Шабловия кой

Тази есен паламуд не се яви. Някои стари рибари твърдяха, че това се дължи на дълго продължилото сухо време, обхванало страната. Други следваха древното поверие за плодовитостта на орехите или преданието, че тези пасажи се появяват през седем години, като не спираха да търсят нови знаци от природата. Сафридът започна да слиза от дълбочините и да избива на големи петна в бреговите ивици. На места се бяха похвалили, че взимат чернокоп на мрежите. Зачестяваха оплакванията от набезите на делфините, които прогонваха платерината и кефала. С отдалечаването на лятото такива разговори ставаха основни, а темите за морето и риболова завладяваха като луда страст и шеметна стихия мъжете в Обзор. Времето застудяваше, прошарените листа стелеха плътни мокри килими и мъглите плъзваха покрай белите къщи. Небето увисваше натежало и през пролуките на облаците като кръпки се изсипваше остър тънък дъждец. Севернякът носеше студен въздух.

   Васил Шаблата спести пари и успя да се сдобие с нови леферени мрежи. Наследник на преселнически род в Обзор, имаше двама братя и две сестри, но единствен той   продължи да се занимава с рибарство. След смъртта си бащата, старият Димитър Шаблата – бежанец от Добруджа, му остави една стара лодка и местност, наречена на негово име – Шабловия кой, с малка постройка и пристан. Това беше единственото, защитено от северния вятър, крайбрежие, южно от Обзор. По-късно Васил замени бащината лодка с нова, която сам си направи – голяма и хубава. 

   Другите рибари се събираха и на Иракли. Там прекарваха повече от месец заедно и, останали без семействата си, имаха нуждата да си споделят като мъже, да се разтушат, да се веселят, дори да се напият, да удавят мъката, а понякога и да останат със себе си. Излизаха рано в морето, обикаляха носовете св. Никола, Емине, скриваха се в Палюря и се прибираха надвечер, капнали от умора. В другата посока, на север, към Обзор, се разстилаха Шабловия кой, Ингилиз поляна, Лаксата, Голяма и Малка Мона Петра.

  Панайот Вълчев и Иван Магарето скочиха от лодката, която приближаваше брега, моторът беше изключен, а Христо Киряка удари два пъти с греблата, за да даде посока и сръчно ги прибра във вътршната част.

   Уловът беше добър, но нямаше едра риба – само сафрид и попчета.

   Мъжете очакваха да срещнат паламуд или лефер, но късметът не беше на тяхна страна. Рибарите, които разпитаха по-късно, потвърдиха мнението им, че всеки момент може да се очаква хищниците да нападат. Надеждата им се увеличаваше, а в мечтите и фантазиите им изплуваше голямата риба, мечтаната риба. Тази, която все им се изплъзваше и никога не успяваха да хванат.

   Морето беше сравнително спокойно и слабият прибой само даде лек тласък, за да излязат.

   През ноември нощите падаха бързо, неусетно светът бе погълнат от мрак, а студеният вятър пронизваше и щипеше лицата.

   След като издърпаха лодката на сигурно място, разтовариха и прибраха багажа си, приятелите запалиха печката на свечеряване и бунгалото засия. Панайот сложи свещи върху мокрите каси и светлината откри лицата им. Иван беше изчистил няколко риби и попита другарите си дали са достатъчни за вечерта.

   - Ще ги изпечем, - зарадва се Христо, а брат му, Пешо, който беше останал да кърпи мрежите с Илия Матев, добави:

   - Повече едра сол нахвърляй, сложи да ги покрие нацяло и да престоят така. Недей да бързаш, нека се разгори хубаво огънят. Как няма да стигнат, а и хубав хляб донесе Рахмана днес – душичка мек.

   - Както казваше баща ми, Бог да го прости, - седна на стола Панайот Вълчев – Исус Христос нахранил народа си на пусто място с две риби и пет хляба, а вие се съмнявате – гладни няма да останем – и помълча – а сега хората все повече искат... сигурно така и ще продължават... Много алчност по земята, откъде се взе?

   - Това вино от кого е? – погледна през чашата към изгрялата месечина Иван Магарето – Уха… Като кръв тъмно, с тежък аромат.

   - Мое е. – вдигна гордо чашата си и Христо - Мъжко вино, втора година отлежава. Ха, наздраве!

   Отпиха и някой доля.

   - Като знам колко малко ми остава да живея, – избърса с ръкав устата си и се разсмя с цяло гърло, с нескрито задоволство, Магарето – а колко дълго време ще съм мъртъв, ха-ха-ха… ми иде да пия, да пия, да се напия.

   - Когато свършило виното на една сватба в Кана Галилейска, - облегна коравите си лакти на дървената маса Панайот и започна да се взира в пламъка на свещта пред него – Божият син накарал хората да напълнят шест каменни делви догоре с вода и когато занесли на стария сват да пие, всичко това било превърнато на вино. Казвам ви го, – въздъхна от умората и блаженството на топлината най-старият от четиримата рибари – защото човек трябва да е добър... и си мисля, че само така можем да спасим душите си. За какво ти е цялото злато и богатство на света, когато нямаш обикновената човешка обич? Любовта на една жена! Разбирателството с близките. Та ние сме само една невидима прашинка от безкрая!

   Всички се умълчаха. Скоро Пешо Пенчев стана, навлече припряно една прокъсана абичка, намести вълнената шапка на главата си и започна да събира жар, която изнесе  навън. Изпече рибата и се върна. Ароматът нахлу със студения въздух и изпълни задимената стая. Тримата вътре бяха полегнали на дървените нарове и си говореха за Иракли. Магарето запали цигара, просветна сигнално като фар в тъмнината и, загледан в кърпеното таванче, продължи:

   - Само гърци са живеели в Иракли. Обзор е било, където си е и сега, то е пазено от Бога място, всички са го харесвали, като рай го наричали старите хора...

   - Спомняте ли си, - намеси се Киряка, който разпределяше храната и доливаше от червеното вино – че преди години имаше следи от селището? Една черква и основи на къщи. Гърците го напуснали след страшната епидемия. Безумна чума.

   - Да, но аз зная и едни думи от баба Ньота, дето била омъжена за красив и хитър  грък. Тя разправяла, че това било Божие наказание.

   - Кладенците за вода на хората били под гробището. – смачка цигарата Иван и погледна през прозорчето.

        Небето в прашния квадрат беше обсипано със сълзящи звезди и някаква ясна мрежа блещукаше и изгасваше, после пак се появяваше и се спускаше над морето.

         - Има и друга приказка. – продължи Панайот – Веднъж две гръцки лодки влезли да риболуват, но едната, която имала богат улов, не успяла да се завърне. Времето се изменило и високи вълни я погълнали. Тези, които оцелели, слезли на брега и дълго не могли да приемат смъртта на близките си. Един ден отишли на реката и се молили да бъдат пречистени, когато видели на отсрещния бряг странна старица с черни парцаливи  дрехи и забрадка да се навежда да пие вода. Изглеждала болна, като че дошла от друг свят, от отвъдното. Първо я помислили за смъртта, но след като изчезнала внезапно, те се почувствали преобразени и изпитали ужас, когато лицата им изчезнали, а после светнали като слънца и дрехите им станали бели като светлината. След миг чудото се изгубило, рибарите се успокоили и се върнали по домовете си. Само бай Апостол казал на жена си. Вечерта тя сънувала мъртви, които идвали да я предупредят нещо неразбираемо, а на другия ден започнала да чува гласове от кладенците като далечно ехо и, изплашена, не пила оттам. Водата била заразена. Чумата поразила голяма част от населението и не пожалила децата. Малкото оцелели се пръснали по околните села и в Обзор. Имало овчари от кошарите, които слизали по реката на пролет и няколко пъти разказвали за срещи със старицата. Но с времето всичко отшумяло. Годините като магия заличават живота и все едно никога нищо не е било.

   - Сякаш са били прокълнати. – замаяно разсъждаваше Пешо – Може би има нещо неказано, нещо премълчано или пък изкривено. Всеки гледа от своята камбанария, нали знаете?

   - Сега е добре да поспим, че утре ни чака тежък ден. Ако даде време, ще влезем рано сутринта. Трябва да проверим района на Ингилиза и после ще я търсим около Шабловия кой, че там пази от север. Васил с кого риболува тази есен?

   - Похвалил се на Бекчелията, че намерил начин да купи мрежи. Докато разтоварвах, дойде Иван Тангото, дето влиза с Кирчо Чаталбаша, да пита какво сме хванали, и от него разбрах, че се срещнали на коя. Шаблата работел по укрепване на постройката с Шолето и Боцмана, но засега не били доволни от сезона. – изпъшка Иван и се надигна от леглото, запали последна цигара и излезе навън.

   Той беше едър, силен мъж, със здрави ръце, с прошарена брада върху кръглото лице, с големи уши, с хлътнали сиви очички и топчест нос и, макар едва петдесетгодишен, приличаше на стар морски капитан, който сладкодумно и на драго сърце би разкрил най-наивно и по детски душата си пред приятели. През лятото, както и повечето обзорци, даваше под наем с роднините си стаи на почиващи туристи, като се грижеше да останат доволни и да се завърнат на следващата година. Брат му, Илия Матев, работеше в дърводелски цех, Пешо и Панайот Вълчев бяха домакини на детски лагери, а Христо Киряков продължаваше в кооперацията.

   Малко бяха останали семействата, като това на Васил, които разчитаха единствено на риболова. С всяка изминала година уловът намаляваше и бедността често хлопаше на вратите им.

     Другите трима се унесоха в сладка дрямка. Иван едва дочуваше гласовете на Илия и Рахмана от съседното бунгало…

     Рибарските тайфи бяха вече оформени.

     По края на плажната ивица бяха наредени и останалите рибарски колиби, в които блещукаше по едно огънче на топлината и надеждата. Леките пенливи вълни миеха брега, който през последните дни сякаш се топеше, миришеше на водорасли и миди, а соленият въздух ставаше лепкав и леден.

     На сутринта морето изглеждаше още по-спокойно, вятърът беше отслабнал, златният пясък, отрупан от белоснежни чайки, чийто крясък огласяше цялата околност, светеше окъпан от пурпурния изгрев.

     Някаква невидима детска люлка грабваше рибарите и ги понасяше в играта на своето щастие, караше ги да се чувстват ефирни и, като целунати от ангели, бяха по-свободни от винаги преди това, толкова истински, земни и... смирени.

     Озарени от причудлива простота, те разговаряха в отплуващата лодката за въдици, чепарета, за дълбочини и течения, за пътищата на рибите и заливите, в които се спускаха. Когато изтеглиха мрежата от Ингилиза, вътре имаха лефери и някой чернокоп. Радостта разцъфтяваше по лицата им, свежият въздух ги ободряваше, а с постепенното затопляне се разплитаха и веселите им шеги, започваха надпревара за броя на рибите, за големината им, препираха се, смееха се на глас и поздравяваха екипажа на всяка, минаваща наблизо, лодка.

- Шабла! – провикна се отдалече Иван Магарето, който стоеше прав на носа – Има ли? Има ли, викам…

   - Не сме пускали, - отговори Васил, а Шолето и Боцмана се разбираха с ръкомахания и странни жестове – сафрид и дребен чернокоп сутринта, а сега хубави попчета. На свети Никола, да видиш ти, лихнуси! Довечера ще разпънем една мрежа на Лаксата, гледай какво време се е отворило днес. Бонацара морето! 

   - Като огледало е, все едно сме в езеро. – смееше се Пешо – Имаме няколко лефера днес от Ингилиза. Страшна риба е – вкусотията, викат, на Черно море, тя сега стои най-мазна, ама все по-рядко се хваща, да му се не види!

    Всички се разсмяха, а Панайот и Христо вдигнаха две едри парчета да покажат на хората от другата лодка и след като ги подхвърлиха обратно в коритото, Киряка рече:

   - Пазете се... от приказките на старите рибари знам, че много хубаво не е на хубаво. Това пълно безветрие ме плаши. Бонацата предвещава лошо време.

    Няколко гларуса бяха застинали отстрани като неподвижни изкуствени фигури върху водата. Други кацаха около тях, притихваха, изведнъж потъваха ловко в морето и неочаквано отлитаха шумно с плячката си.

   - Но вие сте опитни момчета, - вметна – какво говоря и аз...

   - Старецът казваше, - провикна се Васил – че след всяко нанадолнище следва нанагорнище, от него съм запомнил, че всичко се върти и връща.

   - Ще се обърне ли времето? – попита най-младият, Боцмана, и гледаше в Христо и Иван.

   Отсреща мълчаха и пушеха.

   - Бог знае. – отвърна Панайот, а гласът му остана заглушен от шума на моторите и лодките се разделиха.

   В късния следобед в залива, южно от Голяма Мона Петра, рибарите от Шабловия кой се оказаха заобиколени от любопитни делфини, които сякаш искаха да ги поздравят. Те плуваха наравно с лодката и демонстрираха завидни гмуркачески умения. Шолето и Боцмана им се възхищаваха и се радваха на смелостта да се доближат, а Васил се опита да ги докосне и му се стори, че успя, после се дръпна рязко, извърна се и седна запленен на скамейката, с цигара в уста.

   - Цял живот съм в морето, - заговори като на себе си – бил съм къде ли не с корабите,  но така и не се научих да плувам... – гледаше в новата подредена мрежа и й се радваше. – Отдалечават се. – забеляза и посочи на Боцмана.

   - Ще пускаме ли на Лаксата? – попита Шолето – Скоро ще притъмнее, да не чакаме  последния момент. 

   - Тръгваме, – изглеждаше щастлив Шаблата, сякаш дълго беше очаквал този миг – досега не съм имал такава хубава мрежа за лефер. Чисто нова. – и очичките му светваха. – Избирал съм преди с различен цвят, дължина, дебелина на нишката, учех се да плета, но тази е... красота!

    Лаксата имаше славата на едно от най-недостъпните места в околностите на Обзор, с нисък каменист бряг, към който извеждаше девствен живописен плаж. Носът беше широк, а дъното – разнообразно, като от силно начупени скали и лабиринти рязко преминаваше в пясък с насипан нисък объл камък, по подобие на речните. От по-високите кичести части в сушата се изливаха подпочвени сладки води, които привличаха рибите. Крайните очертания на Лаксата имаха омайна притегателна сила и всички опитни рибари бяха забелязали, че пасажите се спускаха от дълбокото към тези места, след което или се пръскаха, или се групираха по граничната ивица между пясъка и скалите.

   Тримата познаваха прекрасно целия морски бряг и умело успяха да разположат дългата леферена мрежа, след което спокойно се отправиха към Шабловия кой.

   Облаците се сгъстяваха и плъзна лек хлад, а лицето на близкия хоризонт сякаш се намръщи и по ситните бръчки избиха черни ивици, които като петна се разрастваха заплашително да скрият света.

      Тази вечер всички спяха дълбоко. Само Васил се въртеше. Над малката рибарска колиба звездите започваха да гаснат, оранжевата жътварска луна избледня и потъна между прогнилите дъски на небесния покрив.

     Дали някой не обикаля наоколо?

     Странни стъпки му се чуваха. Стана. Излезе. Като че ли някакъв изсъхнал мъж стоеше долу в лодката и кърпеше мрежи. Северният вятър се беше засилил и се бяха появили вълни. Страх обзе сърцето му и нещо започна да го души. Слезе до кея и провери – всичко е наред. Сторило му се е… може да е от алкохола. Тихо беше като в гроб – само морето стенеше.

     Върна се в колибата и легна. Мислеше, унесе се и засънува. Непознати хора от чужда страна му подаваха от кошовете си къшеи ечемичен хляб и разделяха с него част от рибите си. Наоколо имаше още много гладни като него, а храната не свършваше, но никой не се насищаше. Тогава към Васил приближи мъж, от когото светлината извираше на потоци и приличаше на Бог, взе го със себе си на своята лодка и отплуваха...

     Минаваше полунощ.

     Морето преобърна тялото си и се събуди разярено.

     Силните пориви на поряза от североизток връхлетяха с ярост и надигнаха високо вълните. Забуча и се разнесе страшен гръм след плисналите, в дъното на призрачната картина, светкавици. В два часа рибарите на Иракли наскачаха разбудени от природния тътен и развълнувани наблюдаваха как спокойните доскоро води се превръщаха в заплашителна стихия. От близкия прибой до брега морето кипеше разпенено, запръска ситен студен дъжд, а когато поредната светкавица озари с истеричен писък  тъмната бездна, будуващите се взряха в изумените си очи и не им се вярваше, че е истина.

   Дано никой на сутринта да не влиза, – молеха се помежду си – иде голяма провеза. Разсърди ни се морето. – и обръщаха гърбове на вълните.

   -Ставайте! – крещеше Боцмана – Морето е побеляло, чувате ли как реве? Какво ще правим? – уплашен се луташе напред-назад.

   -Ще спасяваме мрежите. – категоричен беше Шаблата – Не мога да ги оставя, с последните ни пари са купувани, чак от Турция ги донесе човекът, иди намери оттук после...

   -Василе, недей така, - умоляваше го Шолето, който стоеше стъписан пред приближаващата буря. – как ще ни извадиш?

   -Вижте, - каза Шаблата и посочи с ръка – навътре вълната е висока и ляга плавно, после има тих коридор – в него настъпва някакво равновесие и мощната вълна връхлита чак в прибоя, където й е силата. Ние ще бягаме оттам и ще гоним средата, докато стигнем Лаксата.

   -Да бързаме, нямаме никакво време за приказки, пет часа минава, - припряно се навличаше Шолето и обуваше гумените ботуши, – слагайте шапките и да влизаме! Нали сме решили? - взираше се недоверчиво и изпитателно в другите. – Какво? Или? – недоумяваше и се надяваше на чудо.

   Шаблата не отстъпваше. Боцмана беше с него – един хляб деляха. И какъв ли беше този сън? – чудеше се Васил и нямаше обяснение. Страхуваше се за Боцмана, че е млад – няма и четиридесет години, семейството само на него разчиташе, грехота ще е...

   Шолето развърза лодката, моторът беше запален и с бързи начални тласъци на греблата се отправиха в лек кръг като завой, с който да избегнат насрещните вълни. Порязът ги пронизваше, покриваха дебелите си шуби с мушами и завързваха качулки над шапките, дъждът почти спря, но вятърът се разбесня като страховита сирена.

   Брегът на Лаксата беше неузнаваем. Сипеше се сприхава вихрушка и се навираше в дрехите им, шумолеше като бясна и с подигравателен кикот се пръскаше. Лодката се люлееше като на конци, вдигаше се нависоко и пропадаше.

   Само да достигнат вътрешната шамандура, да откачат котвата и да издърпат мрежата. Бавно, предпазливо доближиха и започнаха да теглят. Имаше лефер, светеше цялата вода под тях, много риба – богат улов, един заплетен едър лаврак падна в лодката с плясък... ето, съвсем скоро щеше да дойде средата, само още малко търпение и кураж.

   Огромните вълни злобно блъскаха лодката, а вятърът продължаваше да бъде противен, когато като привидение срещу изпадналите в беда, над разяреното море се появи мъж, който вървеше по водата.

   Тримата застинаха, вцепенени от ужас.

   Злокобна, висока до небето вълна като засилена длан се издигна и стовари зверски върху изгубилата посока лодка. Захлюпи черупката в несвяст, а попадналите в леденото море рибари едва се крепяха, увиснали на нейния кил. Котвата потъна между скалите и остана заклещена там.

   Обезумял от паника, Шолето се пусна от коритото и задрапа по течението към сушата. Ботушите натежаха, дебелата шуба се напои и начупи измалялото му тяло.

   Никаква вяра.

   Потъваше и изригваше, дишаше настървено. Главата му беше камък, бореше се в пяната… носът протече, очите превъртяха шарките си.

   Боцмана припряно събличаше Шаблата, крещяха си да са сигурни, будни ли са, живи ли... после свлече от себе си мушамата и в измръзналия му поглед се яви около брега чумавата старица, наведе се да пие вода и вече я нямаше. Трескаво търсеха Шолето, приливът вдигна обърнатата лодка... нямаше го.

   Една гневна вълна го беше запратила в подводните камъни и течението вече на игра търкаляше жертвата си по дъното.

   Васил разбра. Приятелят му е умрял. Усещаше ръцете на Боцмана като болезнени метални челюсти, дочуваше като далечно ехо виковете и безпомощният мъжки рев разряза с нож сърцето му... Шаблата се отпусна. Увисна за миг в мократа черна яма... и се изгуби. Боцмана плачеше...плачеше... и нищо не беше в състояние да спре сега сълзите му. Те преливаха в морето, а морето се изкачваше по тях и се изсипваше в душата му. 

   На сутринта телата на двамата рибари бяха открити в  залива на Шабловия кой.

   Единственият, който се измъкна, беше Боцмана. Къщата му оставаше глуха и пуста.

   В деня на погребението лежеше мъртво пиян наполовина върху изтърканата дървена  маса, две празни бутилки от вино се търкаляха настрани, а третата се крепеше потна между дланите му. Писнаха чайки...

   Онази невидима детска люлка го грабна и понесе в приспивните тласъци на своята безпаметност... подминаваха гробища, кладенци, черкви, основи на някогашни къщи и... ето я лодката на Иракли със сребърната леферена мрежа... тяхната лодка... трима рибари са се опитали да я поправят, да я съживят...

   Христо Янчев, водолазът, е помогнал да я извадят. Когато я открил под водата, му се сторило, че голям огнен кръст се е стоварил върху лодката и я разцепил на четири части… В разполовения нос проблясвала на светлината вградената икона на св.Никола.

   Някакъв мъж приближи до единия от рибарите и му каза:

   - Остави тази мрежа и не бой се, отсега нататък ще ловиш човеци.

   И като изтеглиха лодката на брега, напуснаха всичко и тръгнаха след непознатия.

   Боцмана се надигна мъчно, олюля се, отвори очи и видя как старицата с черните дрехи затвори вратата. Морето се заизсипва в стаята. Една камбана задрънча зловещо.

 

Автор: Динко Динков