Вчера като минавах по моста над Факийска река на път III-908, строен през 1938 г., за кой ли път си мислех, какъв огромен ресурс е вложила държавата ни да построи десетки пътища в затънтени региони като този. Но постига целта си да оживи околните села и в тях закипява живот и предприемчивост. А колко тъжна става реалността след национализацията през 1947 г.!
Поставени на „изкуствено дишане” селата започват да се топят и от 60-те години обезлюдяването до днес е необратим процес. Половината от този път от м.”Босна” на запад е почти непроходим. А мостът над реката започва да се руши като останалия път - от дупките по платното и разрязаните парапети преди три години.
Пътната агенция все няма пари да поддържа републиканските пътища трета категория. Днешната занемареност на държавата към този път обрича на неуспех всеки опит за предприемане на нормални бизнес инициативи от хора, свързани по някакъв начин с района.
Липсата на пари е привидното оправдание, мисля си аз. Защо през 30-те и 40-те години на миналия век държавата е строила и в затънтените райони , въпреки разрухата от три поредни войни?
Как е създала ресурси 20 години след края на войните за такива мащабни проекти и то в условия на частична международна изолация и дали само парите са проблем, както днес твърдят управниците?
Изводът е прост и безпределно ясен – за 20 години царска България създава условия за градеж след градеж, защото има политика с ясни цели и визия за развитие. Днешна европейска България създава условия за грабеж след грабеж. Тя има визия за интеграцията на Западните Балкани в ЕС, но няма такава за своите обезлюдени балкански региони. Кой ще чуе гласът на хората от такива затънтени места и кога?
