Д-р Георги Чалдъков
Да празнуваш независимост,
когато си бил винаги зависим е мечтателен мазохизъм.
Румен Велев, режисьор
Преди две години написах „110 години (не)зависими. Или повече въпроси, отколкото отговори на това „Какво е Независимост?“, публикувано във вестник „168 часа“ (27 септември – 3 октомври 2018 г.). Сега пиша „112 години (не)зависимост. Или сътрудничество, базирано на зависимост, е васалитет, а не независима държава“.
Non ducor, duco (Не ме водят, аз водя)
Независимостта на България е провъзгласена с „Манифест към българския народ“, прочетен от Премиера Александър Малинов на 22 септември 1908 г. в църквата „Св. Четиридесет мъченици” в старата столица Велико Търново.* До тогава сме били трибутарното княжество, зависимо от Османската империя, на която сме били задължени да плащаме трибут – годишен васален данък. Високата порта на империята обаче иска баснословната сума от 650 милиона златни френски франка, за да признае независимостта на България. На което българският Премиер отговаря: "Дори и да можем да ги платим, българската независимост не може да се откупува."
Може ли човек да сътрудничи и да бъде независим – едновременно? Колко взаимодействащи-и-независими хора (Homo recipendence – от H. reciprocans и H. independence) per capita от населението има в Европа и САЩ? Еднаква ли е дефиницията за тези човешки изяви в съзнанието на хората от Запад и Изток? Големият смисъл да бъдеш Homo recipendence е да имаш куража да отстояваш личното си, обществено и национално достойнство.
Днес, 112 години след провъзгласяването на България за независима държава, в честотния речник на българските политици, думите „независимост“, „достойнство“, „любознание“, „култура“ се изричат предимно в дните на национални празници. Сега, във времето на глобализация и суперлиберализъм, на първите места са думите „евроатлантически ценности“, „Европейски съюз“, „НАТО“, „партньорство“. Изричани хвалебствено и сервилно, в тях „не е позволено“ да има дори намек за национална независимост и за национално достойнство, въпреки че официално има „Европейския кодекс на поведение за партньорство“. И посланици на „велики държави“ в България.
Господа и госпожи политици, сътрудничество, базирано на зависимост, е васалитет, а не независима държава. Когато то е съчетано с независимост, се получава „Сътрудничество-и-независимост правят силата“ – това е по-полезен девиз за България, отколкото „Съединението прави силата“ – още повече, че това е буквален превод на белгийския девиз L’Union fait la force. „Сътрудничество-и-независимост правят силата“ трябва да е изписано на традиционната сграда на Народното събрание (не на бившия комунистически дом). За изпълнението на Девиза трябват политици, верни на „Не ме водят, аз водя“ – водачество, базирано на образованост и култура на емпатия и демофилия. Не ги изберем, ще продължаваме да стоим в ъгъла на кръга, нарисуван с 27 звезди.
Важнослов за сътрудничество и независимост
Приказката разказва за две мулета, поставени точно по средата между две купчини сено – с еднакъв размер и качество. Тя ясно показва, че сътрудничеството е по-добро от конфликта. Когато се опитват самостоятелно да достигнат до купчината сено, двете мулета остават гладни, и двете губят (lose-lose solution).
Когато седнат и размислят – без някой да им налага решението си – те достигат заедно първо едната, после другата купчина сено и се нахранват. Така и двете мулета печелят (win-win solution). И за разлика от българските политически партии, успяват да просъществуват.
Тази приказка е препоръчително да се прочете от всички политици. Поведението на сътрудничество има и здравословен заряд. В книгата The Stress of Life, публикувана през 1956 г., професор Ханс Селие писа, че един от начините да намалим действието на вредния стрес (дистрес) е да си сътрудничим едни с други. И още, с магнитен резонанс (MRI) се вижда, че едни и същи мозъчни структури и молекули участват в опосредстването на сътрудничеството и удоволствието.
А на независимостта и достойнството?
__________________________________________________________
*Преди няколко години професор Никола Георгиев каза: „Още тогава вътре в България има голямо противодействие срещу него. Княз Фердинанд става цар. Прозорливи хора са виждали, че това е началото на неговото единовластие, а още по-прозорливи хора са виждали, че това е началото на катастрофи за България. И тези две катастрофи настъпват. И царят, Фердинанд, позорно бяга от България. Тези неща са известни на интелигентни хора, и не само на тях.“
И дойде внукът му Симеон, ние – наивни и отчаени от управлението на Иван Костов – гласувахме за него и той – уж цар – стана премиер на Република България. И настъпи поредната катастрофа.
