И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе (Йоан 1:5).
И любознанието в мрака свети, и невежеството го не обзе.
Съчетаването на емоция и знание, като нашето „любознание“ и „любомъдрие“, сръбското „радозналост“ и гръцкото „епистемофилия“, е двигател на човешкия прогрес. Любомъдрието, като латинското saperе aude (да имаш куража да си мъдър) за европейското Просвещение, е мото на българското Възраждане. Любомъдри читателю, Паисий Хилендарски завършва „История славянобългарска“ през 1762 г. в Зографския манастир. Имануел Кант написва „Що е Просвещение?“ на 30 септември 1784 г. в Кьонигсберг, Прусия. И още по-рано, през 1668 г. Петър Богдан е написал „За древността на бащината земя и на българските неща“. Самият автор се е подписал като „Петър Деодат Чипровски“.
Будният човек – да изкристализира знанието в теб, да изразяваш мислите си, да си свободен. Да се стремиш да бъдеш превъзходен във всичко, което правиш – древногръцкото arеte, което Будителите ни са принесли в нашата пайдея (paideia) – педагогика. Те – от цар Симеон Велики до днес – са нашите педагози, „тези, които водят децата“ (гр. paidos – дете, ago – водя; в древна Гърция слугата води детето на училище). И в корена на английската дума education (образование) има „водачество“ – от латински educere – „да изведеш, това което го има“ (да разкриеш способностите на ученика), където ducere означава „да водя“; в нашия контекст – „да будя“. Следователно учителите са „слуги“ на учениците и студентите. И водачи, будители на нацията.
Благодарение на приоритетното инвестиране в любознанието се родиха икономическите тигри в Сингапур, Япония, Южна Корея и Китай. През 2010 г. президентът на Израел Шимон Перес ни посъветва: „Не ходете в банките, истината е в научните лаборатории – там се правят великите неща. Оставете хората си да поемат инициативата. Както ние правим. Богатството на Израел не идва от банките, идва от хората. Те могат да изградят велика държава от една малка територия“ – звучи като поезия, превърната в реалност в Израел.
Кой кандидат за депутат, президент и вицепрезидент може да очертае с такава дълбочина проблемите на съвременна България? Затова в нашата икономика тигрите са само на манежа в цирк „Балкански“ и в зоологическите градини в София, Бургас и Варна. Все пак ние можем да се похвалим с приноси в културната зоология – една българска пеперуда, която изкривява двуметров перон в центъра на Париж – бронзова скулптура на Живко Живков, известен като JIVKO по света. Неговата пеперуда, като тази на Едуард Лоренц, чийто „размахване на крилата в Бразилия може да предизвика торнадо в Тексас“, ни учи, че крайният резултат на дадено събитие зависи от „малки необходими промени“ в началото. Това означава да позволим на Будителите свободно да размахват крилете на любознанието. Тогава То ще отиде в детските градини, училищата, университетите и след тях – колко много други места, където човек може наистина завинаги да се влюбва в знанието. Мултиплицирано в нацията, това означава знаещи-и-можещи, вещи хора (стига с тези „елити“ и „лидери“!). Такава дидактика изгражда индивидуалното и колективно знание – критичната маса от вещи хора, способни да избират интелигентни и достойни политици, които да работят за здравеопазването, образованието, науката, христианските ценности, икономиката, за по-висок стандарт и качество на живот на българите. А не за алчността за власт на депутати, министри и президенти. И на ректори на университети. Иначе как ще могат да дадат отговор на въпросите: Студентът излиза ли от Alma mater studiorum наистина „нахранен със знания”? Преподавателите осъзнават ли, че „истинският университет е състояние на дух и разум“? Не виждат ли, че на студентите се гледа като донори на пари, а не като реципиенти на знания и морал? Докога университетите и БАН ще продължават да бъдат фабрики за звания без знания? Кога в изискванията на МОН ще се включи етичен индекс, който накратко да се изписва така: По време на мандатите им, депутати, министри и университетски и БАН-ски ръководители не се допускат до конкурси за доценти, професори, член-кореспонденти и академици. И не се удостояват с държавни и университетски награди.
Заспали сме, някой трябва да ни събужда или някой трябва да ни държи будни, за да не заспиваме? Будители, будни, пробуждащи се, заспали? Въпроси не само за българската душевност и култура, но и за признателността и уважението ни към Будителите – учители, поети, писатели, учени… В родната къща, детската градина, училището, университета човек се учи навсякъде от тях – възхитителна щафета на любознанието. Денят на Будителите ни напомня да не й позволим да падне.
Защо тогава позволяваме да бъдат унижавани и мъртвите, и живите Будители? Докато има такива унижения, много от младите Будители ще са отшелници, емигрирали от обидните условия на труд и живот в България. Съдба на знаещи-и-можещи хора в една объркана държава. Да успееш да направиш нещо стойностно в България, изразходваш много повече интелектуална и емоциална енергия, отколкото колегите ти в уредените държави. Там получаваш признание, тук - инсулт, инфаркт или депресия.
И неусетно настъпва поредният Ден на (унижените) Будители. И императивът на въпроса:
Къде са Будителите, които бяха
преди нас и тези, които са сред нас?
