ръце – за да ги размахвам или свивам в юмруци, дробове – за да шепна или крещя! Аз няма да застана тихо на лавицата - осакатена, НЕ-КНИГА.

Вие, съдии, марш на зрителските трибуни. Арбитри, вашата игра приключи. Това е моята игра. Аз хвърлям бейзболната топка, аз удрям, аз ловя. Аз бягам през базите.

При залез – съм спечелил или изгубил.  А  при изгрева – отново ще изляза на полето и ще се старая от цялото си сърце.

И никой не може да ми помогне. Дори Ти.