- Бог или ако щеш, природата, винаги възстановява нарушеното равновесие, момчето ми, запомни това. Винаги, по един или друг начин.Бай Камен каза това, докато оглеждахме тъжните останки от една, видеше се, бракониерска сеч. Уж го каза на мен, но изглеждаше, сякаш говори на себе си. Остана мълчалив и замислен през останалата част на деня, чак до вечерта, когато седнахме с него край огъня, стъкнат на поляната пред хижичката му. Тая хижа си беше все там, все същата, откакто я видях за пръв път като дете.
Все там беше и бай Камен; в съзнанието ми той, колибката му и язовира бяха свързани в едно неразривно цяло. Винаги търсех компанията му, когато отивах до нашата вила. Пораждаше у мен чувство, подобно на онова при съзерцанието на върхарите на стройните редици борове на отсрещния бряг на язовира, изрязани върху синия атлаз на небето. Знаеше всичко за гората и нейните обитатели и за язовира. Знаеше всичко и за рибата и рибарските чалъми, макар никога да не бях видял сам него да лови риба. Изглеждаше по-стар, отколкото всъщност беше, но това впечатление се добиваше главно заради бръчките, браздящи лицето му. Осанката му обаче беше едра и горда, плещите - широки и все още изправени, а гласът – мелодичен и дълбок. Притежаваше най-дългата и снежно бяла брада, която някога бях виждал у някого.
Имаше нещо почти библейско в излъчването му, както стоеше сега прав, едва озарен от светлината на огъня, на фона на притъмнелия язовир. Не смеех да го заговоря; само го наблюдавах. Знаех, че щом реши, сам ще заговори. Тъй и стана, когато аз вече се унасях, полегнал край огъня, вслушан в едва доловимите, тайнствени шумове, долитащи нейде от сърцето на гората. Дали мислеше, че спя?
- Случи се точно на тоя ден преди толкова години...Помня го, сякаш е сега. Беше празник и хората отиваха на църква в селото долу, а аз продължавах фанатично да дебна оная риба. Господарят на водите. Пазителят на язовира. Така наричаха толстолобът, който някога обитаваше тоя язовир и казваха още, че е неуловим. И че не бива да се опитваш да го уловиш, грях било. Разправяха, че малцината, които го били зървали, се кълнели, че бил огромен, най-големия, който били виждали от тоя вид. Когато чух, изпървом не повярвах. Рибарски небивалици, мислех си. Но когато един ден заразпитвах баща ми и той след дълго мълчание призна, че тая риба съществува и я е виждал със собствените си очи, пожелах я с цялата си душа. Баща ми никога и за нищо не лъжеше. А онова, което аз почувствах, не беше мерак като мерак. То беше оная тъмна, сляпа страст, оня див ламтеж, които някои изпитват към красива жена, други – към слава или към трупане на богатство. Суетата ми щеше да се насити, само ако се сдобиех с тоя трофей. По онова време бях в разцвета на силите си и навред ми се носеше име на майстор-рибар. По-опитни от мен рибари ми искаха съвет. И баща ми, и дядо ми, и неговия баща бяха рибари, но за мен казваха, че съм надминал и тримата. Господарят на водите трябваше да бъде мой. Нямаше да намеря мира, докато не премерим сили. И тъй, пристигнах във владенията на Пазителя и цяло лято го дебнах и примамвах. Какво ли не опитах, какви ли чудати захранки не приготвих, как ли не ги ароматизирах... Имах специално изковани куки и специално изплетено дебело влакно, имах и стиропорени топчета сред другата разнообразна стръв... Хвърлях въдицата от брега. После започнах да кръстосвам язовира с лодка. Лятото с босите си крака беше на път да си отиде, а аз не сполучвах дори да зърна Пазителя. Започнах да си мисля, че може би вече не е жив. Обхвана ме съмнение дори в думите на баща ми. Колко риба хванах тогава, включително други едри толстолоби! Хващах ги и ги пусках, исках само една-единствена риба, другите не ме интересуваха вече. Бях загубил апетит, а и съня си. И тогава настъпи онзи ден. Бях се отчаял вече, в мен от изтощителните бдения и изгарящия ме копнеж напираше умопомрачение, но тогава не го съзнавах. Беше малко след пладне, а слънцето
прежуряше още от зарана. Времето като да бе спряло и сякаш цялата природа беше застинала и притихнала. Нямаше жива човешка душа по бреговете. Изведнъж усетих съвсем леко потрепване. Засякох на мига. В следващия политнах, защото лодката се стрелна рязко напред – рибата започна да я тегли със сила и устрем, които ме стреснаха. По някакъв извънсетивен, полумистичен начин разбрах, че това беше Пазителят. Почувствах го. Дали и той знаеше за мен? Сърцето ми удряше лудо в гърдите, кръвта нахлу в главата ми, жилите ми се опънаха до крайност, и пак едва удържах рибата. Не знам колко време продължи борбата, трябва да е било повече от два часа. Прекосихме язовира надлъж и нашир, не вярвах, че въдицата ми щеше да издържи. А може би лодката щеше да се преобърне? В целия свят бяхме останали само аз и Господарят. Никога не бях усещал по-голяма възбуда, никога не бях изпитвал по-силно настървение. Въобще не бях забелязал кога хоризонтът се беше затулил от мастилени облаци, не чувах глухия, но приближаващ тътен. Едва, когато ме заслепи светкавица и се разнесе трясък, видях, че космите на ръцете ми бяха настръхнали от напрежението в станалия тежък въздух. Бях отмалял, ръцете ме боляха, но и Господарят се беше омаломощил. Напрегнах сетни сили, концентрирах цялото си същество върху противника и това да го сломя. Имаше някаква богохулствена жестокост в борбата ми. Заедно с моя бяс се разразяваше и този на бурята, но аз не обръщах внимание на предупреждението й. Господарят направи последно отчаяно усилие да се освободи. Аз направих последно отчаяно усилие да му отнема свободата. Сетне си спомням само оглушителния гръм и как за част от секундата през ума ми мина, че сигурно ме порази. А след туй - мрак. Когато се събудих, слънцето клонеше към залез. Лежах по лице на брега, току до водата. Трябваше ми известно време да се опомня. Лодката я нямаше, нямаше дори останки от нея. Недалеч от мен обаче видях Господаря. От алените отблясъци на залеза по него изглеждаше, сякаш е потънал в кръв. Беше наистина огромен, неестествено огромен и някак величествен дори в оня момент, когато беше мъртъв и победен. Не изпитах радост, нито гордост от това, че бях надделял аз. В душата ми нахлу неописуема тъга и срам, и отвращение от себе си. Усетих се сломен и ми се прииска да заплача като дете. Върнах тялото на Пазителя на язовира, на който принадлежеше.
Бай Камен въздъхна, после настъпи тишина, нарушавана само от лекото пращене на жаравата и тихия плясък на язовира. Знаеше ли, че съм буден? Изведнъж се изправи, загледа се в посока към южния бряг на язовира и промърмори:
- Каква е тая светлина там? В оня край няма туристи. Дали не е пак някой злосторник, бракониер?
И с твърда крачка се отправи в посоката, където мъждееше светлината.
Даниела Кирчева
Приемането на разкази за конкурса приключи. В следващите дни ще публикуваме последните предложения получени до полунощ на 6-ти януари 2012 година. После публикациите ще бъдат разгледани и оценени.
За най-добрите разказвачи са предвидени награди от спонсорите на конкурса:I място получава ваучер за 400 лв. от магазин „Техномаркет". За тази сума може да си закупите Notebook за да записвате своите интересни истории или хубав фтоапарат, за да ги илюстрирате. А може би още нещо...
II място получава пътна чанта от магазина за чанти „Ди-Яни" на ул. Георги Кирков N 7. Добрите истории предполагат дълги пътешествия и запас от лични впечатления. А без багаж, не може!
III място получава вечеря с рибни специалитети в най-новия бургаски ресторант „Люти чушки" на стойност 50 лв. Е, може ли конкурс за риба без риба?
Конкурсът се реализира със съдействието на новото бургаско радио Power FM, което може да слушате онлайн на http://powerfm.bg/bg/home/
