Автор: Румен Руменов Лозев

 

Бургаските ресторанти от 70-те. Голяма работа! Ние, техните клиенти, бяхме малките. Ние се натискахме да си намерим място, да се освободи маса, даже да ни приюти накой на неговата маса.  После започваше битката за вниманието на келнера, "не СИ в моя район", чакането след като си поръчал, отношението на по-богатия сервитьор към по-бедния клиент и т.н.

Но, да си на ресторант си беше голяма работа. Аз много обичах. Когато прочетох от един френски роман, че дори човек може да притежава ресторант, то сериозно се замислих. Но нашите ми казаха, че това е само във Франция. Кой да знае какво ще стане... Така де. Любимите ми ресторанти бяха "Интера", "Черно море", "Приморец" и... "Гарата".

Почвам отзад напред. Как така "Гарата". На ресторанта на гарата ме водеше дядо ми. Училищният лекар на "Кирил и Методий" д-р Леко Лозев. Той беше, дядо ми, голяма работа. Огромен, бял, "Бялата мечка" му викахме с мама, с топла ръка, от която всички оздравяват и ме водеше на обяд на гарата. Ядяхме телешко варено, той ми разказваше разни истории, за които ще ви разкажа друг път, и гледахме влака и пътниците. Аз много се впечатлявах от парата на локомотива, от това, че машинистът наду свирката "заради Доктора" и високя таван, който, слава богу, можете и вие да видите и днес.

"Интера" и той беше голяма работа. Обаче спряха да ме водят там, понеже музиката много гърми. А, на мене точно затова ми харесваше.

 А "Черно море" бе нашият квартален. Като другите да не са. Но, той беше "нашият".  Когато майка ми е на поликлиника и не е успяла да сготви и когато съм късметлия да не отидем във "Фар", там сме. Няма тъпканица по обяд. Спокойно е. Келнерите не летят насам-натам, а , често нейни пациентки, доста любезно ни обслужват и аз съм щастливо момче с моя шницел пане, а дори и сладолед. Можех да си поръчвам, каквото пожелая, понеже д-р Багренска имаше и частен кабинет и, за разлика от баща ми, не следеше цените стриктно.  Той бе на докторска заплата, поради което ми казваше, че "всеки келнер, Румене, ме слага в джоба си по доходи" и "хайде стига с тия мешени скари, вземи си кюфтета с кашкавал като мен"... По-евтино. Така сме мъжете.

Но, най-голямата работа на голямата работа на ресторантите за мене беше лятото, вечер, градината, "Приморец"! Откъде да започна с чудесата! Ами то, ако щеш от паркинга отпред. Има коли като по филмите. Може даже да видиш "Алфа Ромео" спортен модел, "Шевролет Импала", "Опел манта", фордове и какво ли не, на чужденци отседнали в хотела. Още при тая гледка потривах ръце и оглеждах за изхвърлени цигарени или кибритени кутийки за моите колекции.

Градината на "Приморец". Ако има рай, там искам да съм. Ако намерим места, де. Ама с "връзките" на майка ми ставаха чудеса. Може и маса до оркестъра. Големите сядат. Почва тяхната сага с келнерите. А, ние децата сме в рая. Има оркестър, има мраморен дансинг, има шадраван с или без червени рибки, има паркинг с готини коли, които дигат над 120 и са готини, не като москвичите, има стълбище за втория етаж с парапет за пързаляне, има затворен, ама на наше разположение гардероб за криеница! Бягай, крий се, пускай лодки в шадравана, колкото щеш! Има едно задължително ядене, ама ще го преглътнем.

Почне ли и оркестърът, градусът се вдига. В началото никой не излиза. Чакат. И ние чакаме да видим. Веднъж обаче едни "батковци" като скочиха и хич не ги е срам; едни чупки, едни диви движения! Гледам майка ми усмихната. Тя все хайде, бе хайде Румене, баща ми, на дансинга да излезе и той. Тогава си помислих, че като тия батковци трябва смело да се танцува. Може и да прекалявам понякога, но така мисля, смело да е. И баща ми излизаше на танц човекът, и румба и джайв можеше, а за бързите танци имаше едно малко спортно танцуване, че той парче баскетболист си беше! Много бях щастлив да ги гледам, много. Децата имаме, имат, може би едно вродено чувство за радост, когато родителите са щастливи и обратното, в същия момент, страх , да не стане нещо различно... Е, става. Прави са.

Но, гърми "Приморец". Не е по норматива на комитете по културата, който следи, обаче освен нашите естради, съветските задължителни, минават и някои италиански парчета, нещичко френско и, о чудо, Том Джоунс! Един батко, музиканти и бургазлии ще ме допълнят, един батко обаятелен и неотразим накуцващ, изкарваше дъха на публиката! Дилайла едно към едно! Как да не си на седмото небе! Нищо, че тая фраза влизаше в една забранена и много много неразбираема за мен рима.

Идваше време за сметката. Особено време, в което децата спят по столовете или разбъркват "отвари" в солниците, а келнерите и клиентите са под напрежение. Кой кого. Обикновено бях свидетел как родителите ми вкъщи разбираха колко ги е ударил в сметката сервитьорът. Може и там да разбираха, но някак интелигентски замълчаваха.  Но не и веднъж.

Веднъж с нас беше Бате Кольо. Коко Праматаров, от безкрайно големия праматаров род. Бате Кольо, ерген до края на живота си, беше ресторантски лъв. Нисък, добре сложен като плувец, с очила, леко с едното, лявото рамо нагоре. От цигулката, викаше баща ми. Какво му е тогава лъвското? Ами това, че от опит всичко знае за ресторантите, келнерите, номерата им. И. Знае... Деветичната система. Научих тогава за нея.

Идва сметката. Носи я една младичка, аз я харесах, какичка. И тогава в най- силния сезон персонал се набираше от извън Бургас. "От селата" казваха. И - сметката. Голяма компания сме и залогът е голям. Оглеждат се големите. Бате Кольо взима сметката, поглежда я и много, много изненадващо бързо и категорично вика: Не е точна сметката! О... Мълчание. Всички чакат. Тя, младо момиче: ами я да видя, я аз... и води един друг. Той: Да имаше тука грешка. Тя, за всеобщ потрес, полукикот и за историята вика: Ами кам ти салатити!

Бате Кольо поглежда "по деветичната", но и със салатите пак не е точно. Големите викат: Може ли да дойде обрекелнерът! Нямаме, казва милата оберкелнер, имаме бригадир... Стана лаф после. Като не е точна сметката и казваха "Кам ти салатите".

Татко ме занасяше полузаспал на конче до вкъщи. Ухаеха петунии.